Уилям Сароян
Братът на Бил Макджий
Момчето се чувстваше много самотно, защото пак се беше сбило. И загуби. Само че този път от момиче. Чувстваше се и разгневено, тъй както е разгневен огънят. И замръзнало, както ледът на Северния полюс. И ранено, както се чувства хубаво животно в капан, уплашено и без свобода.
Беше много неща в едно, но предимно момчето на стола във всекидневната. Животно с чудесни очи, като млад тигър, удивен от хитрия капан.
Натупа го едно момиче с лунички по цялото лице и с ябълка в мръсната си ръка.
Но не се разплака, тъй както не се разплаква и малкият носач с премногото багаж, който непрекъснато изпуска ту един, ту друг куфар, все повече губи сили, залита и едва успява да се задържи на крака. Виждал го бе със собствените си очи — онова негърче, което носеше кожените куфари на собствения му баща, а собственият му баща дори не го и забелязваше, камо ли да посегне поне малко да му помогне. Бе сърдит, засрамен и самотен, но не се разплака. Дясното му око бе насинено, а горната устна — разцепена и подпухнала.
— Ще го пипна аз това момиче — закани се той. — Както и да се казва, ще го намеря.
Бе стоял пред къщата на Бил МакДжий, гледаше разнебитените стъпала, мислейки, че трябва да се поправят, и никому не се бъркаше, когато дочу как някой захапва ябълка. Обърна се и видя момичето с луничките. Беше голяма — осем, а може би и деветгодишна, свирепа, не се усмихваше. Погледна я, без да продума, и се заслуша как зъбите й захапват крехката ябълка. Нищо не каза, защото често излизаше, че се е обадил не на място. Беше много опасно.
— Знам кой си — рече момичето.
Гласът й беше писклив и недружелюбен и му мина през ум, че тя живее на някое дърво или в пещера. Ако живее по дърветата, сигурно ще е някъде по върхарите; ако е в пещера, сигурно под сянката на някой близък храст, за да не я забелязват орлите и кукумявките.
— Да — рече тя, — знам кой си ти.
— Не знаеш — каза той. (Откъде можеше да знае?)
— Знам — продължи момичето с ябълката. — Ти си момчето, което е различно.
— Не съм.
— Да, различен си. Дори името ти е различно.
— Не, не е.
— Казваш се Поет Коб, а няма такова име.
— Ед се казвам.
— Ед чий?
— Ед МакДжий.
— Ед МакДжий! — възкликна луничавата. — Бил МакДжий няма брат.
—
— Нищо подобно не си — заяждаше се момичето. — Ти си лъжец. Ти си Поет Коб. И си на шест години. Майка ти е актриса, а баща ти предава поезия в Градския колеж.
— Вземи си думите назад — рече той.
— Какво да си взема назад?
— Всичко това.
— Всичко това е истина — рече момичето.
— Всичко това са лъжи. Вземи си ги назад.
— Няма!
— Тогава на ти тебе!
Той стисна пестници и се хвърли към нея с всичка сила, но не я улучи, загуби равновесие, подхлъзна се и падна.
Скочи веднага, за да поднови нападението си, но в този миг забеляза, че пред къщата на Бил МакДжий спира линейка. Напълно забрави, че е ядосан, замисли се за линейката и какво ли търсеше пред дома на Бил МакДжий и тогава нещо твърдо като камък го удари по окото и го ослепи. Падна, удари се унизително, скочи отново на крака и заудря с две ръце в посоката, където смяташе, че е момичето. Но тя не беше там.
Тъкмо взе да проглежда, макар и много зле, получи нов удар, този път в устата и отново бе повален.
Когато се изправи и можеше отново да вижда, момичето си бе отишло, а двамата мъже от линейката сега стояха пред вратата на МакДжий.
Видя момичето да се отдалечава по улицата, продължавайки да яде ябълката си. Окото го болеше силно, устата му кървеше.
— Казвам се Ед МакДжий — каза той тихичко.
Говореше на злобното момиче, което бе се отървало тъй лесно. Говореше на майка си, на баща си, на мисиз МакДжий, на Бил, на злобното момиче и на себе си. Отиде до вратата при двамата мъже и попита:
— Какво има?
— Нещастен случай. А с
— Какъв нещастен случай?
— Ти по-добре се прибери у дома.
— Тук живея. Какъв нещастен случай?
— Много сериозен.
Вратата се отвори и той видя мисиз МакДжий. Веднага разбра, че се е случило най-лошото нещо на света. Мисиз МакДжий носеше Бил на ръце, но сега той изобщо не приличаше на Бил. На нещо друго приличаше.
— Какво има? — попита той мисиз МакДжий.
— Мисля, че се е удавил — отвърна мисиз МакДжий. — Беше влязъл в банята да се изкъпе, защото смятахме да идем да се помолим, и той трябва да се е подхлъзнал, ударил си е главата и се удавил. — Тя подаде дребното телце, завито в балтон, на единия от мъжете. — Сложих му тук това палто, на баща му е, та да му държи топло — каза тя. — Удавен ли е Бил?
В думите и в поведението на мисиз МакДжий не се долавяше никакво вълнение. Говореше и се движеше тъжно, както по залез е тъжна една крава, загледана в потъващото слънце, без да има какво да прави. Гласът й беше тих и тъжен и изглежда не знаеше какво да каже.
Единият от мъжете — не този, който държеше Бил — поиска да разбере всичко.
— Всеки път ли като отивате на молитва, се къпе? — попита той.
— Да — отвърна мисиз МакДжий. — Всеки път.
— А колко често ходите? — продължи той. — Два пъти седмично?
— Не. Ходим веднъж в годината, на неговия рожден ден — каза мисиз МакДжий. — Отиваме да се помолим един за друг и за всеки друг, за когото се сетим. После се отбиваме в дръгстора за сладолед и се връщаме пеш у дома, защото рожденият му ден е през август, когато е приятно да се разхождаш вечер, само че той трябва да се е подхлъзнал и си е ударил главата. Удавил ли се е?
През цялото време момчето стоеше там, слушаше мисиз МакДжий и мъжете и гледаше ту към тях, ту към Бил.
Мисиз МакДжий погледна към него, сякаш той е единственият човек на света, когото познава и наистина зачита, и каза:
— Бил се е удавил, Поет.
— Аз съм Ед — каза тихо момчето. — Ед МакДжий. Братът на Бил МакДжий. — Говореше толкова тихо, че никой не го чу.
— Загубихме Бил — каза мисиз МакДжий. — Какво ще правим сега?
— Аз съм Ед — повтаряше той. — Аз съм брат на Бил. Бил беше мой брат през целия си живот.
— Щяхме да празнуваме рождения му ден като миналата година — каза мисиз МакДжий. — Удавен ли е Бил? — попита пак тя единия мъж.
— Удавил се е — потвърди той.
