Обяснение на „Чужденецът“

Жан-Пол СартрОбяснение на „Чужденецът“1

Едва-що излязъл от печат „Чужденецът“ на господин Камю постигна широко одобрение. Повсеместно се повтаря, че това е „най-добрата книга от Първата световна война насам“. В рамките на литературната продукция за този период самият роман създава впечатление за „чуждост“.

В есето „Митът за Сизиф“, издадено няколко месеца по-късно, господин Камю ни предостави точен коментар на своя роман: неговият герой не е нито добър, нито лош, нито морален, нито аморален. Подобни категории не му подхождат: той принадлежи към твърде особен вид, определян от автора като абсурден. Под перото на господин Камю обаче думата приема две разграничени значения: абсурдът е и фактическо състояние, и ясното съзнание, което известни личности имат за това състояние. „Абсурден“ е онзи човек, който от същностната абсурдност безпогрешно извлича произтичащите заключения.

Неговото своеобразие (според господин Камю) е, че той следва идеите си докрай — и действително, целта му не е да трупа песимистични максими. Несъмнено абсурдът не е нито в човека, нито в света, взети поотделно; но тъй като същностната характеристика на човека е „битие в света“, абсурдът в крайна сметка съответствува на човешката участ. Ето защо на първо място той не е предмет на обикновено понятие, а се разкрива чрез отчаяно прозрение: „Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм…“ — из „Митът за Сизиф“2. А после, внезапно, „декорът се срутва“ и ние достигаме до жестоко просветление. Тогава, ако сме способни да отхвърлим измамната подкрепа на религиите или на екзистенциалните философии, разполагаме с няколко основни очевидности: че светът е хаос, божествена равнопоставеност, родена от анархията; че няма утрешен ден, щом се умира. „… В една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувствува чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя“ („Митът за Сизиф“). Защото всъщност човекът не е светът: „Ако бях дърво между дърветата (…), животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят. Щях да бъда този свят, срещу който се противопоставям сега с цялото си съзнание… Именно тази смехотворна причина ме противопоставя на цялото сътворение“ („Митът за Сизиф“). И така отчасти се обяснява заглавието на романа: чужденец е човекът, изправен пред света; впрочем за да именува своята творба, господин Камю би могъл да заимствува наслова на една книга от Джордж Гисинг3 — „Роден в изгнание“. Чужденец е и човекът сред хората. „… Също както в някои дни зад близкото лице на една жена откриваме чужденка на мястото на тази, която сме обичали“ („Митът за Сизиф“). И най-сетне аз съм такъв спрямо самия себе си — природният човек спрямо духовния: „… чужденецът, който през някои мигове идва срещу вас в огледалото…“ („Митът за Сизиф“)

Но това не е всичко: съществува влечение към абсурда. Абсурдният човек няма да се самоубие — той иска да живее, неотричайки се от никоя своя убеденост: без бъдеще, без надежда, без илюзии, а също и без примирение. Абсурдният човек се утвърждава чрез разбунтуваността. Той е втренчен в смъртта със страстна неутолимост и тази омая го освобождава: той изпитва божествената безотговорност на осъдения на смърт. Всичко е позволено, щом Бог няма, а смърт има. Всички преживявания са равностойни, въпросът е само да ги натрупаш във възможно най-голямо количество. „Настоящият миг, редуването на настоящи мигове пред една непрестанно съзнателна душа — това е идеалът за абсурдния човек.“ („Митът за Сизиф“) Всички ценности се разпадат пред тази „етика на количествеността“; абсурдният човек, запокитен в света; разбунтуван и безотговорен, няма какво да оправдава. Той е невинен. Невинен като описаните от Съмърсет Моъм диваци, преди при тях да е дошъл пасторът, който ще им обясни що е Добро и що — Зло, кое е позволено и кое — запретено. За него всичко е позволено. Невинен е като княз Мишкин, който живее във вечно настояще, обагрено от усмивки и безразличие. Невинен в цялата многозначност на думата — а и идиот, ако щете. Така става напълно ясно заглавието на романа. Чужденецът, когото господин Камю се стреми да обрисува, се числи именно към онези опасни невинни, скандални за обществото, понеже не приемат неговите правила на играта. Той живее сред чужденци, за които сам той е чужденец. Ето защо някои го обичат, подобно на Мари, любовницата му, която държи на него, понеже е „странен“, а други го мразят поради същата причина — като например тълпата в съда, чиято ненавист той осезаемо усеща да напира към него. Самите ние, които, отваряйки книгата, още не сме вникнали в абсурдната чувствителност, напразно бихме се опитали да го преценим според обичайните норми: той е чужденец и за нас.

И така, шокът от прочита на изречението: „Помислих си, че е минал още един неделен ден, че сега мама е погребана, че пак ще подхвана работата си и че в крайна сметка нищо не се е променило“ е търсен: той е резултат от първата ви среща с абсурда. Вие обаче навярно сте се надявали, че напредвайки в повествованието, болезненото ви чувство ще се разсее, че постепенно всичко ще бъде разяснено, осмислено, осветлено. Останали сте разочаровани: „Чужденецът“ не е книга, която обяснява; абсурдният човек не обяснява, а описва; „Чужденецът“ също така не е книга, която доказва. Господин Камю само предлага и не го е грижа да обосновава онова, което по принцип е необосноваемо. „Митът за Сизиф“ ни учи как да възприемаме романа. Там ние откриваме теорията за романа на абсурда. При все че абсурдността на човешката участ е единствената тема, „Чужденецът“ не е тезисен роман, не е плод на „доволна“ мисъл, която държи да приведе доказателства; напротив, той е дело на „ограничена, смъртоносна и разбунтувана“ мисъл и сам по себе си утвърждава ненужността на разсъждаващия разсъдък: „… изборът им (на великите писатели) да пишат образно, а не разсъдъчно, издава една тяхна обща мисъл: убеденост в безполезността на всякакъв обяснителен принцип и увереност в поучителното послание на чувствителната привидност.“ („Митът за Сизиф“) И тъй, самият факт, че господин Камю предоставя посланието си във вид на роман, разкрива у него горда скромност. Не примирение, а разбунтуваното признание на границите на човешката мисъл. Наистина, той е сметнал за свой дълг да съпроводи романното си послание с философски превод, какъвто именно е „Митът за Сизиф“, но по-нататък ще установим как следва да се възприема това удвояване. Тъй или иначе, наличието на въпросното тълкувание не накърнява самоцелността на романа. Действително, творецът в абсурда е изгубил дори илюзията, че произведението му е необходимо. Напротив, целта му е ние непрестанно да осъзнаваме неговата произволност, и би си избрал за мото думите „може и да не съществува“, които Жид е искал да напише след края на „Фалшификаторите“. Може и да не съществува — като някой камък, като някоя река, като някое лице; това е настояще, което се предоставя простичко, подобно на всички настоящи мигове в света. То е лишено дори от субективната необходимост, която хората на изкуството на драго сърце изтъкват по повод на създаването на творбите си: „Не можех да не напиша тази книга, трябваше да се освободя от нея.“ В случая откриваме в класическа форма една тема от сюрреалистичния тероризъм: художествената творба е просто лист, откъснат от даден живот. Несъмнено, тя го изразява — но би могла и да не го изразява. Впрочем всичко е равностойно: да напишеш „Бесове“, или да изпиеш едно кафе. Следователно господин Камю не търси от читателя съсредоточеното съпричастие, изисквано от писателите, които са „отдали живота си на изкуството“. „Чужденецът“ е страничка, откъсната от неговия живот. И тъй като най-абсурдният живот би следвало да е най-безплоден, романът притежава прекрасна безплодност. Изкуството е излишно разточителство. Но нека не се плашим прекомерно — отвъд парадоксите на господин Камю съзирам няколко мъдри кантиански възгледа относно „крайността без край“ на прекрасното. Тъй или иначе, „Чужденецът“ е налице, откъснат от един живот, неоправдан, неоправдаем, безплоден, мигновен и вече загърбен от своя автор, изоставен заради други настоящи мигове. Така и трябва да го схващаме: като внезапно и кратко единение на две личности — автора и читателя — сред абсурда и отвъд основанията.

Това горе-долу ни насочва как следва да възприемаме героя от „Чужденецът“. Ако господин Камю бе имал за цел да напише тезисен роман, не би се затруднил да изобрази един чиновник, вгнезден в лоното на своето семейство, който внезапно бива споходен от интуицията за абсурда, за момент се бори със себе си и накрая се решава да заживее със същностната абсурдност на своята участ. Така у читателя успоредно би се изградило същото убеждение, както на персонажа, и по същите причини. Или пък господин Камю можеше да пресъздаде живота на някой измежду онези светци на абсурдността, изброени в „Митът за Сизиф“, които се ползуват с особеното му благоразположение — Дон Жуан, Актьорът, Завоевателят, Творецът. Той обаче е подходил другояче и дори за читателя, запознат с теориите за абсурдността, Мьорсо остава двойствен. Несъмнено, ние сме сигурни, че той е абсурден, и безпощадната трезвост е негова основна черта. Освен