не го вълнуваше. Нямаше какво да доказва. Докато всички останали ловуваха през втория ден, той седеше върху спуснатата рампа на кораба и се наслаждаваше на въздуха. За всеки случай имаше пушка подръка, но ако се появеше нещо застрашително, възнамеряваше просто да влезе в кораба и да затвори люка.
След като всички, които желаеха, се сдобиха с ловни трофеи, Шьонберг повече не си губи времето на север. Ловният сезон щеше да продължи дълго, докато мистериозният Турнир очевидно щеше да е кратък и той не искаше да го изпусне. Когато Суоми спомена пред момичетата за Турнира, нито едно от тях нямаше ясна представа за какво става дума. Той самият предполагаше, че става дума за някакъв вид физическа борба.
Шьонберг явно знаеше пътя към Божата планина, макар да бе споменал, че никога не е бил дотогава там. При полета на юг летя много по-бавно и по-ниско, отколкото преди, като внимаваше за земните ориентири. През повечето път следва речна долина, отпървом чрез радара поради приземната мъгла, а после и визуално, след като мъглата се разсея. Когато след няколко часа стигнаха до целта си, стана ясно, че не може да я сбъркат. Божата планина — гористо възвишение, се издигаше самотна сред окръжаващата я равнина с ниви, градини и пасища. Планината бе широка и доста висока, но не особено стръмна. Върху обезлесения връх бе издигнат комплекс от бели каменни стени и сгради с размерите на град — виждаше се така ясно, сякаш бе построен да служи за аеронавигационен фар.
След като направи кръг около планината на почтително разстояние, Шьонберг намали още скоростта и започна да се снишава към нея. Но не и към града-крепост на върха й; той дори не посмя да прелети над него.
На неколкостотин метра под стените на белия град, подобна на кула скала се издигаше в гората — приличаше на миниатюрен гол палец от подобната на боксова ръкавица планина. След като я забеляза, Шьонберг приближи бавно, направи кръг близо до нея, сетне увисна точно над скалата, за да я изследва внимателно със сензорите, скрити в корпуса на „Орион“. Бе висока между двайсет и трийсет метра и изглеждаше почти недостъпна за катерене. Нямаше признаци човек или звяр да са си правили труда да стигнат плоския й връх.
Де ла Торе, стиснал перилата зад креслото на пилота, предложи:
— Бих рекъл, че този връх е достатъчно голям, за да ни издържи, Оскар, дори ще остане местенце да се поразходим около кораба.
Шьонберг изсумтя утвърдително.
— Това е и моята идея: да го приземя тук. Ще трябва да изсечем стъпала или да пуснем въже, за да можем да слезем долу. Но от друга страна, няма да имаме посетители, освен ако не ги поканим.
След като завърши с проучванията отблизо (само от няколко метра) на малкото плато, Шьонберг спусна „Орион“ върху него. „Краката“ за приземяване се изнесоха и се нагласиха така, че да поддържат кораба изправен. Наистина на скалистата „масичка“ имаше достатъчно равна площ да поеме спокойно кораба, а оставаха и няколко квадратни метра човек да се поразтъпче. Всички на борда се възползваха веднага от това. Дори на такава височина въздухът в този тропичен пояс бе доста топъл, но жените бяха пак плътно облечени поради несигурността си за изискванията на местния морал и обичаи. Шьонберг бе наредил да оставят всички оръжия в кораба.
Проучването потвърди, че скалата би могла да се изкатери от човек само от едната страна. Но дори там имаше места, където и на най-чевръст катерач щяха да са необходими изсечени стъпала или може би въже, за да се качи или да слезе относително безопасно.
— Къде е народът? — почуди се на глас Селесте, взряна над морето от върхове на дървета към белите градски стени на върха, който се намираше малко над тях.
Де ла Торе бе извадил бинокъл и се взираше в друга посока, надолу, към склона.
— Виждам трийсет-четирийсет мъже в някакъв лагер. Ей там. Мога да различа някои от време на време между дърветата.
За известно време нямаше по-добър отговор на въпроса на Селесте, нямаше признаци, че пристигането на „Орион“ или присъствието му върху стърчащия, отрязан скалист „пръст“ бе забелязано. Гъстата гора, която покриваше планината, разбира се, би могла да скрие и доста очебийно иначе движение. Дърветата, забеляза Суоми, изглеждаха като аналози на обичайните земни видове. Може би първите колонисти са донесли със себе си някакви близки мутанти. Стволовете им бяха съответно по-дебели от стволовете на повечето земни дървета, а клоните бяха разперени под прав ъгъл.
Бе изминал около половин стандартен час след приземяването им и шестимата пришълци, въоръжени до един с бинокли, наблюдаваха околността, когато неочаквано една от портите във високите стени на града се отвори, от нея излезе малка група облечени в бели роби мъже, която веднага потъна в гъстите дебри.
Шьонберг имаше инфрачервен уред, с който можеше да проследи пътя им под дървесния покров, но не си направи труда да го използва. Вместо това прибра бинокъла в калъфа му, облегна се назад и запали пура. Малко по-рано, отколкото Суоми бе очаквал появяването й отново, делегацията от града излезе из горите — в просеката, прокарана по дирята на падащите камъни от кулата, върху която бе кацнал „Орион“.
Шьонберг хвърли пурата и отиде до края на платото с вдигнати ръце, за да поздрави мъжете под себе си. Вдигнали глави нагоре, те отвърнаха на жеста му със същата лекота. Бяха половин дузина. Белите роби на двама или трима бяха украсени с пурпурно поръбване в различни отсенки.
Тъй като разстоянието бе твърде голямо, за да говорят, без да викат, хънтъреците приближиха бавно. Едрият им водач дойде до подножието на кулата и започна да се катери. Отначало напредваше стабилно, без особени затруднения. На половината път обаче един отвесен скат го спря. Сега пришълците вече забелязаха, че бе възрастен мъж, макар и да се движеше пъргаво.
Погледна към Шьонберг, който стоеше с разтворени ръце на десетина метра над него, и извика:
— Иноземци, Торун и другите богове на Хънтърс ви приветстват с добре дошли.
Шьонберг се поклони леко.
— Благодарим на Торун и на другите славни богове на Хънтърс, като искаме да изразим благодарността си в такава форма, каквато ще приемат за най-учтива. Благодарим и на теб, който се обръщаш към нас като техен говорител.
— Аз съм Андреас, Върховният жрец на царството на Торун на този свят.
Шьонберг представи хората от своята група, Андреас — придружителите си. След продължилата размяна на любезности, в които Шьонберг намекна, че иска да направи някакъв дар на Торун, веднага щом разбере какъв ще е най-подходящият, той хвана бика за рогата.
— Както е известно на всинца ни, Хънтърс е планета, която се слави в цялата вселена с качествата на своите бойци. Разбрахме, че най-добрите воини на планетата сега са събрани на Божата планина за голям Турнир.
— Напълно вярно — отвърна Андреас. За чуждо ухо речта му бе с далеч по-недоловим акцент от речта на Кестанд.
Шьонберг продължи:
— Молим за благосклонността на Торун да ни разреши да присъстваме на Турнира, или поне на част от него.
Андреас не погледна към спътниците си, които го очакваха смълчани долу, а над върховете на дърветата към града, сякаш очакваше да получи някакво съобщение.
— Говоря от името на Торун. За него е удоволствие да удовлетвори молбата ви. Турнирът е вече в ход, но най-важните кръгове от двубоите предстоят. Следващият е утре.
Андреас поговори още малко с иноземците и обеща другата сутрин да им изпрати водач, който да ги отведе до бойния ринг навреме, за да наблюдават събитията през деня. Обеща им също, че по някое време на престоя им ще бъдат поканени в града и ще бъдат приети в храма на Торун, както подобава на видни гости. Той благодари за обещания от Шьонберг подарък за Торун. След това жреците и иноземците се сбогуваха вежливо.
По време на краткия път обратно до града Андреас бе замислен и отчужден повече от обичайното. Подчинените му, които го следваха, забелязаха настроението му и не му се натрапваха.
Той бе възрастен мъж по хънтърските стандарти, носеше белезите на десетки тежки рани, бе оцелял в стотина битки. Вече не бе онзи храбър воин, мускулите му страдаха от годините и отпускането. Чевръстото изкатерване му струваше повече усилия, отколкото би желал да проличи. Черепът му бе изпъкнал изпод
