това АПК-то се управлява от един човек, който по някаква игра на съдбата е пра-пра-внук на чифликчията, който е управлявал спахилъка. Т.е. възстановен е абсолютно спахилъкът. Аз попаднах на такъв случай в Елхово. Чествуваше се годишнина на един писател от този край и ние отидохме на тържеството в читалището, след което ни канят на вечеря. И на вечерята присъствува шефът на АПК-то. От него аз разбирам, че АПК-то посреща тези извънредни разходи, защото общината няма пари. Каква картина се разкрива: той е пратил хора, работници от АПК-то, през нощта да ловят бяла риба в язовира — беше февруари. И тия хора не протестират за това, че зимно време, през нощта ги пращат да ловят риба, този нощен лов е между другото доста труден. И като поискали да дойдат и те на вечерята, шефът им казал: „Вие не сте никакви хора, как ще дойдете, вие ще донесете рибата.“ И като го питам защо от Тунджа не са хванали риба, той казва: „Тунджанската риба не е хубава, тази е хубава“ — разви доста салтанати. И там имаше двама-трима негови адмиратори, които непрекъснато му казваха: „Какво правиш ти бе, помисли си какво правиш! Ти даваш на 50 000 души работа.“ Оказва се, че един шеф на АПК владее 50 000 души. Всичко това, извинете, не са модерни понятия и не могат да се образуват в една модерна психика. Всичко това е възкресяване на османското владичество, както османското владичество представлява едно възкресяване на византийската империя. Това са неща, които се следват в един неумолим ритъм.
Ние говорихме за клиентелата, Пашови, Агови и т.н. След Освобождението клиентелата се запазва, но тя се реорганизира. Тя се реорганизира вече около един член от родата, който е попаднал някъде в административната система и който може да нарежда и да подрежда своите роднини. Това е не непременно човек с голяма власт, но това може да бъде някой ловък и хитър човек, който — изразът е такъв — е влязъл под кожата на началството. И почва да сумира своите хора в някакво звено на администрацията, където те вече, тази стара клиентела, получава нова организация. Туй, което нарекох динамичен консерватизъм: старите структури успяват да се преоблекат или успяват да влязат в нови и да ги преосмислят. Това не са приказки, ние разполагаме с факти. Примерно някъде в началото на създаването на БДЖ няколко души от Вакарел успяват да станат машинисти. Как са ставали машинисти на парните котли по онова време, без подготовка и т.н. един дявол знае, но са ставали. И оттам нататък те откриват в железниците място за вакарелци. Към 1940 г. около 60 на сто от железничарите бяха от Вакарел. Радомир даваше полицията, общинските жандарми. Стражарите от моето юношество нямат нищо общо с милиционерите, нито с днешните полицаи. Това бяха възрастни хора с дълъг стаж в полицията, със среден обем от 150 кг. Защото в полицията те имаха право на безплатна храна, неограничено. Дори си спомням една подигравателна песничка: „Вчера старшият ми даде пет чинии порцион, малко, рече ми, да ручаш, че приличаш на балон“. Субпролетариатът, елементарният човек, намери рая.
Попадал съм на много примери в това отношение. Например попадам в едно село, Ново село, до Видин. Ново село е мястото на производството на най-фантазното българско вино, „Новоселска гъмза“. Sec е 22 градуса. Това вино никога не е било пито в България. Ако попаднеш в Ново село, някой ще ти издействува една дамаджана. Иначе, бутилирано, то се явява в Англия. Искам да кажа, че това е един богат край, който винаги, и по време на социализма, е работил за износ. Тези лозя са съхранени от античността. Но това село не работи лозята. Всички са на работа като дребни чиновници в града. И когато се пенсионират, се прибират да си доживеят дните в Ново село. Това беше селото с най-много пенсионери в страната. Че тези „службаши“, както Вазов би ги определил, не са нещо съвършено незначително, говори това, че от техните среди произлиза Логофетов, председателят на 26-тото Народно събрание, който беше убит по Народния съд. Един разговор с местните хора, едно изучаване на техния манталитет показва, че идеята за клиентелата е абсолютно жива. Те си имат двама-трима хора нагоре-надолу по министерствата, които ги уреждат. При това те имат и шифрован език. Когато той отиде при началника за някаква служба, началникът го пита: „Колко месеца има в годината?“ И той ако каже 6 месеца, значи ще даде на началника си 6 заплати. Ако каже 8 месеца, началникът му вика: „Не, ти не знаеш, годината има 4 месеца“, това значи 8 заплати за началника. Разбира се, за тези селяни и това е богатство. Защото нека направим едно сравнение. Един квартален бакалин (какъвто беше нашият, когато живеех на „Гурко“, на когото аз като момче извършвах редица услуги и покрай това го опознах отблизо, бил съм 12-годишен, но се ориентирах пак, простете, социологически), имаше чист доход месечно 2400 лв. Работеше с цялото си семейство. 2400 лв. беше ниската заплата в администрацията. При това той, като бакалин, като търговец има и рискове, и разправии, тя бакалската работа, трябва да ви кажа, че е много сериозна. Той, когато иска да вземе някаква стока, прави един преглед на цялата си клиентела и може предварително да каже: Иванови ще купят, Петрови ще купят. Касае се за една сериозна квалификация. Човекът в администрацията не дължи обяснения никому, не е длъжен да знае каквото и да било, не е длъжен дори да говори на литературен език, не е длъжен да знае да пише, освен да се подписва.
Тези низши служби биваха невероятно овластени. Ако в село Дивдядово трябва да има ред, но държавата не може да създаде полицейски участък, спазването на целия ред е възложено на местния пандур. Той може да прави с населението направо каквото си иска. Има една известна пословица, която е много характерна: „Царят дава, пъдарят не дава“. Можеш да имаш всички законни права, но ако пъдарят, ако кметът решат, че ти не можеш да ги имаш, с теб е свършено, ти ги нямаш. И няма начин тия проблеми да се оправят. В страната съществуваше административен съд — това е много важно — човек можеше да съди държавата и успешно да я съди, но това се отнася за активното население на градовете, което е ориентирано в закона и което има пари за един процес. Дори един най-елементарен процес беше недостъпен за селото. Селото, което е в автаркията, в самозадоволяването, което и сега е в автаркията, то се самоунищожава в автаркията, не може да излезе от нея. Защото автаркията му осигурява елементарно жизнено пространство и осигурява просъществуването му. Физическото, биологическото просъществуване. Но селянинът не може да излезе от нея, да води процеси и т.н. Тогава на него му остава като реакция само един ропот и вечното оплакване, което можете да чуете в България — от заран до вечер, на всички социални нива. Какъв е смисълът от това оплакване, което не е ориентирано към никаква институция? Примерно някъде си някой почнал да строи жилищен блок в близост до друг. И понеже не взел съответните мерки, тоя близък блок почва да пропада и жителите пищят. И те се обръщат към телевизията, не към прокурора, не към съда, които са упълномощени да спрат едно такова вредителско действие — прокуратурата светкавично може. Не! Те се обръщат към телевизията: „Вижте ни!“ И после например се явява една дама, която пищи срещу наемите, че за двустаен апартамент й искат 200 долара, а тя изкарвала 40 долара — че к’во ме интересува? Аз какво мога да ти помогна? Простирай се според чергата си, иди в провинцията, иди на село! Оплакването пред телевизията прави телевизията популярна. И това са функциите на българската телевизия: даване на публичност на интимния плач.
3.
Между Възраждането и Новото време в българската психика лежи една много сериозна преграда или ако искате, с Освобождението се извършва една много сериозна трансформация в народната душевност. И то трансформация от тип, който назад в историята на България не можем да констатираме. Може би в приемането на християнството да е имало една такава дълбока трансформация, която писмено не е засвидетелствана и археологически не може да се установи. Става дума за следното: създава се една администрация, своя. Българинът за първи път има своя администрация и в тази администрация той за първи път има онагледено понятието за своя принадлежност към държава и към нация. Дотогава единственият признак за неговата национална принадлежност е езикът. Не са дори обичаите, които са много разнообразни и от различен произход. Т.е. той за първи път материално засвидетелствува своята национална принадлежност и има идеята, че тази администрация осъществява общонародни цели и идеали. Например, тази администрация като военна е натоварена с осъществяването на една мечта: обединението. Но ако борбата за освобождение и обединение преди е лежала на българското общество, сега тази задача е минала на администрацията. Т.е. администрацията желае това, което народът желае, при това тя го осъществява — има материалните възможности, има структурите и организацията. Затова между нея, между нейната волютивна дейност и волютивната дейност на народа, между нейните насоки и насоките на народа, няма отлика. Народът желае всеобщото образование — администрацията го желае и го осъществява. Народът желае своята политическа и национална самостоятелност — администрацията я обезпечава. Тука вече във възприемането на идеята, че основните, национални задачи се възлагат на един специален апарат, а народът, тъй да се каже, остава бездеен или действува само по поръчение на администрацията, със строго
