обособили две групи, които в никакъв случай не могат да бъдат обозначени като партии. Имаме достатъчно сведения, че от страната на старите, въпреки кавгата с младите, са били осигурявани средства за революцията. Значи не е имало в никакъв вид едно дълбоко противоречие, те нямат помежду си отлика от партиен вид. Не се мисли синдикално движение, не се мисли партия, тогава какво се мисли? Каква е тази мания към сдружения? Това е реставриране на тлаката, това е реставриване на клиентелата, това е даване на организационен вид на гражданското общество. Което пък е в пълно противоречие с идеите на гражданското общество, защото то е нещо, което ме оставя да работя, да мисля самостоятелно, което зачита пълната ми еманципация. А организацията в гражданското общество ми отнема еманципацията, защото аз почвам да се съобразявам с нещо, което се нарича политика на гражданското общество, което е друг тип на отрицание на гражданското общество. Личността е идеята на пълната спонтанност. Групата е идеята на човешкото подчинение.
Този тип сдружения бяха много помпозни, много ритуализирани, те до едно имаха химни: „Горе, горе знамената,/ долу алкохолът цар./ Ще да пием сал водата,/ тоз безценен, чуден дар.“ Не могат да вкарат един правилен стих, членуват водата. Това говори за нивото на цялото т.нар. движение. От тоя тип химни и маршове България кипеше. Всичко това се пееше тържествено и хоровете го разнасяха. За нещастие, това е традицията на българската хорова песен. Ние нямаме немските, френските, италианските хорове. Един или друг имат в репертоара си българската народна песен, дълбоко подправена, жестоко парфюмирана, лишена от каквато и да било спонтанност. Достатъчно е пригаждането й към белканто, тя има съвсем различен характер.
Но принадлежността към въздържателното, туристическото, читалищното, вегетарианското, есперантисткото движение гарантираше едно доста безпечно съществуване на своите членове, особено по отношение на маниерите на обществено обезпокояване на личността. При своето влизане в литературата аз не бях никой, защото не идвах от никоя група, нямах легитимация. Един пример за значението на тези обществени групи — излязоха мемоарите на Стефан Попов, този човек направо от поста директор на сп. „Млад турист“ постъпва във Външно министерство, а там се постъпва много мъчно, с конкурс, допускането до който е много трудно. Иван Богданов ми е разказвал, че до конкурс за аташе в Гърция с френски език и той, и негов приятел се явяват в канцеларията на МВнР да депозират заявленията си. Секретарят им задава следния въпрос: „А вашият татко да е бил в Генералния щаб по време на войната? — Не, не е бил. — А вашият татко случайно да е генерал? — Не, не е. — В такъв случай, оставете си заявленията, но те ще останат без последствия.“ Блокировката е пълна. Иван Богданов е син на индустриалец. Но Стефан Попов, чийто произход е много скромен, чрез Туристическото дружество има път директно към МВнР, където не може да постъпи синът на един индустриалец. Така че, тези сдружения съвсем не са безобидна работа.
Тая ситуация е сериозна, защото има много сериозна стопанска основа. Това е, ако щете, кооперативното движение. То е едно движение точно на този кръг изравнили се личностно хора, познаващи се физиологически, които не притежават никаква индивидуална тайна по отношение на другия и които в тоя тип кооперации участват с простия труд и с никаква квалификация. Това е повсеместно разпространено и в края на краищата решава съдбата на българския народ. В духа на тази мисловност е и цялата държавна политика. Примерно, не се развива земеделието, доходите на селяните са нищожни, от 200 кг. за декар той не може да забогатее. Когато през 1928 г. правителството вижда, че българското зърно е 4 или 5 пъти по- скъпо от това на световния пазар, то създава една организация „Храноизнос“, която не е изнесла и 1 тон жито, никога не се занимавала с износ, това е също една лъжа. Нейната цел е следната: взима се в ръцете на държавата търговията с хляба. „Храноизнос“ изкупува житото и го продава на хлебопроизводителите. Тя го купува на една сравнително висока цена, за да даде възможност на селяните да произвеждат малко и скъпо. Хлябът в България в 30-те години струва 2.5–3 пъти по-скъпо, отколкото в Германия или Франция. Създават се едни високи цени за хляб за градското население, като докладът на министъра Христов, който създава тази история, гласи, че градското население ще приеме тази цена, то няма къде да ходи и това ще спаси селото. И се създава уравнителен фонд, от парите, които постъпват при хлебопроизводителите в градовете, се заделят суми за допълнително дотиране на селото. След 1944 г. — една традиционно земеделска страна като нашата живее благодарение на италианската фуражна пшеница, която доведе до добиви от около 400 кг. от декар. Но италианците добиват един тон от декар. Каква е работата? Това семе изисква определена агротехника, да се сее на определена дълбочина, при определена топлина на пръстта, при определена влажност, в строго определени дни. Изисква определено предварително торене. Нито едно от тези агротехнически предписания не се изпълнява от българска страна. И не може да се изпълни, защото българското ТКЗС почива на принципа на простия труд. Но България е заплашена от липса на млечни продукти още преди 1944 г. Тогава овцевъдството още не е унищожено, така че проблемът за сиренето е що-годе решен, но не е решен проблемът за млякото, кравето масло. При тия ниски добиви не може да се създаде кравеферма. Тя иска т.нар. сочни фуражи, декари със зеле само за кравите. Трябва да има кладенци с питейна вода за обилно поене на добитъка, за оросяване на тревни площи, за високи добиви на детелина и на други сочни растения, млекодайни. И се създава цяла една „теория на еднокравето стопанство“, която се преподава в Икономическия институт. Тя се състои в следното: че селянинът не може да гледа отделно крава, но той трябва да има мляко, добре, значи ще употребим кравата и за оран, ще впрегнем една крава и един вол. Тази крава няма да дава 25–30 л, тя ще дава малко, 4–5 л, колкото една санска коза. Но все таки, тя ще дава мляко. Това е теорията на еднокравето стопанство, която е една сериозна основа за запазване на маразъма в българското селско стопанство. Да се запази маразъмът е една държавна политика.
Но полека-лека се възлагат на „Храноизнос“ осем монопола и на БЗК Банк към осемдесет. На БЗК Банк е даден монополът върху ориза, върху захарта, върху фасула. Безбройните разпоредби за създаването на тези монополи не са били никога публикувани от икономисти и изучавани от тях. Няма нито една публикация върху историята на българските държавни монополи и какво означават те. Тези български държавни монополи препречват пътя на всякакво предприемачество, на всяка конкуренция, на всяка свободна търговия и индустрия, защото нещата стигат дотам: за да отвориш индустриално предприятие, трябва да получиш периметър. Примерно, разрешава ти се на 50 километра от Първомай да направиш тъкачна фабрика и материалите, които ще получаваш, ти можеш да изкупуваш от определен район — има райониране. Дейността на стопанските камари е тази — разпределят клиринга, износа. Т.е. ако има капитализъм, той е абсолютно контролиран. Така наречената кооперация „Напред“ на социалдемократите имаше шейсет на сто от вътрешната търговия с хранителни продукти.
Тъй като независимо от всичко, независимо от тази държавна политика, отделни дейци успяват да пробият, не да забогатеят, но да подадат глава над нищото, тогава т.нар. капиталистическа българска държава си служи с оклеветяването на дребните търговци, както и сега, че те са спекуланти. Непрекъснато се говори за спекула. Въпреки че цената е проблем на договор и никое трето лице не може да се меси в договарянето. Това е облигационното право. В една такава ситуация имаме трудно формиране на личностен тип в стопанските среди. Примерно, ако до войните все таки преобладаваща фигура е бил заможният стопанин, едрият селянин с повече земя, то поради общото бедствено положение, което се дължи пак на колективното незнание, на колективната глупост, на ниската производителност поради това на българския труд, този класически заможен селянин е затруднен. Неговият път се оказва пак пътят на интелектуализацията: той, или трябва да възприеме един нов тип на развитие, или трябва да умре. Този тип при него е създаването на интензивни култури. В 30-те години стана въвеждането на техническите култури от типа на соята, синапа, слънчогледа, сусама, маковото семе. Това бяха кампании, предприети от отделни фирми, и то с външно участие. Защото тези продукти бяха необходими на промишлеността в Централна Европа — Италия, Австрия, Германия, Унгария. Това е, което комунистите много мразеха, заради което казваха, че България била превърната в придатък на германската промишленост. Положението беше такова: изведнъж един селянин с 20–30 дка става богат човек. Той нито експлоатира някого, нито има наемна ръка, работи сам, а е богат. Но този селянин, който чрез интензивните култури вече става един модерен производител и заможен човек и основа на новата стопанска дейност в страната, той е оплют и обруган обществено като кулак. Трябва да ви кажа, че в концлагера, където бях, комунистите най открито (само там!) заявяваха за своите намерения — нагледната агитация от концлагерите днес би била безкрайно интересна. Тя беше насочена така: кулакът е не селянинът, който има много земя, кулакът не е този, който използува наемен труд, а този, който отглежда технически култури. Това е борба срещу самата прогресистка тематика, в името на която това комунистическо движение е възникнало. Нашите стаи бяха пълни с плакати,
