Бяха само фрагменти, късчета обгоряла, почерняла хартия, без връзка, без последователност. Но докато ги преглеждаше, тези откъслечни, незавършени изречения, тези полуизядени от огъня думи, от които друг нищо не би разбрал, започваха да събуждат у нея интерес. Тя си припомняше онази бурна нощ и изреченията се допълваха, началото на някоя дума извикваше хора, съдби. Така пред очите й попадна името на Максим и тя си представи живота на този брат, останал чужд за нея, чиято смърт преди два месеца бе приела почти с безразличие. После един непълен ред, в който се споменаваше името на баща й, предизвика у нея известно неприятно чувство, защото смяташе, че той е сложил ръка на богатството и разкошната къща на сина си благодарение на племенницата на своя бръснар, онази толкова невинна Роз, на която е платил добър процент. По-нататък срещна още имена: на чичо си Йожен, бившия вицеимператор, който сега бе забравен, на братовчед си Серж, свещеника на Сент Йотроп, за когото миналия ден бе чула, че умира от туберкулоза. И всяко късче хартия оживяваше, нейният отвратителен род, нейната кръв възкръсваше от тези трошици, от тази черна пепел, из която вече се мяркаха само несвързани срички.
Тогава Клотилд разгърна с любопитство и разстла на масата родословното дърво. Беше развълнувана, разнежена от тези реликви; и когато прочете бележките, които Паскал бе добавил с молив няколко минути преди да умре, очите й се напълниха със сълзи. Колко мъжествено бе отбелязал датата на своята смърт! И какво отчаяние, какво съжаление за живота се долавяше в треперливо изписаните думи, които съобщаваха за бъдещото раждане на детето! Дървото растеше, разклоняваше се, пускаше нови листа. Клотилд дълго и унесено го разглежда. Казваше си, че цялото дело на учителя беше там, в това класифицирано и документирано растително изображение на техния род. Чуваше думите, с които той коментираше всеки наследствен случай, спомняше си неговите уроци. Но нея главно я интересуваха децата. Колегата от Нумеа, на когото докторът бе писал да иска сведения за детето от брака на Етиен в изгнание, най-после бе отговорил, но съобщаваше само, че е момиче и че изглежда здраво. Октав Муре едва не бе загубил своето момиченце, което имаше много крехко здраве, докато момченцето му продължаваше да се развива чудесно. Впрочем кътчето на доброто здраве, на изключителната плодовитост все така беше във Валкера, в къщата на Жан, чиято съпруга за три години бе родила две деца и чакаше трето. Дечурлигата растяха весело под открито небе, на тучна земя, баща им ореше, а вкъщи майка им бодро готвеше и ги гледаше. Там имаше достатъчно свежи сокове и труд, за да се създаде цял един нов свят. В този миг на Клотилд й се стори, че чува вика на Паскал: „Ах, какво ще стане с този наш род? До какво същество ще стигне накрая?“ Сега и тя се замисли пред Дървото, което протягаше към бъдещето последните си клонки. Кой знае къде щеше да покара здравият клон? Може би тук щеше да изникне очакваният, мъдрият, могъщият.
Лек вик сепна Клотилд от унеса й. Сякаш ветрец оживяваше муселинените завески на люлката: детето се бе събудило, викаше и се въртеше. Тя веднага го взе, весело го вдигна нагоре, за да го окъпе в златистата светлина на залеза. Но то не бе чувствително към красотата на отмиращия ден; малките му млечни очи се извръщаха от широкото небе, а розовата му човчица се отваряше като на вечно гладно птиче. Така се разплака, такова лакомо се бе събудило, че Клотилд реши да го накърми. И беше време, то не бе сукало от три часа.
Клотилд отново седна до масата и сложи детето на коленете си, но то не се умиряваше, викаше още по-силно, по-нетърпеливо; и тя го гледаше усмихнато, докато си разкопчаваше роклята. Показа се малка, стегната гърда, едва понабъбнала от мляко. Сега върхът на гърдата бе обкръжен от кафеникав ореол, който се открояваше върху нежната бяла кожа на божествено стройната млада майка. Детето сякаш разбра, привдигна се, взе да търси с устни. Когато Клотилд го намести, то измърка от задоволство и цяло се впи в нея с чудесен вълчи апетит, като човече, решило да живее. Сучеше жадно, с ненаситна уста. Отначало със свободното си юмруче улови гърдата, сякаш да покаже, че е неин собственик, да я брани и задържи. После радостта от топлата струя, която пълнеше гърлото му, го накара да вдигне ръчичката си право нагоре, като знаме. Клотилд гледаше как толкова здравото детенце се храни от нея и несъзнателно продължаваше да се усмихва. Първите седмици много бе страдала от напукване на гърдите и сега още малко я боляха, но тя все пак се усмихваше със спокойния израз на майка, щастлива да дава млякото си, както би дала и кръвта си.
Когато си бе разкопчала роклята, за да накърми детето, заедно с майчината й голота се бе показала една от най-скритите й, най-сладостните й тайни: тънката верижка със седемте бисера, седемте млечни звезди, която учителят с безумната си страст да дарява бе сложил на врата й един ден, когато сиромашуваха. Откакто й бе окачил огърлицата, никой друг не я бе видял. Тя беше като част от нейното целомъдрие, от нейната плът — простичка, детска. И през цялото време, докато детето сучеше, само Клотилд я гледаше и с умиление си спомняше за целувките, чиято топла миризма бисерите сякаш бяха запазили.
В далечината гръмна музика и сепна Клотилд. Тя обърна глава, погледна към полето, изрусено до златисто от полегатото слънце. Ах, да! Тържеството! Сега там полагаха основния камък. Очите й се върнаха към детето и тя отново потъна в насладата да гледа как хубаво се храни. Беше приближила едно ниско столче, за да повдигне коляното си, опряла бе рамо на масата до Дървото и до почернелите късове от досиетата. И докато чувствуваше как най-доброто, което можеше да му даде, това чисто мляко, тече с лек шум и прави все по-нейно скъпото създание, излязло от утробата й, мисълта й се рееше, изпълваше се с божествена нежност. Детето бе дошло, може би то щеше да бъде изкупителят. Камбаните бяха избили, влъхвите бяха потеглили на път, следваха ги народите, цялата възликувала природа и всичко се усмихваше на младенеца в пелени. А тя, майката, докато то пиеше от нейния живот, вече мечтаеше за бъдещето. Какъв ще стане нейният син, след като с цялата си преданост го отгледа голям и силен? Учен, който ще даде на света малко от вечната истина, воин, който ще прослави страната си, или, още по-добре, един от онези народни пастири, които успокояват страстите и възцаряват справедливост? Представяше си го много красив, много добър, много могъщ. Това беше мечтата на всяка майка, всяка майка е уверена, че е родила очаквания месия. И в тази надежда, в тази упорита вяра на всяка майка в неминуемото тържество на детето й беше изворът на надеждата, която създава живота, на вярата, която дава на човечеството непрекъснато обновяваща се сила да продължи да живее.
Какво щеше да бъде това дете? Клотилд го гледаше, опитваше се да открие прилики. То положително имаше челото и очите на баща си, нещо възвишено и здраво във формата на главата. Разпознаваше и малко от себе си — изящната уста, нежната брадичка. После затърси с глухо безпокойство прилика с другите, ужасните деди, с всички, които бяха записани там, в родословното дърво, чиито листа разгръщаха картината на наследствеността. На този ли щеше да прилича, на онзи ли или на някой друг? И тя все пак се успокояваше: сърцето й беше така набъбнало от вечната надежда, че не можеше да не се надява. Вярата в живота, която чителят бе вкоренил в нея, я държеше права, смела, непоклатима. Какво значение имаха нещастията, страданията, гнусотите! Здравето беше в труда на всемира, в силата, която опложда и ражда. Делото на любовта беше добро, когато завършваше с дете. Тогава надеждата отново разцъфтяваше въпреки откритите язви, въпреки черната картина на човешките безчестия. То означаваше нов опит за увековечаване на живота, който не престава да ни се струва все така добър, щом го живеем толкова стръвно сред неправди и страдания.
Клотилд неволно погледна към Дървото на дедите, разгърнато до нея. Да, тук беше заплахата! Толкова престъпления, толкова кал наред с толкова сълзи и страдаща добрина! Такава необикновена смесица от най-прекрасно и най-ужасно, човечеството в умален вид със всички свои язви и борби! Просто да се запиташ няма ли да е по-добре да падне гръм, та да помете наведнъж целия този покварен и жалък мравуняк. И след толкова страшни Ругоновци, след толкова отвратителни Макаровци се раждаше още един. Със смелото предизвикателство на своята вечност животът не се боеше да създаде още един. Животът продължаваше своето дело, разпространяваше се по свои закони и безразличен към хипотезите, вървеше и вършеше своята безкрайна работа. С риск да вдъхва живот на чудовища, той трябваше да създава, раждаха се болни, луди, но той не се уморяваше да създава, вероятно с надеждата, че след тях ще дойдат здравите и мъдрите. Животът, непрестанен и винаги нов порой, който тече към незнайна цел! Животът, в който сме потопени, животът с безбройни и противоположиш течения, огромен и вечно в движение като безбрежно море!
С чувство на блаженство Клотилд усещаше как алчната устичка пие ненаситно и в сърцето й се надигаше пламенен майчински порив. Това бе молитва, заклинание. Към незнайното дете, както към незнайния бог! Към това, което детето щеше да бъде утре, към гения, който може би се раждаше, към месията, чакан от следващия век, за да освободи народите от техните съмнения и страдания! Щом нацията
