Пол Зюсман
Последната тайна на Дома Господен
На Алики, чиято светлина е най-ярка от всички.
Пролог
Домът Господен1, Йерусалим, август 70 г.
Главите прелетяха над стената на Дома Господен със свистене, десетки, като ято грозни птици, с отворени очи, раззинати усти, парчетата плът от грубо отсечените вратове още трептяха във въздуха. Някои стигнаха само до Женския двор, приземиха се с тропот върху почернелия от саждите калдъръм и накараха старците и децата да се разбягат ужасени. Други отидоха по-далеч, над портата Никанор, и влетяха в двора на Израил, където като огромни зърна градушка се посипаха върху големия олтар за огнени жертвоприношения. Някои изминаха още по-голямо разстояние, удариха се в стените и покрива на самия Мишкан — светилището в самото сърце на храмовия комплекс, което сякаш изстена и отекна под ударите, като от физическа болка.
— Гадове — сподавено изхълца момчето и сапфиреносините му очи се наляха с отчаяни сълзи. — Мръсни римски гадове.
От наблюдателния си пост върху крепостната стена на Храма погледна надолу към наподобяващите мравуняк легионери, движещи се долу, с оръжия и брони, проблясващи в злокобната светлина на факлите. Крясъците им изпълваха нощта и се смесваха със свистенето на катапултите, думкането на бойните барабани, писъците на умиращите и с надделяващия над всичко отмерен тътен на тараните и на момчето му се струваше, че целият свят бавно се разпада на парчета.
— Помилуй ме, Господи — изрече то псалма. — Защото съм в утеснение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми.2
През последните шест месеца обсадата се беше затегнала около града като гарота и беше изцедила живота от него. От първоначалните си позиции на хълма Скопус и Маслинения хълм четирите римски легиона, подпомагани от хиляди тиловаци, се придвижваха неумолимо навътре, пробиваха една след друга всички защитни линии, отблъскваха евреите, натикваха ги в центъра. Безброй бяха загинали, съсечени, докато се опитваха да дадат отпор на нашествениците, или разпънати на кръст покрай градските стени и из цялата долина Кедрон, където ятата лешояди вече бяха толкова гъсти, че закриваха слънцето. Вонята на смърт беше вездесъща, разяждаща — всепоглъщаща смрад, изгаряща ноздрите като огън.
Преди девет дни беше паднала Антониевата крепост; шест дни след нея бяха превзети и външният двор, и колонадите на храмовия комплекс. Сега оставаше само укрепеният вътрешен храм, където остатъците от някога гордото население на града се бяха натъпкали като риби в каче, мръсни, гладни, паднали дотам, че да ядат плъхове и кожа, и да пият собствената си урина, толкова отчаяна бе жаждата им. Но те продължаваха битката, трескаво, обречено, обсипваха нападателите с камъни и пламтящи дървета, хвърляха се в атака, за да отблъснат римляните от външния двор, но се оказваха незабавно сами изблъскани, понесли ужасни загуби. Двамата по-големи братя на момчето бяха загинали при последния такъв набег, посечени, докато се бяха опитвали да прекатурят римска обсадна машина. Доколкото знаеше, обезобразените им глави бяха сред тези, които сега летяха обратно през стените на храмовия комплекс.
— Vivat Titus! Vincet Roma! Vivat Titus!
Гласовете на римляните се плиснаха нагоре като мощна звукова вълна, скандираща името на техния пълководец Тит, сина на император Веспасиан. По зъберите на крепостната стена защитниците се опитваха да ги заглушат, като крещяха хорово имената на собствените си водачи — Йоан Гишала и Симон Бар Гиора. Но виковете бяха немощни, защото устите им бяха пресъхнали, дробовете слаби и изобщо беше трудно ентусиазирано да се възхваляват имената на мъже, които според слуховете вече бяха сключили сделка с римляните за собствения си живот. Виковете продължиха към половин минута, след което гласовете бавно заглъхнаха.
Момчето извади обло камъче от джоба на туниката си и го засмука, за да забрави мъчителната жажда. Казваше се Давид, беше син на винаря Юда. Преди великото въстание семейството му обработваше лозе на терасираните хълмове близо до стените на Витлеем, от чието рубиненочервено грозде произвеждаха най- лекото и сладко вино на света, като слънчева светлина в пролетна утрин, като нежен бриз, полъхващ през сенчестите тамариндови горички. През лятото момчето помагаше да оберат лозето и да намачкат гроздето, смееше се радостно на усещането за мекотата на плода под краката си, на кървавочервения цвят, в който гроздето боядисваше кожата му. Сега пресите за грозде бяха потрошени, главините изгорени, а семейството му мъртво, цялото. Беше само на света. На дванайсет години вече носеше скръбта на пет пъти по-възрастен мъж.
— Ето ги! Готови! Готови!
Над крепостния вал прокънтя вик и към стените на храма се плисна нов талаз легионери, понесли над главите си стълби. В отблясъците на огньовете изглеждаше сякаш десетки гигантски стоножки пълзят по земята. Отгоре им се посипа отчаяна градушка от камъни, под която настъплението се олюля за миг, но отново плъзна напред, стигна до стените и издигна стълбите, всяка една крепена от по двамина мъже на земята, докато десетима други я придържаха изправена над вала с тояги. Мравуняци от войници започнаха да се катерят по тях, обливайки стените на храма като надигащи се вълни от черно мастило.
Момчето изплю камъчето, грабна едно паве от купчината до краката си, намести го в прашката си и се наведе през стената, търсейки подходяща мишена, забравило за вихрушката от стрели, долитащи със свистене отдолу. До него някаква жена, една от многото, които помагаха при отбраната на стените, залитна прободена в гърлото от острието на пилум, кръвта бликна между пръстите й. Без да й обръща внимание, момчето продължи да оглежда редиците на врага отдолу и накрая забеляза един знаменосец с отличителните знаци на Аполинарис, Петнайсетия легион. Стисна зъби и завъртя прашката над главата си, приковало очи в мишената. Едно завъртане, две, три.
Някой сграбчи ръката му изотзад. Момчето се обърна, размаха свободния си юмрук и зарита нападателя.
— Давид! Аз съм! Елиезер. Елиезер златарят!
Зад него стоеше огромен брадат мъж, препасал тежък чук в пояса си, с кървава превръзка на главата. Момчето отпусна юмрука си.
— Елиезер! Помислих те за…
— За римлянин ли? — мъжът мрачно се разсмя и пусна момчето. — Толкова отвратително ли смърдя?
— Тъкмо щях да цапна знаменосеца им — разсърди се Давид. — Беше ми на прицел. Щях да строша черепа на негодника!
Мъжът пак се разсмя, този път малко по-топло.
— Убеден съм, че щеше да му строшиш черепа. Всички знаят, че Давид Бар Юда е най-добрият стрелец с прашка по нашите земи. Но в момента има по-важни неща. — Той се огледа и снижи глас. — Матей те вика.
— Матей! — Очите на момчето се разшириха. — Първосвеще…
Мъжът затисна с длан устата му и пак се огледа.
— По-тихо! — изсъска. — Тук има разни неща, тайни неща. Симон и Йоан няма да се зарадват, ако разберат, че се върши нещо без тяхно знание.
