Той си извади цигарите и запали.
— Е, какво имаме?
Сария раздразнено поклати глава.
— Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. — Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. — Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. „Мена-Ра“.
— До езерото ли? Знам го.
Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.
— Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?
— Не и ако се съди по състоянието на тялото.
Детективът извади кредитна карта от „Банк Мист“ и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив „Арминий, 1930“. Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.
— Съобщи ли на роднините му?
— Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.
— Ами мерцедесът? Негов ли е?
Сария кимна.
— Намерихме ключовете в джоба му. — Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. — Проверихме вътре. Нищо необичайно.
Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата — напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане — нямаше нищо друго, освен един брой на „Ал Ахрам“ отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера „Никон“ на пода зад седалката на шофьора.
— Кой го откри? — попита Халифа.
— Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. — Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. — Клодия Шамполион — прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. — Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. — Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.
— Не е роднина на онзи Шамполион, така ли да разбирам? — попита Халифа.
— Ммм?
— Жан Франсоа Шамполион.
Физиономията на Сария издаваше объркване.
— Човекът, дешифрирал йероглифите — въздъхна Халифа в престорено отчаяние. — Всемогъщи Боже, Мохамед, ти нищо ли не знаеш за историята на страната си?
Заместникът му сви рамене.
— Французойката изглеждаше доста добре, това мога да кажа. Големи… нали разбираш… — Той направи жест с ръце. — Твърди.
Халифа поклати глава и дръпна от цигарата.
— Мохамед, ако полицейската работа се състоеше в точене на лиги по жени, вече щеше да си комисар. Разпита ли я?
Сария протегна тефтера си, за да покаже, че я е разпитал.
— И?
— Нищо. Не видяла нищо, не чула нищо. Просто намерила тялото, върнала се в мисията и позвънила на 122.
Халифа си допуши клеопатрата и стъпка фаса с тока на обувката си.
— Значите налага да го огледаме. Обади ли се на Ануар?
— Имал да довършва някаква канцеларска работа, след което щял да дойде. Каза да пазим трупа да не тръгне нанякъде.
Детективът изсумтя отегчено, свикнал с безвкусния хумор на патолога Ануар. Двамата поеха към обекта, под краката им хрущяха чирепи от натрошени съдове, осеяли околността като разпилени бисквити. Вдясно някакви деца седяха върху купчина от дребни камънаци, а едно от тях стискаше футболна топка. Хлапетата наблюдаваха полицаите, които претърсваха пустинята за веществени доказателства; отпред слънцето бавно потъваше зад облите куполи на манастира Деир ал Мухараб и светлината му бавно потъмняваше от бледожълта към наситено меднооранжева. Тук и там от пясъка стърчаха фрагменти от кирпичени стени, износени и жалки като първобитни твари, издигнали се от дълбините на пустинята. Освен тях почти нищо друго не подсказваше, че минават през някога най-великолепния комплекс от сгради в древен Египет.
— Направо не е за вярване, че е било дворец, нали? — въздъхна Халифа и забави крачка, за да вдигне от земята парче керамика със следи от светлосиня боя. — На времето си Аменхотеп III е управлявал половината от познатия свят. А сега…
Той повъртя отломката между пръстите си и потри пигмента с палец. Сария не каза нищо, само посочи с ръка, че трябва да завият надясно.
— Ей там. Точно зад онази стена.
Прекосиха малко пространство, павирано с тухли от кал, пропукани и изпочупени, както и през нещо, което някога трябва да е било внушителна порта, но от него бяха останали само две купчини камък с изтрити стъпала помежду им. От другата страна един полицай клечеше в оскъдната сянка на някаква стена. На няколко метра от него беше разстлан тежък брезент, под който се очертаваше тяло. Сария пристъпи, хвана покривалото и го дръпна назад.
— Аллах-у-акбар! — намръщи се Халифа. — Всемогъщи Боже!
Пред него лежеше труп на стар мъж, много стар, с немощно съсухрено тяло и набръчкана жълтеникава кожа, изпъстрена със старчески петна. Лежеше по лице, с едната ръка под тялото, а другата — просната настрани. Беше облечен в бежов костюм за сафари, а плешивата му, с изключение на няколкото мръснобели кичура, глава беше отметната назад и леко встрани, като на плувец, поемащ въздух, преди отново да се потопи във водата — неестествено положение, причинено от подаващия се от земята ръждив клин, забит право в лявото му око. Бузите, устните и брадичката му бяха покрити с плътна кора засъхнала кръв; точно над дясното му ухо зееше голяма плитка рана.
Халифа продължи изправен да гледа трупа, отбеляза наум прашните ръце и дрехи, разкъсания на коляното панталон, пясъка и мръсотията, набити в раната на главата, след което клекна и внимателно опипа основата на подаващия се от пясъка железен клин. Беше здраво забит в земята.
— От палатка ли е? — неуверено попита Сария.
Халифа поклати глава.
— Част от ограда на обект. Останала от някакви разкопки. Доколкото виждам, стои тук от години.
Изправи се, прогони с ръка мухите, които вече се събираха над трупа, и отиде на няколко метра встрани, където си личеше, че някой е стъпвал и ритал по пясъка. Забеляза поне три различни следи от стъпки, които можеше да са на полицаите, претърсващи района, но бе възможно и да не са. Клекна отново, извади носната си кърпичка и вдигна една остра отломка от кремък, изцапана с кръв.
— Май някой го е ударил по главата — обади се Сария. — А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.
Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникавокафявите петънца.
— Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.
— Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството — предположи Сария.
Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.
