Името ми е легион

се не види! — В каква форма беше шахтата? — попитах.

— Отлична — той намръщи широкото си червендалесто чело и около синкавите му очи се появиха много бръчки.

— Май не си толкова уверен, колкото се мъчиш да изглеждаш.

Той се изкикоти и отпи малка глътка.

— Е, досега такова нещо не е правено. Естествено, всички малко се плашим…

Възприех това като ненатрапчива преценка на ситуацията.

— Но шахтата беше в добра форма — отгоре до долу?

Той се огледа — вероятно се чудеше дали помещението се подслушва. Подслушваше се, но той не казваше нищо, което би могло да навреди — нито на него, нито на мен.

Ако беше така, щях да го накарам да млъкне.

— Да — съгласи се той.

— Добре — аз пак се замислих над лафовете на ниския мъж с широките рамене. — Много добре.

— Странно отношение — рече той. — Ти си само техник на заплата.

— Доста се гордея с работата си.

Той ме изгледа с поглед, който не проумях, и каза:

— Звучи странно, като идея от двайсти век.

Свих рамене.

— Аз съм си старомоден. Не мога да се променя.

— Това ми харесва — рече той. — Ще ми се повече хора да бяха старомодни в днешно време.

— Какво прави сега Деми?

— Спи.

— Добре.

— Заслужаваш повишение.

— Надявам се да не ме повишат.

— Защо?

— Не обичам да поемам отговорности.

— Но ги поемаш и се справяш добре с тях.

— Извадих късмет — веднъж. Кой знае следващия път какво ще се случи…

Той ме погледна подозрително.

— Какво искаш да кажеш с това „следващия път“?

— Искам да кажа, ако се повтори — обясних. — Съвсем случайно бях в командната зала…

Сигурен бях, че се опитва да разбере какво знам — така че и двамата не знаехме кой какво знае, макар да бяхме сигурни, че нещо не е наред.

Той се вгледа в мен, отпи от бирата си, без да отмества поглед и кимна.

— Опитваш се да ми кажеш, че те мързи?

— Точно така.

— А стига бе!

Свих рамене и отпих.

Преди петдесет години, някъде към 1957-ма, имаше нещо, наречено АОКЛНЕ — голям майтап. Кръстено беше по тертипа на смешните съкращения, с които се кръщаваха разни научни организации. Означаваше Американско общество за какво ли не. Обаче за шефа на организацията беше нещо по-различно от майтап. Защото доктор Уолтър Мънк от Института по океанография „Скрипс“ и доктор Хари Хек от Принстън бяха членове и те бяха излезли с едно странно предложение, което впоследствие заглъхна поради липса на средства. Също като Джон Браун обаче то лежеше и тлееше в гроба, ала духът му шаваше с крака.

Вярно, проектът Мохол се води мъртъв, но онова, което излезе от тази идея, беше още по-мащабно и творческо.

Повечето хора знаят, че земната кора под континентите е дебела четирийсет километра и повече и че ще е трудно да се пробива там. Мнозина знаят също, че под океаните кората е много по-тънка. Там си беше съвсем възможно да се пробива през мантията или поне да се проникне в Непоследователността на Мохоровичич. Бяха говорили, че така могат да се съберат какви ли не данни. Е, добре. Но си помислете и за нещо друго: без съмнение проба от мантията би ни осигурила отговори на някои въпроси, включително радиоактивността и топлинното излъчване, геологичната структура и възрастта на Земята. Като поработим с природните материали, ще разберем границите, плътността на отделните слоеве на земната кора; ще ги сравним с получените от сеизмичните вълни при земетресенията данни. Всичко това, и още. Образец от седиментите би ни предоставил пълен запис на историята на Земята, далеч преди човекът да се появи на сцената. Но тук има и още, много още.

— Още една? — предложи Мартин.

— Да, мерси.

Ако прочетете внимателно публикацията на Международния съюз на геолозите и геофизиците „Активните вулкани на света“ и ако отбележите на картата онези, които не са вече действащи, то ще забележите определени вулканични и сеизмични пояси. Тихия океан е обкръжен с „Огнен пръстен“. Тръгнете покрай брега на Пасифика в Южна Америка и можете да го проследите на север през Чили, Еквадор, Колумбия, Централна Америка, Мексико, западните Съединени Щати, Канада и Аляска, а после обратно и надолу към Камчатка, Курилските острови, Япония, Филипините, Индонезия и Нова Зеландия. И да забравим за Средиземноморието, в Атлантика също има такава област, край Исландия.

Седяхме.

Вдигнах чашата си и отпих.

В света има над шестстотин вулкана, които могат да се определят като действащи, макар че през повечето време си траят.

Щяхме да добавим още един.

Щяхме да създадем вулкан в Атлантическия океан. По-точно, вулканичен остров като Съртси. Това беше проектът РУМОКО.

— Слизам долу — обяви Мартин. — През следващите няколко часа. Ще се радвам, ако ми направиш услуга и наглеждаш пак оная проклета машина. Ще ти се отплатя някак.

— Добре — казах, — само ми кажи кога е следващият път, веднага щом разбереш, аз ще се опитам да бъда в командната зала. Ако нещо стане, ще действам като предния път — ако наоколо няма никой, който би могъл да се справи и по-добре.

Той ме тупна по рамото.

— Става. Благодаря ти.

— Страх те е, а?

— Да.

— Защо?

— Това проклето нещо като че е кутсуз. Ти си ми талисманът. Ще те черпя с бири оттук до ада и обратно, просто се мотай наблизо. Не знам какво става. Просто кофти късмет, предполагам.

— Може би — казах.

Изгледах го, после пак се обърнах към питието си.

— Изотермичните карти показват, че мястото е точно тук, точно в тази част на Атлантика — рекох. — Това, което ме притеснява, обаче няма как да се предвиди.

— Кое е то?

— За магмата са известни най-различни неща — свих рамене — и някои от тях ме плашат.

— Какво искаш да кажеш?

— След като веднъж я пуснеш, не знаеш какво ще направи. Може да е какво ли не — от Кракатао до Етна. Самата магма би могла да е с какъв ли не състав. Излагането й на вода и въздух може да има всякакви последици.

— Нали уж имахме гаранция, че не е рисковано?

— Предположение. Научно, ала само предположение. Това е.

— Тебе страх ли те е?

— Заложи си гъза, че ме е страх, ако щеш.