Майкъл Конъли
Ехо парк
Посвещавам тази книга на Джейн Уд,
която се грижи за добрата прехрана на Хари Бош
и винаги го държи близо до сърцето си.
Безкрайни благодарности!
ВИСОКАТА КУЛА
1993 г.
Беше колата, която издирваха. Хари Бош я позна веднага, въпреки че регистрационните номера бяха свалени. Хонда акорд, модел 87-а, с избеляла от слънцето кафява боя. През 92-ра й бяха лепнали рекламен стикер за кампанията на Клинтън, но той също беше избелял — все пак бе изработен с евтин печат за краткосрочни предизборни цели. Беше вкарана в единичен гараж — толкова тесен, че Бош се запита как ли е успял да се измъкне шофьорът. Напомни си да предупреди криминалистите да действат много внимателно при търсенето на отпечатъци по стените и купето. Знаеше, че подобна забележка ще ги ядоса, но нямаше да е спокоен, ако не я направи.
Гаражът беше оборудван със сваляща се отвесно врата, на която имаше алуминиева дръжка. Не особено подходяща за отпечатъци — факт, върху който също трябваше да обърне внимание на криминалистите.
— Кой я откри? — обърна се той към патрулиращите ченгета.
Току-що бяха опънали жълтата лента в задънената уличка пред входа на жилищния комплекс „Високата кула“, от двете страни на който бяха подредени единични гаражни клетки.
— Домоуправителят — отговори един полицай. — Гаражът е към един от апартаментите в блока. Наскоро наемателите се изнесли и преди два дни той го отворил, за да прибере някои мебели, и видял колата. Решил да изчака да си я вземат, но никой не дошъл и той започнал да разпитва останалите наематели. Никой не знаел чия е. Обадил се в полицията, защото свалените номера го навели на мисълта за кражба. Ние с партньора ми видяхме бюлетина за изчезналата Жесто и веднага направихме връзката.
Бош кимна и пое дълбоко дъх. Мари Жесто липсваше вече десет дни. Ако беше в багажника, със сигурност щеше да я подуши.
— Откри ли нещо? — попита зад гърба му партньорът му Джери Едгар.
— Не.
— Това е добре.
— Добре ли?
— Не си падам по трупове в багажници.
— И аз. Ама те поне може да ни дадат нещо, за което да се заловим.
Докато си разменяха празни приказки, очите на Бош внимателно опипваха колата. Не откри нищо. Извади от джоба си гумени ръкавици, духна в тях и си ги нахлузи. После вдигна ръце с разперени пръсти като хирург и се запромъква странично между колата и стената, като се опитваше да не докосва нищо.
По лицето му полепнаха паяжини. Той се измъкна и взе фенерчето на полицая. Вмъкна се пак, светна и насочи лъча в купето на хондата. На задната седалка имаше обувки за езда и жокейски шлем, а до тях малка торбичка за покупки от супермаркета „Мейфеър“. Не можеше да види какво има в нея, но веднага разбра, че присъствието й в колата ще насочи разследването в нова, и то непредвидена посока.
Светна напред. На седалката до шофьора видя чифт маратонки, а върху тях старателно сгънати дрехи. Веднага позна дънките и блузата с дълъг ръкав — дрехите, с които Мари Жесто бе видяна за последен път, когато тръгнала на езда към Бийчуд Кениън. Върху блузата грижливо бяха подредени чорапи, сутиен и дамски пликчета. Гърдите му се стегнаха. Не защото дрехите бяха доказателство за смъртта на Мари Жесто. Дълбоко в себе си той вече знаеше това. Всички го знаеха, включително родителите й, макар да се появиха по телевизията с молба към Бога за благополучното завръщане на дъщеря им. Точно това предаване стана причината следствието да бъде иззето от отдела за издирване и да бъде прехвърлено на холивудския отдел „Убийства“.
Тежестта в гърдите му бе предизвикана от гледката на старателно сгънатите дрехи. Тя ли ги беше наредила така? Или онзи, който бе отнел живота й? Винаги ставаше така — мрачните му предчувствия се пробуждаха от дребните и второстепенни въпроси.
Приключи с външния оглед на колата и бавно се измъкна от гаража.
— Има ли нещо? — попита Едгар.
— Дрехите й. Екипът за езда. Може би някои покупки. В дъното на Бийчуд има един „Мейфеър“. Вероятно се е отбила там на път за конната база.
Едгар кимна. Нова писта за разследване и търсене на свидетели.
Бош погледна нагоре, към жилищния комплекс „Високата кула“ — сложен конгломерат от блокчета, умело вграден в каменния хълм над стадиона Холивуд Боул. Модерна архитектура, обединена около асансьорната кула в центъра. Именно тя бе дала името на комплекса и улицата към него. Бош беше живял в този квартал като малък. Домът им беше на съседната Камроуз и лятно време ясно се чуваше музиката на оркестрите, репетиращи на стадиона, а от покрива можеха да се наблюдават фойерверките на 4 юли и при закриването на сезона.
Вечер гледаше осветените прозорци на Високата кула и бавното плъзгане на асансьора в остъклената шахта. Като момче беше дълбоко убеден, че да се прибираш у дома с асансьор е върхът на лукса.
— Къде е домоуправителят?
— Прибра се. Апартаментът му е на най-горния етаж, първият по коридора — отвърна патрулният полицай. Беше с две нашивки.
— Е, значи ще се повозим на асансьора. Вие изчакайте криминалистите. Колата да не се вади, преди да я огледа специализираният екип.
— Ясно.
Асансьорът — малка остъклена кабинка — се разклати под тежестта им.
Вратата се затвори автоматично, но вътре имаше още една, която трябваше да бъде затворена от пътниците. Бутоните бяха само два — 1 и 2. Бош натисна 2 и кабината потегли нагоре. Беше малка, за не повече от четирима души, които със сигурност щяха да усещат дъха на спътниците си.
— Едно е сигурно — промърмори Едгар. — Никой от живущите тук няма пиано.
— Блестящо заключение, Уотсън.
Горе отвориха вратичките и стъпиха на бетонното мостче, което свързваше асансьорната кула с артистично разпръснатите по склона апартаменти. Разкриваше се великолепна гледка към Холивуд, комбинирана с приятен планински ветрец. Над главите им се виеше червеноопашат ястреб — сякаш ги наблюдаваше.
— Натам — каза Едгар.
Няколко каменни стъпала водеха към една от вратите. Под звънеца имаше табелка с надпис ДОМОУПРАВИТЕЛ. Още преди да позвънят, вратата се отвори и на прага застана слаб мъж с бяла брада. Представи се като Милано Кей, управител на комплекса. Бош и Едгар му показаха значките си и поискаха да разгледат апартамента, към който се водеше гаражът с хондата. Кей кимна и ги поведе покрай кулата.
— Този асансьор го снимаха в някакъв филм, нали? — подхвърли Едгар.
— В няколко — отвърна Кей.
„Има защо — помисли си Бош. — Уникален комплекс като този няма начин да убегне от вниманието на филмовата индустрия“.
Кей отключи и им направи знак да влязат. Апартаментът беше празен. Хол с кухненски бокс и малка трапезария, спалня и баня. Четирийсет квадрата, не повече. Запълнен с мебели несъмнено щеше да изглежда още по-малък, помисли си Бош. Но тук важна беше гледката, а не квадратурата. От извитата, изцяло остъклена стена се разкриваше същата спираща дъха гледка към Холивуд — онази, която вече познаваха от мостчето. Плъзгаща се врата водеше към широка веранда, следваща извивките на остъклената стена. Бош я дръпна и излезе. Оттук панорамата беше още по-широка, обхващаща и небостъргачите в центъра, полускрити от обичайния смог. „Вечер сигурно е прекрасно“, помисли си и попита:
— Откога е празен?
