знае и по немски да говори. — Супа, нали? Супа готвите? Зная аз. Ich versten supa!
И бай Ганьо с една смес от немски, български и изкривено български, подпомогнат и от внушителни жестикулации, даде на стопанката да разумее, че той не би се отказал да опита вкуса на тяхната кухня. Като видя, че жените показаха по-голяма склонност да се обясняват на чешки език, и бай Ганьо обърна на „чешки“ и подкрепи снизходителното си желание с думите: „я хочем кушай“, като изтълкува тия думи с многократно допиране на пръстите си до отворените си уста, и сетне, като посочи трите си пръста, бутна гърдите си с указателния пръст, бутна същия пръст към гърдите на хазяйката и трети път посочи в пространството, като че показваше на невидимата дъщеря на хазяйката, т.е. „да кушай барабар, троица!“ За бай Ганьо беше важно още да знае в кой час ще обядва, понеже се канеше да иде на разходка, та да не пропусне обеда, и сетне „давай пари за ядене, додето има без пари, кьораво“, и затова той извади огромния си часовник и като го поднесе пред носа на стопанката, накара я с пръст да му покаже на стрелките кога ще „кушай“. Когато се убеди, че работата е наред, бай Ганьо влезе в стаята си, натъпка мускалите в пояса си и излезе на улицата да се разходи, па хем ще се разходи, хем може да наскочи някой мющерия за розово масло. Гледа бай Ганьо, улици много се пресичат, може да се сбърка пътя, може да се изгуби и като практичен човек поогледа се наоколо да забележи някой знак, по който да може да познае къщата, и видя на срещната страна, на една задна стена, надпис с големи букви; той извади тефтерчето си, наслюни плайваза, написа едно точно копие от надписа и напълно уверен, че има в ръцете си най-точния адрес на квартирата си, впусна се из тесните улици на стара Прага, па ха туй да погледне, ха онуй да погледне, ха тук мющерия, ха там мющерия увлече се и оставете, че се увлече, ами побърка пътя. Ами сега? Че като тръгна да си дири къщата, че като се забатачи още повече из еврейските улици, па минува час, минуват два часа, задъни се в някоя къща — няма изход, тръгне по друго направление, върви, върви и изскочи на брега на Вълтава. „Хай, дявола, ами сега?“ Па оставете другото, ами дойде време за обед, дойде, че и замина. Подпретнал се оня ми ти бай Ганьо, крачи ли, крачи, станал вир-вода, запъхтял се, на нищо не прилича. Хората, които той срещаше, особено полицейските, го поглеждаха подозрително: това още повече го смути. „Хай, дявола, ами сега?“ Пък гладен, в стомаха му революция, но за какъв бяс ще си дава паричките на вятъра, когато е поканен на обед? Но, ще речете вий, защо се лута бай Ганьо из улиците, когато адресът е в джеба му? Е че там е работата я! И бай Ганьо не е прост, мигар мислите вий, че той не се сети да извади тефтерчето си, да поспре тогоз-оногоз на улицата и като му посочи написания адрес, да го попита с пръсти „Накъде?“. Знае той тия работи, спира той и мъже, и жени, но чудно нещо — когото спре да попита, щом му посочи написаното, или ще го изгледат зачудено и ще се изсмеят, или ще се отвърнат от него с негодувание. Една дама, вероятно някоя нервозна стара девица, като й показа адреса, така се сопна насреща му, че и бай Ганьо изгуби кураж. „Хай, дявола, или аз съм побъркан, или цяла Прага е подлудяла“ — мисли си той и не може да се начуди на ефекта, който произвежда неговият написан адрес; хем си мисли, хем се оглежда и по едно време — не е ли туй щастие? — гледа, пред него изпъква „Narodny Kavarna“, кафенето, дето се събират българите студенти. Влиза бай Ганьо вътре и намира сърдития студент.
— Добър ден! А бе я ми кажи, твоя милост, аз ли съм луд, тукашните хора ли са луди? — пита бай Ганьо, запъхтян, с прилепнали на челото мокри коси.
Студентът го изгледа въпросително. Бай Ганьо му разказа как се е заблудил, как е разпитвал за къщата си по адреса и какво му са отговаряли.
Студентът, като знае, че чехите, груби и фанатици само спрямо немците, инак са доста любезни, не може да се начуди как така да не услужат на бай Ганя.
— Я прочети, моля ти се, какво пише тука! — и бай Ганьо поднесе тефтерчето.
Студентът го прочете: отначало се понамръщи, че като прихна!…
— На някоя дама показахте ли тоя адрес? — попита той през смеха.
— Защо? Показах го зер! Е?
— Е? Знаете ли какво е написано тук?
— Какво?
— Написано е „… Zde je zapovedeno…“ „Тук е запретено да се…“ Ти си го преписал от някоя стена.
— Има хас! Гледай! Ц… ц… ц! Истина ли казваш? Гледай! — каза бай Ганьо, поцъка малко с езика си, па почна и той да се смее.
Студентът не знаеше квартирата на Бодкова, те не си ходеха един у други, и затова посъветва бай Ганя да почака, та все ще дойде някой българин да му укаже къщата. Лесно е да се каже „почакай“, ама бай Ганьовият стомах да видим дали е на същото мнение! А че не беше на същото мнение, това го доказа демонстративно с едно нескончаемо куркане.
— Вий да не сте гладни? — попита го студентът, като чу революционните сигнали.
— Кой, аз? — Не съм — поизлъга бай Ганьо, защото, ако кажеше истината, онзи ще му покаже гостинницата, а съвсем не иде да му се признае („Как ще му кажа на таквоз опърничаво хлапе!“), че го чака келепир ядене у стопанките.
Разговор между бай Ганьо и „опърничавото хлапе“ не можа да се завърже. От първа среща и инстинктивно някак те сетиха, че не са един за друг, защото според българската пословица (ех, че изящни пословици е създал българският гений!) „краставите магарета през девет баира се подушват“. Единият дошъл от България, другият живял в Европа, все би имало какво да поприказват, понеже все пак трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина. Впрочем тая разлика бай Ганьо не я сещаше, и как ще я сети! Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща все свои хора, на които е навикнал и в които, разбира се, не вижда нищо ново: отиде ли във Виена, той ще се спре в хотел „Лондон“, там е също така задушено, също мирише на кухня и на сернисти водород, както и у дома му; среща се със същите турци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден; няма да иде в кафе „Хабсбург“, понеже го е страх да не го оскубят, а ще влезе пак в гръцкото кафене, което е също тъй нечисто и задушено от вечен дим, както са и нашите кафенета. За търговия ли отива, ще иде при българите търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка — плод на вековна традиция и постепенно усъвършенствуване умственото движение, — обществените борби и начинът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя.
„Чунким баща ми все опери е слушал“ — каже бай Ганьо и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от „новата мода“, т.е. от цивилизацията. Но при всичко това бай Ганьо няма доблестта на китайците — да се огради със стена против нахлуването на цивилизацията — и при всичко че го въодушевява принципът „баща ми това не е правил и аз няма да го правя“, но току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па кога го назорят, облича и фрак, сърди се, смее се, ама облича фрака. Чуваш го, че казва „pardon“, говори за „костентуцията“, похвалява се сам-там, че обича „супа“, когато всъщност една люта чорба би предпочел от всички европейски гозби.
— А, ето че иде едно българче, то знае квартирата на Бодкова — заяви „опърничавото хлапе“…
— Хайде да ме водиш у дома — обърна се бай Ганьо към българчето с
„Моля ви се, имайте добрината, бъдете тъй любезен“, какви са тези лигавения!…
Българчето заведе бай Ганя до портата на квартирата му и се върна. Бай Ганьо погледна нещастния надпис на срещната стена, закани му се с глава, поцъка с езика си и влезе в къщата. В коридора не срещна никого, надникна в кухнята — там огънят беше вече изгасен, съдовете изчистени и наредени. „Тюх, язък, пропуснах келепира“ — измъмра бай Ганьо, влезе в стаята си, приклекна над дисагите си, извади из пояса си мускалите, наблъска ги вътре, измъкна размасления кашкавал, отряза си сух хлебец и почна да задушава революцията, като мляскаше до такава степен апетитно, щото и най-ленивата швейцарска крава би му завидяла. За да раздразни своите уморени от непроизводителен труд лимфатически органи, той пропусна в
