прекъсваше отвреме-навреме, за да изплези малкия си розов език към него. Накрая постави слушалката.
— О, ти си се облякъл — каза тя укорително. — Имам просто чудесни новини. — Утре ще имам интервю с Конрад Лий. Дошъл е тук да търси съвсем ново лице да играе главна роля в последния му филм; ще бъде „Дева Мария“ или нещо такова. Както и да е, утре вечерта в шест часа ще се видя с него в апартамента му в хотел „Плаза Карлтън“. Не е ли страхотно?
Дейвид не остана зарадван.
— Защо се налага да се виждаш с него вечер? Какво лошо има, ако бъде през деня?
— Миличък, не бъди толкова глупав. Господи, та ако той поиска да спи с мен, може да го поиска и сутрин и по всяко друго време. — Отиде с решителни крачки до тоалетката и започна педантично да си слага грим.
— Добре, извинявай, че го казах. Просто не знам защо си се захванала с тая твоя тъпа кариера. Защо не вземеш…
— Защо не взема какво? — прекъсна го тя хладно. — Да зарежа всичко и да се омъжа за теб ли? И какво предлагаш да направим с твоята жена, хлапета и цял куп най-различни семейни ангажименти?
Той не отговори.
— Виж какво, мили — тонът й омекна. — Аз не ти досаждам с нищо, и тогава защо просто не забравим за това? Ти не ме притежаваш, аз не те притежавам и точно така трябва да бъде. — Сложи си гланц за устни със замах. — Умирам от глад. Какво ще кажеш за един обяд?
Отидоха в любимия си италиански ресторант, където доброто чувство за хумор беше възстановено.
— Неделята е толкова отегчителен ден — замислено рече Клаудия. — Проточва се толкова вяло и скучно. — Отпи от червеното си вино с видимо удоволствие и се усмихна на ниския, дебел собственик на ресторанта, който беше наблизо и в отговор й се ухили щастливо. — Знаеш ли, всички си мислят, че са красиви, сигурна съм. Оглеждат се в огледалото и виждат две очи, нос, уста и си мислят точно така… ама че дрънканици ти наприказвах!
Смехът й оживи ресторанта и Дейвид се засмя с нея. Беше толкова красиво, жизнено момиче. Той беше имал много любовни връзки извън брака досега, но тази беше различна; този път, за първи път, поиска да е свободен.
— Срещнах този мъж веднъж — започна да разказва Клаудия за един свой бивш познат. — Обеща ми яхта в Южна Франция, вила в Куба, безброй диаманти и всякакви такива глупости и после просто изчезна. По-късно разбрах, че бил шпионин и бил застрелян. Животът наистина е странен.
След обяда отидоха с колата до Уест Енд3, където искаха да потърсят и гледат филм, който и двамата да харесват.
— Виж тия побърканите — възкликна Клаудия, гледайки към голямо шествие от хора, насочило се към Трафалгарския площад. — Можеш ли да си представиш да прекарваш цялото си свободно време, да търчиш насам-натам, да се връзваш за посолства и да седиш постоянно край тях? И всичките типове имат бради, чудя се защо. — Сгуши се още по-близо до Дейвид. — Да забравим за киното. Хайде да се върнем у нас и да се чукаме. Иска ми се пак да легна с теб, а ти?
Кой беше той, че да възрази?
2
ЗАБРАНЕТЕ БОМБАТА, казваше съвсем ясно плаката, прикрепен на гърба на една едра и яка жена.
МИР НАВСЯКЪДЕ, отбелязваше надпис, държан високо над главата на млад брадат мъж.
КРАЙ НА ЯДРЕНАТА НАДПРЕВАРА, изтъкваше грубо парче картон, в което с всички сили се беше вкопчила измъчена жена, стиснала с другата си ръка две мърляви деца.
Тази група, заедно с още няколкостотин души, преминаваше в бавен марш към Трафалгарския площад. Мнозина бяха дошли преди тях и се беше образувала въртяща се в кръг тълпа около колоната на Нелсън и фонтаните.
Линда Купър вече беше там. Стоеше смачкана сред група разпалени млади момичета с дълги, разрошени, неугледни коси, мръсни, окъсани дрехи и някакъв джентълмен с очила, който постоянно си мърмореше нещо.
Линда беше привлекателна жена, в началото на своите трийсет години, с къса кестенява коса, част от която беше скрита под шифонов4 шал. Беше облечена с костюм от „Шанел“ с кремав цвят, с който изглеждаше съвсем не на място в компанията, с която беше. Човек би си представил, че преди десет години е била наистина много хубава, но хубостта беше заменена с изражение на примирение със съдбата. Имаше малки бръчици, малко повече от нормалното грим и личеше определена доза умора, но цялостният образ беше привлекателен.
Огледа се наоколо. Изглеждаше забавно да стои тук като частица от огромната тълпа, без Дейвид. Толкова рядко се случваше да направи нещо или да отиде някъде без него, но напоследък той все повече имаше дълги командировки и късни срещи и изглежда беше напълно погълнат от своята работа, почти до нивото да изключи всичко друго.
Въздъхна. Съвсем случайно беше наистина, че се бе озовала на днешния митинг. Дейвид отново беше далеч и тя изведнъж беше почувствала, че трябва да излезе от къщата и да направи нещо за разнообразие, нещо различно. Децата бяха в провинцията при нейните родители за уикенда; тя беше отклонила предложението им да отиде, мислейки си, че Дейвид ще си бъде у дома, но в последния момент, както обикновено, се наложи той да хукне навън. Беше останала сама и накрая реши, че не може да понася да се заседява в къщи цял ден; беше позвънила на Моника и Джак и те я бяха поканили у тях на обяд. Но разбра, че не постъпи правилно — в действителност те бяха много добри приятели на Дейвид още от ергенските му години, но тя винаги чувстваше известна пресилена радушност от тяхна страна и един вид отношение „и накрая Дейвид се ожени за теб“. След час и половина се извини под претекст, че трябва да се прибере у дома, където има много неща за вършене преди децата да се върнат. Какви точно не можа да измисли, но Моника и Джак не възразиха и тя си тръгна.
Когато се прибираше у дома с колата си, забеляза шествието демонстранти, знамената и тълпите; импулсивно паркира своя „Мини Купър“ в една странична улица и се насочи към Трафалгарския площад, който изглежда беше общия пункт за събиране.
Ядреното разоръжаване беше тема, за която често си беше мислила, и тайно желаеше да бъде частица от борбата за него. Да протестира изглеждаше най-малкото, което някой можеше да направи, ако не за себе си, то поне за своите деца. Идваше края на една ера. Беше хиляда деветстотин шейсет и девета година и хората говореха открито и без страх. Тя искаше да бъде една от тях.
Мъжът с очилата до нея изведнъж погледна към часовника си.
— Три часа е — обяви той развълнувано.
В този момент в предната част на тълпата настана силно и шумно раздвижване, съпроводено от енергични общи викове и крясъци. Забелязаха се малки групи хора, които се отделяха от общата маса и затичваха към пътя, където бързо сядаха посред самото движение. Линда беше понесена напред с навалицата и се озова близо до края на паважа. Имаше много полицаи, които бутаха, влачеха и вдигаха незаконно настанилите се на пътя.
Веднага щом някой бъдеше вдигнат, друг незабавно заемаше неговото място. Тълпата тръпнеше от удоволствие. Постоянно скандираше различни лозунги и овикваше и освиркваше полицията. Големите сини полицейски камионетки започнаха постепенно да се напълват, но постоянно прииждаха нови неустрашими демонстранти.
Линда се почувства невероятно. Започна да вика:
— Забранете бомбата! — Тя протестираше срещу бомбата. Тя на практика участваше в митинг със световна значимост. Тя, със своя скромен принос, помагаше да се защити бъдещето на нейните деца. Беше вълнуващо преживяване.
— Забранете бомбата! — се присъединиха хората край нея.
— Хайде, мила. — Някакъв млад, тъмнокос мъж я сграбчи за ръката над лакътя и двамата хукнаха към пътя. Седнаха пред едно приближаващо такси и разгневения шофьор на таксито изръмжа:
— Аман от смахнати боклуци!
