завърже обувчиците му. Но когато посегна за връзките, там нямаше нищо…
ДЕН ПЕТИ
Неда вървеше по празната улица, а стъпките й отекваха и вятърът ги разпиляваше по паважа. Всъщност нямаше вятър. Нямаше нищо… Нямаше един гълъб, едно врабче дори — улицата пустееше и тънеше в тишина.
Неда се наведе и разрови тревата в малката градинка. По корените й не пълзяха малки мравчици и не размахваха палаво малките си черни антенки.
Кой знае защо това адски натъжи Неда и тя продължи по пустата улица. Ослушваше се да чуе каквото и да е. Стъпки, смях, скърцане на автомобилни гуми, вой на сирена. Градът никога не е бил толкова пуст…
Най после отнякъде се понесе бавно и приказно мелодия на флейта. Неда не можеше да повярва на ушите си. Мелодия на флейта, обагряна от звуците на малко фонтанче.
Неда се затича по главната улица, която само след минутка щеше да я изведе на площада. Мелодията на флейта се усилваше.
Неда тичаше и се смееше. Смееше се и тичаше и вече си представяше снажен млад овчар, който седи на фонтана и свири на флейтата, а във водата игриво се плицикат малки къдрави овчици.
Площадът се разгърна пред Неда като сиво празно петно и тя видя, че на фонтана не е седнал никой. Водните пръски не мокреха ничия развяна от вятъра коса, а във водата не припкаха овчици.
Неда седна на фонтана и зарови лице в шепите си. Най-после заплака.
ДЕН ШЕСТИ
Стори й се, че чу детски смях и хукна след него. Обаче детския смях непрекъснато й се изплъзваше. Ту беше отляво — ту отдясно, ту току зад нея, ту някъде в далечината. Неда тичаше из безкраен лабиринт от сиви улици и й се струваше, че ей сегичка ще го настигне, че е ей там зад следващия ъгъл, крие се и трепери като малко зайче, но всеки път, когато се покажеше иззад ъгъла улицата бе пуста и сива.
Неда седна на сивите плочки и се загледа в млечно белия перваз на един от празните прозорци по сивата сграда, вперили в нея слепи очи.
„Изстискваш всичко от едно момче, а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал.“
Неда много се бе обидила тогава. Как смееше това копеле да й държи сметка…
…а когато вече не ти е интересен го захвърляш като мръсен парцал…
И после какво…?
„Надявам се да си щастлива с новото си завоевание, поне докато разбиеш сърцето на горкия глупак 2–3 пъти и после се метнеш в кревата на следващия!“
Не! Имаше още нещо. Нещо между двете. Нещо, което й убягваше. Беше на ръба на съзнанието и току да се изплъзне и литне завинаги в бездната Неда го хвана здраво и го разгърна.
ИСКАМ ДА ТЕ НЯМА
Боже, що за човек трябва да си, за да кажеш нещо такова на някого. Че искаш да го няма. Как така да го няма? Искаш да умре ли?
БОЖЕ ГОСПОДИ, КАК МОЖЕ ДА ПОИСКАШ ОТ НЯКОГО ПРОСТО ДА ГО НЯМА?
Неда грабна телефона и бясно започна да набира числата. Сълзите й капеха по екранчето, плъзваха се надолу и правеха бутоните мокри и хлъзгави…
В момента няма връзка с този номер
В момента няма връзка с този номер
В МОМЕНТА НЯМА ВРЪЗКА С ТОЗИ НОМЕР
ДЕН СЕДМИ
Неда захвърли джиесема и влезе в магазина. Той бе пуст и празен. Между дрехите не щъкаха забързани хора, тревожни майки не влачеха забързано децата си, Тлъсти продавачки не бързаха да отпрятат поредния продавач за да споделят със съседката си по касов апарат поредната клюка.
Магазинът бе завладян от мрачна, неспокойно тишина.
Неда облече едно палто от лисица и се завъртя пред огледалото. Поне пет шест огледала отразиха нежния й танц.
Неда се загледа в огледалото. Беше толкова красива.
КРАСИВА СИ КАТО АНГЕЛ…
Някъде в далечината се разнесе една протяжна накъсана мелодийка. И бе някак позната. Толкова болезнено позната.
Неда се загледа в огледалото. Бе толкова красива.
Мелодийка, която й напомняше за нещо. Мети й бе подарила тази мелодийка за 18-тия рожден ден. Заедно с джиесема. Сестра й бе работила по 18 часа на ден в ресторанта, за да може да си позволи да отдели от заплатата си, за да й купи нов джиесем. Старият се прецака.
Мелодийката се носеше в пустия магазин и някак изчезваше. Ставаше все по-слаба.
Старият се прецака.
Неда се втурна навън, а от очите й се стичаха сълзи. ГОСПОДИ, МОЛЯ ТЕ! НЕКА Е ИСТИНА! МОЛЯТЕмолятемолятемолятемолятемолятемолятемоляте…
Джиесемът се бе заклещил между ребрата на капака на канавката, а Неда се спъна и падна отгоре му. Мобилният апарат се изпълза и за част от секундата литна надолу, но Неда го заклещи между пръстчетата си и реброто.
0898 21 00 30
Непознат номер…
Мелодията отслабваше, отслабваше… Неда измъкна мобилния и с треперещи пръсти налучка копчето за отговор…
„АЛО! АЛО!“
„Слушай, исках само да ти кажа, че каквото и да става винаги съм те обичал. Това е всичко — сбогом!“
Беше глас. Мъжки глас. Гласът на Рае. Неда изпищя. Пищеше и ревеше, а сълзите й тропаха по асфалта.
"НЕ, МОЛЯ ТЕ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! НЕ ЗАТВАРЯЙ! МОЛЯ ТЕ! НЕДЕЙ!
Светофарът светна червено и Рае наби спирачки. Напсува мислено майките на всички светофари.
„Какво става, Неда! Добре ли си!“
„Рае, моля те! Не ми затваряй! Моля те! Чуваш ли? Просто не затваряй!“
„Слушай! Поеми си дълбоко въздух и се успокой. Спри да плачеш и ми кажи, какво е станало…“
Неда се опитваше да каже нещо, но си пое дълбоко дъх и се задави. От гърлото й не излизаше звук, а само жалко хриптене…
„Рае, мол-л-ля те ела!“
„Защо? Кажи ми, какво е станало! Просто ми кажи, какво е станало и ще дойда!“
„Рае, моля те просто ела! Тук няма никой!“
„Как така няма никой! Къде си?“
„Пл-лощад Вондел Парк! Моля ти се ела! Просто ела, моля те…“
Рае сбърчи вежди. Тя никога не го бе молила за помощ. Беше оправно момиче. Никога не си я искаше направо, но предразполагаше момчетата сами да й я предложат. Рае даде мигач и свърна в насрещното.
