Радослав Колев
Момичето от Вондел парк
Живея сам в тази огромна мрачна къща, в която стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо, плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя някъде далеч, далеч продължава да ехти тихо хлипане; аз запалвам свещта (в къща, голама като тази непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сонмамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва.
Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите — на едно красиво създание, което имах честта да наричам моя съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него.
Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чувството, че ако го докосна ще се разпадне — умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън за да прекараме заедно последните му часове, така и направих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помещения на болницата, лъхащи на фермелин и освежители.
Навън беше слънчево и хубаво. Влязохме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превърне в красива принцеса. Устичката беше полуотворена за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех,че ако ги отвори ще са сини — сини като на тези майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тепти слабо, слабо, слушах го дълг, докато накрая взе да чезне — все по-тихо и по-тихо — туп-туп, туп-туп, туп…
Как можеш да живееш все още на това място? — каза Боби — Ще се побъркаш, човече!
Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември — това е месецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напрягаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне.
Тук е толкова тихо. — казваше Боби — Тихо и тъжно.
Защо не дойдеш при мен за известно време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство; докато ти потръгнат нещата, докато…
Гласът му някак се губеше. Или не точно губеше — думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл.
Когато приближих до прозореца видях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк, едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време — късния следобед — пъркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листата на някои от тях ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, колкото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг.
Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада — може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете.
Тогава се помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал.
Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите и са сини и студени като кристал.
С мен ли си човече? — изникна отнякъде гласът на Боби; аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си.
Като че ли да… — отговорих и седнах до него.
Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него за да я зърна поне още веднъж.
Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло.
През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана.
На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно.
Краката ми сами ме отведоха до големия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха.
Тя беше там. Очите й тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с приятелите си, а бяха ли сами непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там.
Стоях дълго пред прозореца неподвижен, не помръдваше и тя.
По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. Поразходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея.
Мога ли да седна?
Тя сякаш излезе от унеса, в който беше изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Толкова сини, че се губих в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея.
Дълго седяхме заедно насред тишината в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало…
Често ли идваш в парка? — попитах.
Тя ме погледна с прекрасните си сини очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството.
Аз живея ето там. — посочих къщата — огромна и мрачна с прозорци вместо очи — тя сякаш заплашително гледаше към нас. — Може би си ме виждала… някой път…
Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка извивка, всяка фибра от него.
Постояхме така още дълго време. Накрая станах и казах.
Аз ще тръгвам сега. Имам да чертая едни проекти.
Тя внезапно ме стрелна с поглед, сякаш за да ме възпре, но отново не каза нищо.
Ти си много красива. — прошепнах — Мисля, че дойдох просто за да ти го кажа.
Докато се отдалечавах, хвърлих поглед назад. Тя ме гледаше с тъга, по-голяма и от преди.
През нощта се събудих от детския плач. Беше по-силен от всякога и на тласъци — на моменти ехтеше в ушите, на моменти заглъхваше… Скочих от леглото и хукнах без дори да запаля свещ (електрическата инсталация отново се беше скапала). Тичах по тъмните коридори и през тъмните стаи, следвайки плача, но сякаш той следваше мен, слизах долу в тъмните килери, където нощта беше дори още по-плътна и черна поради липсата на бледата лунна светлина, качвах се и най-горе на тавана, където същата тази светлина бе превърнала всичко в призрачна синя приказка. Белите дантелени пердета по прозорците, сега сини, се вееха на вятъра, само че вятър просто липсваше, плачът, преминаващ от време на време в тихо хлипане, сега се бе засилил и сякаш идваше от всички страни… През цялото време, тичайки през тъмнината, препъвайки се в неясни черни предмети и блъскайки се в невидими стени, аз крещях: „Кажи ми къде си! Кажи ми къде си и аз ще дойда… Просто ми кажи къде си…“
Моля те. Просто ми кажи къде си…
На следващия ден нарочно се прибрах по-рано от работа. Стоях с часове пред прозореца, загледан в парка и празната скамейка. Тя не беше там и не дойде този ден. А как исках да я видя!
Вечерта бавно се изтърколи в полуздрач, а после тихо и на пръсти бе дошла и ми бе оказала честта на
