Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряците и търговските пътници съществуват градове, в които живее някой, способен да ги накара да забравят колко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свободен.
Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръгна с овцете в посока към слънцето. „На тях никога не им се налага да вземат решения — помисли си той. — Сигурно заради това стоят винаги близо до мен.“ Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато момчето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, това им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.
„Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти цялото стадо бъде изтребено — помисли си момчето. — И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им.“
Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно поради това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му били верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в който през лятото цяла Испания спи. Горещината продължава до вечерта, а той през цялото това време ще трябва да носи наметалото. Впрочем когато неговата тежест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.
„Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето“, мислеше си момчето и дори изпитваше благодарност към тази тежест.
Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаляло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръсти всички градове от областта и пътуването се бе превърнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храната и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свещеник, че иска да пътува.
И го благослови. В очите на баща си момчето прочете същото желание да обиколи света. Желание, което все още бе живо, въпреки че той десетки години се бе опитвал да го погребе с вода и храна, а също и като заспиваше всяка нощ на едно и също място.
— През това село са минали хора от цял свят, синко — каза баща му. — Идват да търсят нови неща, но си остават същите. Отиват на хълма да видят замъка и мислят, че миналото е било по-хубаво от настоящето. Едни са руси, други — тъмнокожи, но не са по-различни от хората в нашето село.
— Но аз не съм виждал замъците в техните страни — отвърна момчето.
— След като видят нашите полета и жените ни, тези мъже казват, че биха искали да останат тук завинаги — продължи бащата.
— Искам да видя техните жени и земите, от които са дошли — каза момчето. — Защото те никога не остават тук.
— Те носят кесии, пълни с пари — добави бащата. — А у нас само пастирите пътуват.
— Тогава ще стана пастир.
Баща му не каза нищо повече. На другия ден му даде една кесия с три старинни златни испански монети.
— Намерих ги един ден на полето. Мислех да ги дам в дар на църквата в деня, в който щяха да те ръкоположат за свещеник. Купи си стадо и обикаляй широкия свят, докато разбереш, че няма по- забележителен замък от нашия, нито по-красиви жени от нашите.
Хоризонтът се обагри в червено; после изгря слънцето. Момчето си спомни за разговора с баща си и се почувства щастливо; бе видяло много замъци и много жени (но нито една, приличаща на тази, която го очакваше на два дни път). Притежаваше наметало, книга, която можеше да замени срещу друга, и стадо овце. Най-важното бе, че всеки ден осъществяваше мечтата на живота си — да пътува. Когато полетата на Андалусия му омръзнеха, можеше да продаде овцете си и да стане моряк. А когато се наситеше на морето, щеше да е опознало много градове, много жени и много начини да бъдеш щастлив.
„Не знам защо търсят Бога в семинарията“, размишляваше то, докато гледаше изгряващото слънце. Винаги когато бе възможно, търсеше нови пътища, по които да върви. Никога преди това не бе идвало в тази църква, въпреки че толкова пъти бе минавало оттук. Светът бе необятен и ако момчето се оставеше на овцете да го водят, макар и за кратко, сигурно щеше да открие още много интересни неща. „Но овцете не си дават сметка, че всеки ден вървят по нови пътища. Не разбират, че пасищата са се променили, че сезоните са различни. Така е, защото са загрижени единствено за водата и храната.“
„Може би е така с всички нас — помисли си пастирът. — Дори и с мен, защото не мога да мисля за други жени, откакто срещнах дъщерята на търговеца.“ Погледна към слънцето и пресметна, че ще пристигне в Тарифа преди обяд. Там ще може да размени книгата си срещу по-голяма, да напълни бутилката с вино, да се обръсне и да си подстриже косата. Трябваше да се приготви за срещата с момичето и не искаше дори да допусне вероятността друг пастир с повече овце да е пристигнал преди него и да е поискал ръката й.
„Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си“, помисли си той и ускори крачка, поглеждайки отново към слънцето. Беше се сетил, че в Тарифа живее една старица, която умее да тълкува сънища. А тази нощ той за втори път бе сънувал същия сън.
Старицата отведе момчето в другия край на къщата в една стая, която бе отделена от гостната със завеса от разноцветни найлонови ленти. Вътре имаше маса, картина, изобразяваща светото Исусово сърце, и два стола.
Старицата седна и го накара да стори същото. След това хвана двете ръце на момчето и започна тихо да се моли.
Приличаше на циганска молитва. Момчето беше срещало много цигани; и те като него все пътуваха, но без да отглеждат овце. Хората казваха, че освен да лъже, циганинът не прави нищо друго през живота си. Говореше се също така, че циганите са сключили договор с дявола и че отвличали деца, които използвали като роби в тайнствените си катуни. Когато беше малко, момчето умираше от страх да не бъде отвлечено от циганите и сега този отминал страх отново го обзе, докато старицата държеше ръцете му.
„Все пак тук е образът на светото Исусово сърце“ — помисли си то, като се опитваше да се успокои. Не искаше ръката му да затрепери и старицата да усети страха му. Отправи наум молитва към Бога.
— Интересно… — каза старицата, без да откъсва очи от ръката на момчето. После отново замълча.
Момчето започна да се изнервя. Ръцете му неволно потрепериха и старицата разбра. То бързо издърпа ръцете си.
— Не съм дошъл тук да ми гледаш на ръка — каза то, като се разкайваше, че е влязло в тази къща. Хрумна му да плати и да си тръгне, без да пита за нищо. Отдаваше прекалено голямо значение на някакъв повтарящ се сън.
— Дошъл си да ме питаш за сънища — отвърна старицата. — А сънищата не са нищо друго освен Божията реч. Когато Бог говори на Световния език, мога да тълкувам. Когато обаче говори на езика на собствената ти душа, само ти можеш да разбереш. Във всеки случай ще трябва да ми платиш.
„Това ще е някакъв трик“, помисли си момчето. Въпреки всичко реши да рискува. За пастира винаги съществува риск — среща с вълци или пък суша, — но точно това прави живота му толкова привлекателен.
— Сънувах два пъти един и същи сън — каза то. — Сънувах, че съм на някакво пасище с овцете, когато се появи едно дете и се заигра с тях. Не обичам да закачат овцете ми, те се боят от непознати хора. Но децата могат да си играят с животните, без да ги плашат. Не знам защо. Не знам как животните разбират каква е възрастта на хората.
