освен ако не надарено с особена хубост!

Това „особена хубост“ моментално извика пред очите на младия човек болезнено ясно образа на едно изваяно, примамливо тяло, по което блестяха като перли капчиците вода. Напразно се опита да пропъди онзи образ и да се съсредоточи в откритото личице, от което го гледаха златните очи на едно упорито дете.

Небеса! Къде се реят мислите му? Като каква преценява той това същество? Като съпруга или като любовница? Безсмислица! Нито като едното, нито като другото! Съпруга той никога няма да има, а с любовници не е свикнал да се занимава…

Мълчанието му подведе Виолен да помисли, че той е съгласен с нейните доводи и сега мълчи просто от вежливост. Тя стана от масата и пристъпи до прозореца, който гледаше към двора на страноприемницата. На трепкащата светлина на фенера, окачен над входа, можеха да се видят само смътни очертания. Ала оскъдната светлина не й пречеше, защото пред очите й сега се рисуваше съвсем друга картина… В ясни дни от най-високата кула на стария замък Сен Хеде можеше да се види — далеч някъде, между океана и хоризонта — изящният силует на върха Мон Сен Мишел.

Като дете Виолен дълго бе вярвала, че сигурно там е вратата към небето. Наистина по-късно, когато отиде с благочестивите си сестри на поклонение в древното абатство Сен Мишел, носещо името на покровителя на техния край, тя бе по-скоро разочарована, отколкото просветлена. Огромното абатство на върха на острова всред морето, до което можеше да се стигне по тясна пътечка, и то само при отлив, бе същинско чудо, ала все пак то бе населено само с хора. Всеки ден ята поклонници влачеха най- светотатствено сандалите и ботушите си и мъкнеха тинята на отлива. Те се блъскаха из просторните зали на манастира, припрени и ядни един на друг. Бяха по-скоро любопитни, отколкото набожни. Вместо молитви се носеше невероятна глъч… О, малката Виолен си бе представяла небето по-иначе…

Трябваше да мине доста време, за да превъзмогне детето това отрезвяване и да намери отново утеха при вида на вълшебството на Мон Сен Мишел. Утеха, която трябваше да дири скришом, защото й бе строго забранено да се катери по полуразрушената кула, която, както и всичко в древната крепост застрашаване да се срути всеки момент. Бащата на Виолен нямаше средства дори за най-неотложните поправки. Малкото, което бе успял да скъта, той даде като зестра и като дан за постъпване в манастирите. Не притежаваше вече нищо, въпреки че можеше да назове имената на дедите си до най-дълбока древност. И славата, и богатствата на семейството бяха останали в миналото.

Ето, че бе изминала само седмица, откак Виолен бе напуснала дома си. Но вече болезнено й липсваха мирисът на морето, далечните хоризонти и вятърът, идещ от безкрайността. Но какъв смисъл да съжаляваш за неотвратимото? Може би там, в големия град, под крилото на Елен ще намери нещо, което да замести онова, което е оставила. Дори съпруг, може би… Съпруг, дом и деца, на които да дари цялата любов, която чувстваше в себе си и която никой досега не бе пожелал да получи…

— Толкова сте мълчалива, малка дукесо? — Дълбокият мелодичен глас на нейния спасител я откъсна от меланхоличните мисли. — Навярно сте уморена след толкова много вълнения. Кажете на прислужницата да прибере масата и си лягайте.

Прав беше. До този момент Виолен отказваше да признае изтощението си — и физическо, и душевно. Но сега изведнъж го осъзна. Широкото легло с резбовани колони и бухнали меки възглавници изведнъж започна да я привлича с неудържима сила. Само строгото й възпитание я задържаше все още на крака, докато слугинята на метр Тибо разчисти всичко и най-сетне затвори вратата след себе си. Виолен объркана се взря в Раймон дьо Мариво, който си седеше на високия стол и явно не се канеше да си тръгва.

Защо стои още?!

Стопанката ги бе въвела в тази стая, но тя положително не е очаквала, че Виолен ще спи в едно легло със спасителя си. Та тя изобщо не познава този господин! Или поне не го познава достатъчно добре… Волностите, които си бе позволил преди малко, още я караха да пламти от смущение. Не означаваше ли това, че той и сега… няма да се отнесе с подобаващото уважение?

Виолен не подозираше, че по погледите й, по личицето й и по цялата й поза въпросният господин чете като в отворена книга. Той не би се отказал да потърси под непривлекателната рокля отново онази очарователна нимфа, която бе зърнал във ваната. Но болката отново бе впила зъби в крака му и му напомни, че като нищо може пак да падне в несвяст… Изобщо не бе в състояние да се бори с някаква си упорстваща девица. А и съвсем не му беше до романтични авантюри.

— Лягайте си, малка дукесо! — подвикна той и се надигна от стола с едва потиснато стенание. — За утре ще наредя на ханджията да ни наеме екипаж до Париж. Струва ми се, че няма да е разумно да яздя до там. А и на вас ще е нужна закрила, докато стигнете у сестра си. Лека нощ и не позволявайте на кошмарите да смутят сънищата ви. Вие сте в безопасност.

— Бог да бди над съня ви, мосю! — промълви Виолен. А сетне с някаква сянка от високомерие успя да добави: — Ще ви затрудни ли особено, ако ви помоля да се обръщате към мен с името ми и се откажете от тази нелепа титла? Нямам право да се наричам така.

— Колко жалко! От вас би излязла великолепна дукеса, моя малка! — Явно, Раймон дьо Мариво бе решил да има последната дума. Той бавно, куцайки тежко, напусна стаята.

Виолен се отпусна с подкосени колене на ръба на голямото легло, което още пазеше отпечатъка на тялото му. Чу как в съседство се отвори врата и подът пропука под тежките неравни стъпки. Значи от самото начало е наел две отделни стаи за тях… Разбира се, че е човек, който знае какво е редно. Само че го прави, когато благоволи да си спомни.

Какъв смисъл, Господи, да мисли сега за този непонятен войник? Утре пътищата им ще се разделят и никога вече няма да го види. Макар Елен и съпругът й да се движат сред благородниците в двореца, виконт дьо ла Шез не й приличаше нито на придворен, нито на дипломат.

С натежали ръце младото момиче извади фуркетите, които придържаха бонето й, а след това освободи закопчалките на дрехата си. Сгъна грижливо, с педантичност, на каквато я бяха учили сестрите й, всяка дрешка и останала само по риза, се отпусна на колене на дървения под, за да каже вечерната си молитва. Ала ритуалът от детските й години за първи път наруши своя ход. Сега тя имаше да благодари не просто за един обикновен, изпълнен с труд ден, а за спасението на живота си. Опита се да прогони от сърцето си всяко огорчение към ненавистната мадам дьо Рамортен и прошепна набързо молитва за успокоение на душите на загиналите. А след това се помоли смирено и за здравето на своя спасител. Този човек наистина имаше нужда от Божията помощ, ако иска някога отново да може да ходи.

Виолен се отпусна в ухаещите на лавандула възглавници и духна последната свещ. Стараеше се да не мисли за ужасите от този ден, но несъзнателно се сблъска със спомена на друго едно преживяване, не по- малко разтърсващо, макар и далеч не толкова ужасно. Не бе забравила палещите целувки и призивното безпокойство, което разливаха по тялото й дръзките ласки. Под грубото платно на ризата и сега я побиха странни тръпки, сякаш усещаше отново онова докосване.

Какво става? Нима под привидната и добродетелност се е крила всъщност просто една лекомислена жена, на която може да се хареса такава възмутителна постъпка? Или пък този благородник е някакъв всемогъщ вълшебник, който може да я накара да забрави всичко, което е управлявало целия й живот досега?

Дължеше му страшно много, не би седнала да отрича това, но имаше странното усещане, че този човек има някаква необяснима власт над нея. От него се излъчваше една непозната сила, някаква заплаха, по- опасна от всичко, което бе изпитвала досега…

Сънят, за който толкова бе мечтала, бягаше от клепките й.

— Това Париж ли е вече? От известно време селата, дворовете и къщите се редяха все по-нагъсто. Селищата се бяха слели в един единствен непрекъснат низ. Житните ниви бяха отстъпили място на зеленчукови и овощни градини. Движението на колите по шосето надвишаваше всичко, което бе виждала досега — екипажи, каруци, странстващи занаятчии, селяни, комедианти, благородници и войници, коне, овци, крави и волове — те всички се блъскаха да си проправят път, хората крещяха и ругаеха, ако някой ги избута в прашната пушилка на пътя.

Сложил ранения си крак на възглавница, Раймон дьо Мариво, който седеше срещу нея, се усмихна развеселен. Надали някоя от сестрите му би изпаднала в такъв детински възторг от едно междуградско шосе, колкото и оживено да е то.

Вы читаете Мнимата дукеса
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×