Роджърс вдигна поглед.
— Кое? Свинското ли?
Фразата свари Огъст неподготвен и той се засмя.
— Е, това вече е начало. Първата шега, която правиш от… кога? Дванайсети клас?
— Горе-долу — отвърна Роджърс кисело, вдигна разсеяно чашата си и отпи от чая. Задържа чашата до устните си и се вторачи в нея. — Че оттогава имало ли е нещо, на което да се засмее човек?
— Много неща, струва ми се.
— Като кое например?
— Сякаш не се сещаш за приятните уикенди с няколкото приятели, които успя да задържиш. За няколкото джаз-клуба, за които си ми разказвал, в Ню Орлийнс, Ню Йорк, Чикаго. За няколко адски добри филма. За немалкото готини мацки. В живота ти е имало доста приятни неща.
Роджърс остави чашата и помръдна тялото си. На лицето му се изписа болезнено изражение. Изгарянията, които беше получил от изтезанията в ръцете на кюрдите в Бекаа, нямаше да заздравеят скоро — но емоционалните рани бяха още по-дълбоки. Той обаче отказа да остане да лежи на легло и да гние.
— Всички тези неща са просто за разсейване, Брет. Аз много си ги обичам, но те са за утеха. За отмора.
— И откога утехата и отмората са с отрицателен знак?
— Откакто се превърнаха в причина да продължавам да живея, вместо да са награда за добре свършена работа — отговори Роджърс.
— Уф — изпъшка Огъст.
— Реакцията ти е съвсем на място — рече Роджърс.
Огъст беше пъхнал маркуч в помийната яма и очевидно Роджърс беше решил да изхвърли през него част от мърсотията.
— Искаш ли да знаеш защо не мога да се отпусна? — попита той. — Защото сме се превърнали в едно общество, което живее заради уикендите си, заради ваканциите, заради бягството от отговорност. Гордеем се с количеството алкохол, което можем да изпием, с броя на жените, които можем да очароваме така, че да ги вкараме в леглото си, или пък със спортните постижения на любимите си отбори.
— Навремето си падаше по тия неща — изтъкна Огъст. — Особено по жените.
— Е, може да ми е писнало вече — каза Роджърс. — Не искам да живея повече по този начин. Искам да върша нещо.
— Ами ти винаги си вършил нещо — каза Огъст. — И все пак намираше време да се радваш на живота.
— Предполагам, че не съм си давал сметка към каква бъркотия върви страната — обясни Роджърс. — Изправяш се пред някой враг като например световния комунизъм. Влагаш всичко в борбата. Изведнъж врагът изчезва и ти най-сетне се оглеждаш. И виждаш, че докато си водил битката си, всичко останало е отишло по дяволите. Ценностите, инициативността, състраданието — всичко. Сега съм решил да вложа всичките си усилия в това да не оставя на мира тези, които не се гордеят с това, което вършат.
— Много прочувствено — каза Огъст. — Но няма нищо общо е разговора ни, Майк. Ти обичаш класическа музика, нали?
Роджърс кимна.
— Е, и?
— Не си спомням кой писател беше казал, че животът трябва да бъде като симфония от Бетовен. Силно звучащите й части представляват обществените ни дела. По-тихите пасажи съответстват на личните ни размисли. Мисля, че много хора са намерили добър баланс между двете.
Роджърс сведе поглед към чая си.
— Не съм съгласен. Ако беше вярно, щях да се чувствам по-добре.
— Оцелели сме след две световни и една ядрена студена война — отвърна Огъст. — За една шепа месоядни животни, които до неотдавна са живели по пещерите, това не е никак зле. — Той отпи дълго и бавно от чашата си. Освен това, остави ги уикендите и отдиха. Всичко започна от това, че ти се пошегува и аз одобрих шегата ти. Хуморът не е въпрос на слабост, приятелю, така че не започвай да се обвиняваш за него. Той е една спирачка, Майк, необходим балансьор. Когато бях на гости на Хо Ши Мин, успях що-годе да запазя разсъдъка си като си повтарях всички мръсни вицове, за които можех да се сетя. Чук-чук. Първо лошата или добрата новина. Вицове за скелети. Знаеш ли го тоя: един скелет влиза в бара и си поръчва джин, тоник и… парцал за пода.
Роджърс не се засмя.
— Е — рече Огъст, — направо е невероятно колко смешно може да ти се стори това, когато си увиснал на проклетите си кървящи китки в покрито с облаци комари блато. Идеята ми е, че човек трябва да се издърпа за косата, Майк. Просто трябва да се измъкнеш сам от блатото.
— Това важи за теб — отвърна Роджърс. — Аз ставам гневен. Ожесточавам се. Самовглъбявам се.
— Зная. И оставяш всичко да си гние вътре в теб. Твоята част от симфонията е от един трети вид: силни пасажи, които обаче си пазиш вътре. Не е възможно да вярваш, че това е хубаво.
— Хубаво или лошо — рече Роджърс, — то е естествената ми реакция. Това е моето гориво. Дава ми енергия да ремонтирам системи, които са повредени, и да пръждосвам хората, които развалят живота на останалите.
— А когато не можеш да ремонтираш някоя система или да си отмъстиш на лошите? — попита Огъст. — Къде отива тогава високото октаново число?
— Никъде — отвърна Роджърс. — Трупам си го. И точно в това се крие красотата. Също като в идеята за чи в Далечния изток — вътрешна енергия. Когато ти потрябва при следващата битка, ти е подръка, готова да бликне.
— Или да експлодира. Какво прави човек, когато тя е толкова много, че вече не може да я държи в себе си?
— Изразходваш част от нея каза Роджърс. — Ето тук влиза в работа отдихът. Влагаш я във физически упражнения. Можеш да спортуваш, да играеш скуош или да се обадиш на някоя приятелка. Начини има.
— Доста самотни.
— На мен ми вършат работа — отвърна Роджърс. — Освен това, докато продължаваш да ходиш по мадами, мога да си изхвърлям мърсотията върху теб.
— Да ходя по мадами? — засмя се Огъст. Роджърс поне говореше, и то за нещо различно от нещастия и краха на цивилизацията. — След онзи дълъг уикенд с Барб Матиас трябваше да си взема седемгодишна почивка.
Роджърс се усмихна.
— Мислех, че ти правя услуга — каза той. — Тя те обичаше много още когато бяхме деца.
— Да, ама сега е на четирийсет и четири и единственото, което иска, е секс и сигурност. За нещастие мога да осигуря напълно само едното.
Роджърс се усмихна и в същия момент пейджърът му иззвъня. Той изви глава, за да го погледне, и свъси вежди: превръзките му опъваха.
— Пейджърите са направени така, че да могат да се свалят от колана съвсем лесно — обади се Огъст.
— Не, благодаря — отвърна Роджърс. — Точно така си загубих последния. — И погледна надолу, за да види номера.
— И кой те е пожелал? — попита Огъст.
— Боб Хърбърт — рече Роджърс, сбърчи чело и бавно се изправи. — Ще му се обадя от колата.
Огъст се облегна на стола си и каза:
— Аз ще остана тук. Чувал съм, че във Вашингтон на всеки мъж се падали по три жени. Може пък някоя да се примами от чинията ти с бобови кълнове.
— Успех — пожела му Роджърс се отправи към изхода на малкия препълнен ресторант.
Огъст довърши свинското си и си наля още чай. Докато го пиеше съвсем бавно, обходи с поглед тъмния ресторант. Нямаше да е лесно да измъкне Роджърс от депресията му. Огъст винаги беше гледал по- оптимистично на нещата от него. Вярно, че не можеше да погледне дори за миг към мемориала на
