Към него тичаха хора, но те можеха да почакат. Той се обърна към чудесните силни същества, които го бяха повели на това невероятно пътуване, и им помаха с благодарност за сбогом. А те вече се обръщаха към дома си, към дълбоките води на откритото море.
Тогава нещо стана с краката му, пясъкът се надигна, сякаш за да го помете, и от съзнанието му изчезнаха делфините, островът и всичко останало.
ГЛАВА ПЕТА
Събуди се на ниско легло в много чиста стая с бели стени. Над главата му се въртеше перката на вентилатор, а през пердето на прозореца се процеждаше светлина. Плетен стол, масичка, шкаф и мивка. И без слабата миризма на дезинфекционни средства щеше да се сети, че се намира в болница.
Седна в леглото и веднага изкрещя от болка. Пламтеше от главата до петите. Погледна се и видя, че е ярко червен, а кожата му се бели на едри парцали. Вече беше получил медицинска помощ, защото силно изгорелите места лъщяха, обилно намазани с бял мехлем.
Отказа се от мисълта да се движи и се строполи обратно в леглото с неволен вик. В този миг вратата се отвори и в стаята влезе огромна жена. Ръцете й приличаха на валчести възглавници, тялото й също бе огромно. Сигурно тежеше сто и двайсет килограма, но не беше грозно дебела — просто беше грамадна.
— Ей, младежо! — сгълча го тя. — Какъв е този шум? Досега не съм чувала да се вдига такъв шум за леко слънчево изгаряне!
По гладкото й шоколадово лице плъзна широка усмивка — тъкмо навреме да възпре възмутения отговор на Джони. Той успя да се усмихне неуверено и се остави да му премери пулса и температурата.
— Сега ще те приспя и когато се събудиш, повече няма да те боли — каза тя и прибра термометъра. — Но преди това да ми дадеш адреса си, да се обадим по телефона на вашите.
Джони се вцепени независимо от изгарянията. След всичко преживяно беше решил да не се остави да го изпратят у дома.
— Нямам семейство — проговори той. — Нямам на кого да се обаждам.
Сестрата едва забележимо повдигна вежди и рече скептично:
— Аха, в такъв случай веднага ще ти дам приспивателно.
— Само за момент — помоли Джони. — Кажете ми, моля ви, къде се намирам. Това Австралия ли е?
Сестрата забави отговора си, докато бавно наливаше безцветна течност в измерителна чашка.
— И да, и не. Тук сме на австралийска територия, макар да се намираме на близо сто морски мили от континента. Това е остров от Големия бариерен риф и ти си имал страшен късмет да стигнеш дотук. Хайде гълтай — няма много лош вкус.
Джони се намръщи, но сестрата не го лъжеше. Погълна лекарството и попита:
— Как се казва островът?
Огромната жена се засмя и смехът й прозвуча като грохот от малка гръмотевична буря.
— Точно ти би трябвало да знаеш. — Приспивателното сигурно беше доста силно, защото едва долови следващите й думи и потъна в сън: — Наричаме го Острова на делфините.
Когато отново се събуди беше леко схванат, но от възпалението нямаше и помен. От кожата му обаче беше останала половината и през следващите няколко дни се белеше като змия.
Сестрата го осведоми, че името й е Теси и че е от остров Тонга. Тя го гледаше с одобрение как апетитно похапва яйца, консервирано месо и тропически плодове. След това Джони се почувствува напълно здрав и изпълнен с нетърпение, веднага да започне да изучава острова.
— Не бъди толкова припрян! Има много време — каза сестра Теси, докато ровеше из купчина дрехи, за да му намери риза и къси панталони. — Я опитай тези дали ще са ти добре. Вземи и шапката. Пази се от слънцето, докато получиш загар. Иначе ще ми се върнеш и много ще ме ядосаш.
— Ще внимавам — обеща Джони, защото реши, че ще направи голяма грешка, ако ядоса сестрата.
Тя пъхна два пръста в устата си, свирна пронизително и тутакси дотича дребно момиченце.
— Ето ти „делфинчето“, Ани — рече тя. — Заведи го при доктора, очаква го.
Джони последва детето по пътеки, посипани с блестящ натрошен корал, ослепително бели на палещото слънце. Минаха под големи сенчести дървета, които приличаха на дъб, само дето листата им бяха няколко пъти по-големи. Джони остана малко разочарован, защото винаги беше смятал, че тропическите острови са покрити с палми.
Ето че тясната алея излезе на голяма поляна с няколко едноетажни бетонни сгради, свързани с покрити алеи. Някои имаха големи прозорци, зад които зърна да работят хора, а други бяха без прозорци — вероятно машинни отделения, защото към тях водеха тръби и кабели.
Джони последва мъничката си водачка по стълбите към главната сграда. Докато минаваше край прозорците, той забеляза, че хората го оглеждат с любопитство. Нищо чудно, като се има предвид как пристигна. Понякога се питаше дали това необикновено пътешествие не беше чисто въображение — струваше му се прекалено фантастично, за да е вярно. И дали това място наистина се наричаше Острова на делфините, както му каза сестра Теси? Щеше да е просто невероятно съвпадение.
Водачката му, очевидно прекалено срамежлива или изпълнена с благоговение, за да пророни и дума, изчезна още щом го доведе до вратата, на която пишеше: „Доктор Кийт, заместник-директор“. Джони почука, изчака да чуе „Влез!“ и се вмъкна в голям кабинет с климатична инсталация, приятно хладен след зноя навън.
Доктор Кийт беше между четирийсет и петдесет години и имаше вид на университетски преподавател. Дори когато седеше зад бюрото, се забелязваше, че е необикновено високи върлинест. Освен това той беше първият бял човек, когото срещаше на острова.
Докторът му махна с ръка да седне и едновременно с това каза носово:
— Сядай синко!
Джони не обичаше да му викат „синко“, нито пък му допадна австралийския изговор на доктора, на който се натъкваше за първи път. Но благодари много учтиво, седна и зачака да види какво ще последва.
— Може би е най-добре да започнеш с това, какво се случи с теб, след като „Санта Ана“ потъна — най- неочаквано попита докторът.
Джони зяпна от изненада. Всичките му планове отидоха на вятъра. Те наистина не бяха обмислени в подробности, но все пак той се надяваше известно време да се прави на корабокрушенец, който страда от загуба на памет. А щом знаеха как е пътувал, знаеха и откъде е и без съмнение щяха да го отпратят веднага у дома.
Реши да не се предава току-така.
— Въобще не съм чувал за „Санта…“ каква беше там — отговори невинно той.
— Не ни вземай за толкова глупави, синко. Когато се появи на брега по такъв необикновен начин, попитахме по радиото бреговата охрана имало ли е наблизо корабокрушение. Казаха ни, че екипажът на товарния кораб на въздушна възглавница „Санта Ана“ е пристигнал в Брибсън и съобщил, че корабът им е потънал на около сто мили източно от нас. Освен това били спасени всички, дори и котката. Това като че ли изключваше да си бил на „Санта Ана“, докато не ни осени блестящата мисъл, че може би си бил пътник без билет. След това остана само да запитаме полицията по пътя на „Санта Ана“. — Докторът замълча за миг, взе от бюрото си лула и я заразглежда, сякаш за пръв път я виждаше. Тогава Джони реши, че доктор Кийт го разиграва и първоначалната му неприязън нарасна неколкократно. — Не можеш да си представиш колко момчета все още бягат от къщи — продължи дразнещият глас. — След няколко часа вече знаехме кой си — трябва да ти кажа, че когато се обадихме на леля ти Марта, тя не се зарадва особено. Не те осъждам, че си избягал.
Може би доктор Кийт все пак не беше толкова лош.
— И след като съм вече тук, какво ще правите с мен? — попита Джони и за своя тревога установи, че гласът му леко потреперва, а в него напират сълзи на разочарование и безпомощност.
— Няма какво толкова да правим за момента — отговори докторът и в миг възвърна надеждите му. —
