Всичко постепенно потъна в мрак: натрапчивата музика се завърна и заедно с нея блажената прохлада на познатата му стая. Той отвори очи (изобщо беше ли ги затварял?) и завари нетърпелива публика, очакваща реакцията му.
— Прекрасно! — почти благоговейно въздъхна Пул. — Някои неща изглеждаха… ами по-реални от действителните!
После любопитството на инженера, който изобщо не си правеше труда да го крие, започна да го дразни.
— Дори тази кратка демонстрация трябва да е съдържала огромно количество информация. Как се съхранява?
— В тези плочки — същите, които използва аудиовизуалната ви система, но с много по-голям капацитет.
Мозъчният инженер му подаде малък квадрат, очевидно направен от стъкло и посребрен от едната страна. Имаше почти същата големина, колкото компютърните дискети от младостта му, но беше два пъти по-тънък. Докато Пул го въртеше в ръце и се опитваше да види нещо в прозрачната му вътрешност, от време на време зърваше проблясъци във всички цветове на дъгата, но нищо повече.
Съзнаваше, че държи крайния продукт на хилядолетното развитие на електрооптичната технология — както и на други технологии, несъществували през неговата епоха. И не бе изненадващо, че на пръв поглед много прилича на устройствата, които познаваше. Повечето от предметите в ежедневния живот имаха подходяща форма и размери — ножове и вилици, книги, ръчни инструменти, мебели. Същото се отнасяше и за подвижната памет на компютрите.
— Какъв е капацитетът му? — попита Пул. — По мое време бяхме стигнали до един терабайт за нещо с тази големина. Сигурен съм, че сте много по-далеч от нас.
— Не чак толкова, колкото си мислите — съществуват граници, разбира се, определени от структурата на материята. Между другото, какво беше „терабайт“? Боя се, че съм забравил.
— Засрамете се! Кило, мега, гига, тера… това е десет на дванайсета степен байта. После идва петабайт — десет на петнайсета — повече не си спомням.
— Горе-долу оттам започваме. Това е достатъчно, за да запишеш всичко, което можеш да преживееш през живота си.
Удивителна мисъл, и все пак не би трябвало да е толкова изненадваща. Пихтиестата маса в човешкия череп не бе много по-голяма от плочката, която Пул държеше в ръка, и не можеше да е по-ефикасна като устройство за съхраняване на информация — трябваше да се справя с толкова много други задължения.
— И това не е всичко — продължи мозъчният инженер. — С известно компресиране на данните, тя може да съхранява не само спомени — но и самата личност.
— И отново да я възпроизвежда, така ли?
— Разбира се — въпрос единствено на наномонтаж.
„И аз така чух — каза си Пул, — но изобщо не го повярвах.“
Някога в неговия век беше изглеждало достатъчно невероятно, че цялото дело на който и да е велик творец може да се запише само на един мъничък диск.
А сега, нещо също толкова малко можеше да побере и самия творец.
7. Въвеждане в обстановката
— Щастлив съм — каза Пул, — че след всички тези векове Смитсъновият институт все още съществува.
— Сигурно няма да го познаете — отвърна гостът, който се беше представил като д-р Алъстеър Ким, директор на Института по астронавтика. — Особено сега, когато е пръснат из цялата Слънчева система. Основните извънземни сбирки са на Марс и Луната и много от експонатите, които законно ни принадлежат, все още пътуват към звездите. Някой ден ще ги настигнем и ще ги върнем у дома. Особено сме нетърпеливи да вземем „Пайъниър 10“ — първият създаден от човека предмет, напуснал Слънчевата система.
— Струва ми се, че и аз съм щял да го последвам, когато са ме открили.
— Извадили сте късмет — а и ние. Може би ще успеете да хвърлите светлина върху много неща, които не знаем.
— Честно казано, съмнявам се, но ще направя всичко по силите си. Не си спомням нищо за времето, след като онази побесняла космическа капсула ме връхлетя. Макар все още да ми се струва невероятно, казвали са ми, че за това е бил виновен Хал.
— Така е, но това е сложен въпрос. Всичко, което сме успели да научим, е на този запис — двайсетина часа, но навярно можете да прехвърлите голяма част от него на бързи обороти.
Вие, разбира се, знаете, че Дейв Боумън е излязъл с втората капсула, за да ви спаси — но после се озовал заключен извън кораба, защото Хал отказал да отвори вратите на шлюза.
— Защо, за Бога?
Д-р Ким леко потръпна. Пул не за пръв път забелязваше такава реакция.
(„Трябва да внимавам за езика си — помисли си той. — Изглежда, в тази култура «Бог» е мръсна дума — трябва да питам Индра.“)
— В инструкциите на Хал е имало сериозна програмна грешка — бил му е предоставен контрол върху аспекти от мисията, за които вие с Боумън не сте знаели. Всичко е в записа… Във всеки случай, той също прекъснал животоподдържащите системи на тримата хибернавти — екипаж Алфа — и Боумън трябвало да изхвърли труповете им в космоса.
„Значи двамата с Дейв сме били Бета екипаж — още нещо, което не знаех…“
— Какво се е случило с тях? — попита Пул. — Нямало ли е възможност да бъдат спасени като мен?
— Боя се, че не. Ние проверихме, разбира се. Боумън ги изхвърлил няколко часа след като успял да си възвърне управлението от Хал, така че техните орбити са били малко по-различни от вашата. Точно колкото да изгорят в Юпитер — докато вие сте минали покрай него и сте получили гравитационно ускорение, което за още няколко хиляди години е щяло да ви отведе в мъглявината Орион… Като действал само с ръчен контрол — наистина фантастична работа! — Боумън успял да изведе „Дискавъри“ в орбита около Юпитер. И там се сблъскал с онова, което Втората експедиция нарече „Големия брат“ — очевиден близнак на монолита на Тайхо, само че стотици пъти по-голям. И там сме го загубили. Той напуснал „Дискавъри“ с останалата космическа капсула и се отправил на среща с Големия брат. В продължение на почти хиляда години бяхме преследвани от последното му съобщение: „За Деус5 — пълно е със звезди!“.
„Ето го пак! — каза си Пул. — Няма начин Дейв да е казал това… Трябва да е било «За Бога — пълно е със звезди!».“
— Очевидно капсулата е била привлечена в Монолита от някакво инерционно поле, защото тя — а навярно и Боумън — са били подложени на ускорение, което би трябвало мигновено да ги смаже. И това е цялата информация, с която сме разполагали в продължение на близо десет години до смесената руско- американска мисия „Леонов“.
— Която открила изоставения „Дискавъри“ и доктор Чандра успял да се качи на борда му и да реактивира Хал. Да, зная това.
Д-р Ким изглеждаше леко смутен.
— Извинете ме, не бях сигурен какво вече са ви казали. Така или иначе, тъкмо тогава започнали да се случват още по-странни неща. Очевидно появата на „Леонов“ задействала нещо в Големия брат. Ако нямахме тези записи, никой не би повярвал в случилото се. Нека ви покажа… това е доктор Хейууд Флойд на нощна вахта на „Дискавъри“ след реактивирането му. Разбира се, вие ще познаете всичко.
„Наистина го познавам: колко странно е да видиш отдавна починалия Хейууд Флойд, седнал на старото ми кресло, както и немигащото червено око на Хал, което наблюдава всичко наоколо. А още по-странно е, когато си помисля, че двамата с Хал сме претърпели едно и също възкресение от мъртвите…“
На един от мониторите се получи съобщение и Флойд лениво отговори:
— Добре, Хал. Кой се обажда?
ЛИПСВА ИДЕНТИФИКАЦИЯ.
