Артър Кларк
Среща с Рама
На Шри Ланка,
където изкачвах
стълбата на боговете.
1. Космическа стража
Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна Москава с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на Вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току-що създадената атомна бомба.
В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 години метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първия век по Земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс. И така дойде неизбежното…
В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без никакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.
Някъде над Австралия то започна да се разпада със серия взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.
Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.
Загинаха шестотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражение някаква голяма война: докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау.
След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията няма да бъдат още по-лоши.
Тогава решиха да няма следващ път.
Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.
Така се зароди планът „Космическа стража“. Петдесет години по-късно той оправда своето съществуване, макар и по начин, който не допускаше нито един от неговите създатели.
2. Неканен гост
Към 2130 година радарите на Марс откриваха по десетина нови астероида на ден. Компютрите на „Космическа стража“ изчисляваха веднага техните орбити и натрупваха получените данни в своите огромни запаметяващи устройства, така че всеки астроном можеше да преглежда през няколко месеца събраната статистическа информация. Тя бе доста внушителна. След Церера, най-големият от тези малки светове, открит в първия ден на деветнайстото столетие, бяха необходими повече от 120 години, за да се натрупат данни за първите хиляда астероида. Стотици от тях се изгубваха и появяваха отново: бяха събрани в такива рояци, че един разгневен астроном ги нарече „небесна сган“. Навярно той би се втрещил, ако можеше да научи, че сега „Космическа стража“ следи половин милион.
Само петте гиганта — Церера, Палада, Юнона, Евномия и Веста — бяха с диаметър над двеста километра: по-голяма част от астероидите представляваха исполински каменни блокове с размерите на малък парк. Почти всички се движеха по орбити отвъд Марс. „Космическа стража“ следеше само няколко екземпляра, които се доближаваха по-близо до Слънцето и можеха да застрашат Земята. По-малко от един на хиляда от тях щеше да премине на разстояние около милион километра от нея през целия бъдещ живот на Слънчевата система.
Обектът, който съобразно годината и реда на откриването влезе в каталога под номер 31/493, бе засечен още отвъд орбитата на Юпитер. В неговото разположение не видяха нищо неестествено, тъй като множество астероиди минаваха зад Сатурн, преди да тръгнат отново към техния далечен господар, Слънцето. Така Туле II, който достигаше най-далече от всички, минаваше толкова близо до Уран, че би могъл спокойно да бъде изгубена луна на тази планета.
Беше ясно, че обект 31/439 има необичайни размери, тъй като засичането му с радар бе безпрецедентен случай при подобни разстояния. От силата на отразения сигнал компютрите пресметнаха, че неговият диаметър е най-малко четиридесет километра. Такъв гигант не бе откриван през последните сто години: колкото до направения пропуск, той изглеждаше невероятен.
След като изчислиха орбитата му, загадката бе разкрита само за да я замени друга, още по-голяма. Този обект, за разлика от останалите астероиди, не се движеше по нормална елипса, в която може да бъде засечен през няколко години със съвършенна точност. Той бе самотен странник между звездите, преминаващ за първи път през Слънчевата система: движеше се толкова бързо, че гравитационното поле на Слънцето не би могло да го задържи никога. Щеше да профучи покрай Юпитер, Марс, Земята, Венера и Меркурий, да увеличи скоростта си от това разминаване с планетите и да завие покрай Слънцето, втурнал се отново към неизвестността.
Обект 31/439 привлече вниманието на хората едва в момента, когато компютрите започнаха да примигват със сигнала „Имаме нещо любопитно“. В командния щаб на „Космическа стража“ настана кратка суматоха и междизвездният скитник бе удостоен с име на мястото на безличния номер. Астрономите бяха изчерпали отдавна гръцката и римската митология и сега си служеха с боговете на индуската религия. И така обект 31/439 бе кръстен Рама.
В продължение на няколко дни средствата за информация вдигнаха шум около пришелеца, но те бяха твърде затруднени от недостига на повече данни. За Рама бяха известни само две подробности — необичайната орбита и приблизителният размер. Всъщност размерът бе само предположение на специалистите, почиващо върху силата на отразения радарен сигнал. В телескопа Рама все още изглеждаше като бледа звезда от петнайста величина, което е съвсем недостатъчно за видим диск. Но устремен към сърцето на Слънчевата система, големината и яркостта му щяха да нарастват с всеки изминат месец: орбиталните обсерватории щяха да съберат съвсем точни данни за неговата форма и размери, преди да изчезне завинаги. Имаше достатъчно време и навярно в близките години щяха да отклонят към него някой космически кораб, тръгнал в редовен рейс, който ще може да се доближи и да го заснеме. Бе малко вероятно да се състои среща, тъй като за действителен контакт с обект, пресичащ планетните орбити със скорост, която надхвърля сто хиляди километра в час, разходите на гориво бяха изключително високи.
И така светът забрави скоро за Рама, но не и астрономите. Възбуждението им нарастваше с всеки изминал месец, тъй като новият астероид им поставяше все повече и повече загадки.
Най-напред се появи въпросът за кривата на отблясъка. Тя липсваше на Рама.
Блясъкът на всички познати астероиди без изключение се засилваше и отслабваше през няколко часа. Още преди два века бе установено, че това е неизбежен резултат от тяхното въртене и неправилната им форма. Като се премятат по своите орбити, те подлагат на Слънцето различни участъци от повърхността си и
