— Разбира се, те не могат да направят нищо друго. Когато сигналът стигне до тях, ще бъде много късно. Аз ще свърша цялата работа за десет минути.
— Ясно. Наистина ще полудеят. Но представи си, че бомбата е капан, който само чака допир, за да се задействува.
— Малко вероятно. Просто е безсмислено. Тази бомба е построена, за да изпълни определена задача в далечния космос; без друго в нея са предвидени всевъзможни предпазни средства, а тяхната роля е да не допуснат взривяването й освен при един-единствен сигнал. Аз съм готов да поема риска, без да бъде застрашен корабът. Обмислил съм всичко.
— Сигурен съм, че е така — каза Нортън.
Идеята бе великолепна и трудно можеше да се устои на притегателната й сила. Особено го привличаше мисълта за обърканите жители на Меркурий; той би дал много, за да види как ще изглеждат в мига, когато разберат с голямо закъснение какво се е случило с тяхната смъртоносна играчка.
Но още в самото начало се появиха затруднения. Преди всичко той бе изправен пред най-трудното и най-отговорно решение в цялата си служба.
Впрочем ограничеността на подобна оценка бе направо смешна. Той трябваше да вземе решение, пред каквото не бе заставал нито един командир досега. От него зависеше бъдещето на целия човешки род. А ако жителите на Меркурий бяха прави?
Родриго си тръгна и Нортън включи сигналния надпис „Не безпокойте“. Не си спомняше откога не бе го използувал и се учуди, че е в изправност. Сега остана съвсем сам посред шумния, пълен с хора кораб; пред него бе само портретът на капитан Джеймс Кук, който го гледаше отдолу по пътеката на времето.
Връзката със Земята бе невъзможна; предупредиха го, че има опасност да прехванат съобщенията му, тъй като по самата бомба навярно имаше препредаваща апаратура. Той трябваше да поеме пялата отговорност.
Бе чул някъде, че на бюрото на един от американските президенти — може би Труман или Перес — е имало надпис „Отговорността спира тук“. Нортън не бе съвсем сигурен в смисъла на използуваната там дума11, но знаеше, че сега тя бе спряла на неговото бюро.
Можеше да чака, докато онези от Меркурий го предупредят да напусне. Но как ще погледне на него историята? Посмъртната слава или безчестие не го безпокояха особено много, но той не искаше името му да се споменава завинаги като на съучастник в едно космическо престъпление, което е могъл да предотврати.
Планът бе безпогрешен. Точно според очакванията му Родриго бе разработил подробностите и предвидил всички възможности, дори и най-малко вероятната — бомбата да избухне при обезвреждането. И в този случай за „Индевър“ нямаше никаква опасност, защото Рама щеше да му бъде щит. Що се отнася до Родриго, той гледаше съвсем безразлично на вероятността за незабавна прослава.
Успешното обезвреждане на бомбата не изчерпваше въпроса. Обитателите на Меркурий можеха да повторят своя опит, освен ако не се намери способ да им противодействуват. Но дотогава щяха да изминат няколко седмици и Рама ще е далече отвъд перихелия. Навярно по това време и най-големите опасения на черногледците ще бъдат опровергани. Или обратното…
„Да действувам или да не действувам — ето въпросът.“ Никога до този миг Нортън не бе чувствувал толкова близо до себе си датския принц. Каквото и да стореше, доброто и злото оставаха в пълно равновесие. Той трябваше да даде отговор на най-трудния от всички въпроси. Ако сгреши, щеше да научи много скоро. Ако е прав, навярно никога нямаше да го докаже.
По-нататъшните логически схеми и подреждането на възможностите на бъдещето бяха безсмислени. По този начин щеше да обикаля непрекъснато в затворен кръг. Дойде мигът, когато трябваше да се вслуша в гласа на собственото си убеждение.
Той се взря в спокойния и твърд поглед на Кук, дошъл от вековете.
— Съгласен съм с вас, капитане — прошепна. — Човешкият род трябва да живее с чиста съвест. Каквото и да казват онези от Меркурий, не всичко се състои в това да оживееш.
Той натисна бутона за връзка с командния пулт и каза бавно:
— Лейтенант Родриго, искам да поговорим. След това затвори очи, постави палците си зад ограничителните ремъци на стола и се приготви за няколко минути пълна почивка. Навярно щеше да мине доста време, преди да може да си я позволи отново.
40. Саботьор
Всичко излишно бе свалено от оперативния скутер; останаха само откритият скелет, двигателят, системата за управление и жизнеохранителните приспособления и апаратура. Дори седалката на втория пилот бе демонтирана, тъй като всеки килограм излишно тегло щеше да удължи времето за операцията.
Но това не беше най-важната причина за настойчивото искане на Родриго да отиде сам. Цялата работа бе съвсем проста — друг човек не бе необходим, а тежестта му щеше да увеличи с няколко минути продължителността на полета. За ускоряване на олекналия оперативен скутер бе достатъчна тяга от порядъка на една трета g той щеше да отиде за четири минути до ракетата, следователно оставаха шест минути свободно време. То трябваше да стигне.
След като напусна кораба, Родриго се обърна само веднъж назад. Видя как „Индевър“ се повдигна от центъра и продължи да се отдалечава полека напреко на въртящия се кръг на северния полюс. Когато той стигне до бомбата. Рама щеше да застане между тях.
Той прекоси бавно полярната равнина. Така пестеше гориво, а не бе нужно да бърза, защото все още бе извън обсега на камерите на бомбата. Видя я в мига, когато прелетя над закривената крайна линия на света; тя блестеше на слънчевата светлина по-ярко от родната му планета.
Родриго бе добре запознат с указанията за управление. Започна да изпълнява поредните операции; жироскопите се завъртяха и скутерът набра пълна скорост само за няколко секунди. В първия миг го смаза усещането на собственото му тегло, но бързо привикна. Все пак в Рама притеглянето бе два пъти по-голямо, а на Земята, където бе се родил, три пъти повече.
Скутерът се насочи право към ракетата, а зад него се отдалечаваше огромната, извита външна стена на петдесеткилометровия цилиндър. Но дори и сега бе невъзможно да се прецени големината на Рама, защото повърхността му бе съвсем гладка; трудно бе и да се настоява, че този свят се върти, тъй като нищо не го показваше.
На стотната секунда от началото на полета Родриго наближи до средата на пътя. Ракетата бе все още твърде далече за да може да различи нейните подробности, но тя светеше още по-силно на фона на съвсем черното небе. Бе необичайно, че не се виждаха никакви звезди — дори блестящата Земя и ослепителната Венера. Причина бяха тъмните филтри, които пазеха очите му от смъртоносния блясък. Родриго помисли, че вече е счупил един рекорд, защото навярно никой човек не е бил изпращан със задача извън кораб, намиращ се толкова близо до Слънцето. За щастие слънчевата активност бе ниска.
След две минути и десет секунди замига светлинният сигнал, тягата спадна до нула и скутерът се обърна на сто и осемдесет градуса. В същия миг тягата се възстанови напълно, но сега бързината намаляваше със същата луда скорост от три метра в секунда. Бе наистина крайно време, тъй като горивото спадна почти наполовина. До ракетата оставаха двайсет и пет километра. Щеше да я достигне след две минути.
Крайната скорост на скутера бе хиляда и петстотин километра в час, което бе навярно нов рекорд и чисто безразсъдство. Но неговата задача не бе обикновена експедиция извън кораба и Родриго знаеше добре какво върши.
Бомбата растеше; сега вече се виждаше главната антена, насочена неотстъпно към далечната звезда Меркурий. Към нея от три минути насам летеше със скоростта на светлината антенният сигнал заедно с изображението на приближаващия скутер. След още две минути път щеше да я достигне.
Какво ли ще направят онези на Меркурий, след като го видят? В първия миг, разбира се, ще се вцепенят от ужас. След това ще се досетят, че той е стигнал до бомбата няколко минути преди те да разберат за неговото присъствие. Навярно някой дежурен наблюдател ще трябва да потърси своя началник и така ще загубят още време. Той бе помислил и за най-лошия случай — дежурният офицер да има пълномощия за незабавно взривяване на бомбата; е, дори и тогава ще бъдат необходими пет минути за идването на
