тези двамата не са достойни за уважение: те са по-скоро престъпници, отколкото магьосници, колкото по- малко знае човек за тях, толкова по-добре.
— А, сър! — възкликна мистър Хънифут, като предположи, че домакинът говори за някоя от книгите си. — Дочухме прекрасни думи за библиотеката ви. Всички магьосници от Йоркшир се изпълниха със завист, когато научиха колко книги притежавате!
— Наистина ли? — хладно отвърна мистър Норел. — Учудвате ме. Нямах представа, че делата ми са толкова широко известни… Предполагам, че причината за това е Тороугуд — каза той замислен, споменавайки името на човека, който продаваше книги и любопитни предмети в Кофи-ярд в Йорк. — Чайлдърмас няколко пъти ме предупреди, че Тороугуд обича да клюкарства.
Мистър Хънифут недоумяваше. Ако самият той притежаваше толкова книги по магия, би говорил с удоволствие за тях, би се радвал на комплиментите и възхищението на околните, затова не можеше да повярва, че с мистър Норел не е същото. И тъй като искаше да бъде любезен и да предразположи събеседника си (защото си беше втълпил, че джентълменът е срамежлив), той продължи на същата тема:
— Мога ли да си позволя да изразя желанието ни, сър, да видим прекрасната ви библиотека?
Мистър Сегундус беше убеден, че домакинът ще откаже, но вместо това мистър Норел ги погледа втренчено няколко секунди (той имаше малки сини очи и като че ли наблюдаваше гостите от някакво тайнствено кътче дълбоко в себе си) и след това почти добродушно обеща да изпълни молбата на мистър Хънифут. Последният не намираше думи от благодарност, щастлив в убеждението си, че е доставил същото удоволствие на домакина, каквото и на себе си.
Мистър Норел поведе двамата джентълмени по коридор — съвсем обикновен коридор, както забеляза мистър Сегундус, със стени и под, облицовани с добре полирани дъбови дъски и ухаещи на пчелен восък; в края му имаше стълбище, или по-скоро само три-четири стъпала, след тях — друг коридор, където въздухът бе някак по-студен, а подът от солиден йоркски камък, все така обикновен. (А дали вторият коридор не беше преди стълбището или стъпалата? И дали изобщо имаше стълбище?) Мистър Сегундус бе от онези щастливи джентълмени, които винаги можеха да определят дали стоят с лице на север или на юг, на изток или на запад. Това не беше качество, с което той особено се гордееше — намираше го също толкова естествено, колкото и факта, че главата стои на раменете му, — но в къщата на мистър Норел тази способност го бе напуснала. По-късно мистър Сегундус изобщо не беше в състояние да си спомни поредицата от коридори и стаи, през които бяха минали, нито да определи колко време им бе отнело да стигнат до библиотеката. Не можеше да определи и посоката: струваше му се, че мистър Норел е открил пета посока на компаса — нито изток, нито юг, нито запад, нито север, а някаква нова, различна посока, и в нея ги водеше. Мистър Хънифут, от друга страна, като че ли не забелязваше нищо странно.
Библиотеката беше може би по-малка от всекидневната, от която бяха тръгнали. В камината пламтеше огън и наоколо цареше уют и спокойствие. Но отново светлината в стаята като че ли не идваше само от трите високи многокрилни прозореца, което накара мистър Сегундус пак да се почувства неудобно заради натрапчивото усещане, че някъде в стаята има запалени свещи, други прозорци или друг огън, затова е по- светло. Всички налични прозорци разкриваха голям къс мрачно дъждовно английско небе и мистър Сегундус не можеше да види пейзаж, за да определи в коя част на къщата се намират.
Стаята не беше безлюдна: на една маса седеше мъж, който стана при влизането им и когото мистър Норел кратко представи като Чайлдърмас, негов секретар.
Бидейки магьосници, мистър Хънифут и мистър Сегундус нямаха нужда да им се казва, че библиотеката в абатството Хъртфю е най-голямото богатство на домакина, затова двамата не се изненадаха, като видяха, че мистър Норел е направил красиво ковчеже за най-скъпото на сърцето си съкровище. Лавиците, наредени по стените на стаята, бяха от английско дърво и приличаха на готически арки, украсени с резба. Имаше издълбани листа (сухи и извити, сякаш сезонът, който художникът бе избрал да пресъздаде, е есента), преплетени корени и клони, диви плодове и бръшлян, всичките прекрасно изработени. Но чудото на резбата по лавиците не можеше да се мери с чудото на книгите.
Първото, което всеки ученик по магия научава, е, че има книги за магия и книги по магия. И второто, което научава, е, че приличен екземпляр от първия вид може да се купи от добър книжар за две-три гвинеи, докато книгите от втория вид са по-скъпи от рубини5. В колекцията на йоркското общество се съдържаха хубави, почти редки книги; сред многото томове имаше пет творби, написани между 1550 и 1700 година, които с основание можеха да се нарекат книги по магия (макар че едната се състоеше от две опърпани страници). Книгите по магия бяха рядкост и нито мистър Сегундус, нито мистър Хънифут бяха виждали повече от две или три в частна библиотека. В Хъртфю всички стени бяха заети от лавици и всички лавици бяха пълни с книги. И всички или почти всички книги бяха стари — книги по магия. О, със сигурност много от тях бяха с хубави съвременни подвързии, но това несъмнено бяха томове, които мистър Норел сам бе подвързал (изглежда, най-много му допадаха подвързиите от телешка кожа със заглавия, изписани с четливи сребърни букви). Но много от книгите бяха съвсем стари, с огънати гърбове и краища.
Мистър Сегундус огледа гърбовете на книгите на близката лавица: първото заглавие, което прочете, беше „Как да отправяме въпроси към мрака и да тълкуваме отговорите му“.
— Безсъдържателна творба — отбеляза мистър Норел.
Мистър Сегундус се стресна — не знаеше, че домакинът му стои толкова близо до него. Мистър Норел продължи:
— Бих ви посъветвал да не си губите времето с нея.
Мистър Сегундус погледна следващата книга на рафта, която беше „Напътствия“ на Беласис.
— Сигурно сте запознат с Беласис? — попита мистър Норел.
— Само от мненията на други, сър — отвърна гостът му. — Често съм чувал да казват, че той държи ключа към много въпроси, но също така съм чувал — и повечето големи авторитети споделят това мнение, — че всички екземпляри на „Напътствия“ са отдавна унищожени. Но ето един пред очите ми! Сър, това е невероятно! Забележително!
— Прекалено много очаквате от Беласис — отбеляза Норел, — някога и аз мислех изцяло като вас. Помня, че в продължение на месеци отделях по осем часа на ден за изучаване на този труд — чест, която, трябва да призная, не съм оказвал на никой друг автор. Но накрая останах разочарован. Беласис е загадъчен там, където трябва да бъде разбираем, а разбираем там, където трябва да бъде потаен. Има неща, които не бива да се излагат в книги, та цял свят да ги чете. Лично аз отдавна вече нямам високо мнение за Беласис.
— Ето книга, за която не съм чувал, сър — каза мистър Сегундус. — „Превъзходствата на християнско- юдаистката магия“. Какво можете да ми кажете за нея?
— Ха! — възкликна мистър Норел. — Тя е от XVII век, но аз не я ценя особено. Авторът й е лъжец, пияница, развратник и мошеник. Радвам се, че никой не го помни.
По всичко личеше, че мистър Норел презира не само живите магьосници, но е недоволен и от всички мъртви.
Междувременно мистър Хънифут размахваше ръце като методист, който въздава хвала на Бога, тичаше от лавица към лавица и не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да прочете и едно заглавие, преди погледът му да се премести върху ново в другия край на стаята.
— О, мистър Норел! — възклицаваше той. — Толкова книги! Със сигурност тук бихме могли да намерим отговори на всичките си въпроси!
— Съмнявам се, сър — сухо отвърна домакинът.
Секретарят се изсмя — смях, който явно бе насочен към мистър Хънифут, — но господарят му не го сгълча нито с поглед, нито с дума и мистър Сегундус се запита какво би могъл да поверява мистър Норел на този човек. С дългата си коса, провиснала като дъжд и черна като гръмотевица, той би изглеждал съвсем уместно сред някое брулено от вятъра тресавище или на потънала в мрак странична уличка, или може би в роман на мисис Радклиф.
Мистър Сегундус извади „Напътствията“ на Джак Беласис и въпреш лошото мнение на мистър Норел за книгата веднага се натъкна на два забележителни пасажа6. После, като усети, че е минало много време и секретарят се взира в него изпитателно с тъмните си очи, той отвори „Превъзходствата на християнско-юдаистката магия“. Това не беше (както мистър Сегундус очакваше)
