Джеймс Клавел
Шогун
Пролог
Бурният вятър го шибаше яростно, хапеше жестоко с ледените си зъби, а той знаеше, че ако до три дни не съгледат суша, всички ще загинат. Прекалено много смърт видяхме през това плаване, помисли си после. Аз съм лоцман на една мъртва флотилия. От петте кораба оцеля само един, от сто и седем души екипаж останаха двадесет и осем, но само десет са в състояние да се движат останалите са по-скоро мъртви, отколкото живи, включително и капитанът. Нито троха за ядене, а малкото вода, която ни остава, е зеленясала и възсолена.
Казваше се Джон Блакторн и беше сам на палубата, ако не се смяташе наблюдателят на бушприта — немият Саламоп, сгушил се в подветрената страна, вперил поглед в морето.
Корабът се килна от внезапно връхлетялата буря и Блакторн се вкопчи в облегалката на стола, закрепен на квартердека близо до кормилото, като го изчака да се изправи отново със зловещо скърцане на гредите. Тримачтовият търговски и боен кораб с водоизместимост двеста и шестдесет тона, наречен „Еразъм“, бе тръгнал от Ротердам, въоръжен с двадесет топа, и единствен бе оцелял от първата холандска експедиция, изпратена да срази врага в Новия свят. Това бяха първите холандски кораби, дръзнали да надникнат в тайните на Магелановия проток. Четиристотин деветдесет и шест моряци, до един доброволци, до един холандци, с изключение на тримата англичани: двама лоцмани и един офицер. Заповядано им бе да плячкосат и подложат на огън и сеч испанските и португалски владения в Новия свят, да открият постоянни търговски бази, да намерят острови в Тихия океан, да ги обявят за холандски територии, които да служат за опорни точки, и до три години да се завърнат у дома.
Вече четири десетилетия протестантска Холандия воюваше с католическа Испания и се опитваше да отхвърли игото на омразните испански владетели. Холандия, наричана още Нидерландия, официално все още се смяташе за част от Испанската империя. Англия, единственият й съюзник и първата страна в християнския свят, осмелила се преди близо седемдесет години да скъса с папския двор в Рим и да се обяви за протестантска държава, от двадесет години също бе във война с Испания, а от десет бе застанала на страната на Холандия.
Вятърът се усили още повече и корабът отново се килна на една страна. Платната му бяха прибрани с изключение на щурмовите топсели. Въпреки това течението и бурята го носеха упорито към притъмнелия хоризонт.
Там стихията е по-силна, каза си Блакторн, и ни чакат повече подводни скали и плитчини. Незнайната морска шир. Нищо! Цял живот съм се борил с океана и винаги съм излизал победител. И занапред ще побеждавам!
Първият английски лоцман, преминал Магелановия проток! Да — първият, прекосил тези азиатски води, ако не се смятат няколкото португалци — тия кучи синове, и испанци — копелета проклети, дето още си въобразяват, че светът е техен. Първият англичанин в тези води…
Много са първите. Да. И много смърт ги чака.
Блакторн отново опита вятъра, подуши го, но не усети и намек за суша. Обшари с поглед океана, ала той бе мътно сив и бурен. Нито стръкче водорасло или цветно петно, което да подскаже близостта на пясъчна плитчина. Далече вдясно забеляза острия връх на още една скала, но това нищо не значеше. Вече цял месец живееха под заплахата на подобни оголени скали, ала суша не се виждаше. Този океан наистина е безбрежен, помисли си той. Добре. Нали затова съм учил — да плавам из непознати води, да нанасям на картата новооткрити морета и суши и пак да се прибирам у дома. Колко дни ни делят от къщи? Една година, единадесет месеца и два дни. Последната суша беше Чили, преди сто тридесет и три дни, от другата страна на океана, прекосен за пръв път от Магелан преди осемдесет години и наречен Тихи.
Блакторн бе крайно изтощен от продължителния глад, устата и цялото му тяло го боляха от скорбута. Той напрегна очи — да свери курса по компаса, и мозъка си — да изчисли приблизително местонахождението на кораба. Веднъж като запише точното разположение в дневника, ще бъде в безопасност сред тази точица в океана. А ако той е в безопасност, значи и корабът е спасен и може би тогава ще открият Япония или дори християнския крал Йоан Престер1 и неговата Златна империя, която според преданието се намира някъде на север от Китай, макар че никой не знаеше къде е самият Китай.
Щом прибера моя дял от богатствата, ще отплавам отново, на запад, към Англия — ще бъда първият англичанин, обиколил земното кълбо — и никога вече не ще напусна дома си. Кълна се в живота на моя син!
Режещият вятър прекъсваше блуждаещите му мисли и не му позволяваше да задреме. Би било глупаво да заспи сега. Никога не ще се събудиш от този сън, каза си той, изпъна ръце да раздвижи схваналите се мускули на гърба си и още по-плътно се загърна в плаща си. Отбеляза наум, че платната бяха наредени правилно, а кормилото — добре закрепено. Наблюдателят на носа не спеше. Затова пак се отпусна търпеливо в стола си и започна да се моли за суша.
— Слез Долу, лоцмане! Аз ще поема вахтата, ако нямаш нищо против — Хендрик Шпиц, третият помощник — капитан, се изкачи по трапа с посивяло от умора лице, хлътнали очи и пожълтяла кока, цялата на петна — Господи, Исусе Христе, проклет да е денят, в който напуснах Холандия!
— Хендрик, къде е помощник-капитанът?
— В леглото си. Не може да стане от проклетото си легло. А и няма намерение — поне до второ пришествие.
— А капитанът?
— Хленчи за храна и вода — изплю се Хендрик — Казах му, че ще му изпека петел на шиш и ще му го поднеса на сребърно блюдо с бутилка бренди. Глупак!
— Дръж си езика!
— Ще си го държа, лоцмане. И все пак той е един разкапан глупак и всички ще пукнем по негова вина — Младият мъж изплю тъмна храчка — Спаси ме, Исусе Христе!
— Слез долу и се върни призори.
Хендрик се отпусна с болезнена гримаса в другия стол.
— Долу мирише на смърт. Ако нямаш нищо против, ще поема вахтата. Какъв е курсът?
— Накъдето ни носи вятърът.
— А къде е сушата, която ни обеща? Къде е Япония? Къде е, питам?
— Пред нас.
— Все е пред нас! Господ ми е свидетел — не влизаше в заповедите ни да плаваме към неизвестното. Трябваше да сме си вече у дома, живи в здрави, с натъпкани търбуси, а не да гоним вятъра!
— Слез долу и си дръж езика!
Хендрик се извърна намусено от високия брадат мъж. Къде се намираме — искаше му се да попита — Защо не дадеш да хвърля едно око на тайнствения ти дневник? Знаеше обаче, че такива въпроси не се задават на лоцман, особено на този. Все пак, мислеше си той, ако бях силен и здрав като в деня, в който напуснах Холандия, нямаше да стоя със скръстени ръце. Щях да ти фрасна един по сивосините очи, за да залича от лицето ти тази влудяваща усмивчица и да те пратя в пъкъла, където ти е мястото. Тогава аз щях да стана главен лоцман и корабът щеше да се управлява от холандец, а не от чужденец, и щяхме да си опазим тайните. Защото войната с Англия е неизбежна, и то в най-скоро време. Искаме едно и също — да владеем океаните, да контролираме търговските пътища, да управляваме Новия свят, да смажем Испания.
— А може би няма никаква Япония — внезапно промърмори Хендрик — Може би е някоя проклета легенда.
— Има я. Между тридесет и четиридесет градуса северна ширина. А сега или си затваряй устата, или слез долу.
— Долу има смърт, лоцмане — промърмори Хендрик, впери поглед напред и се отпусна.
Блакторн се размърда в стола си — днес тялото го болеше повече от друг път. По-късметлия си от останалите, помисли си той. И от Хендрик също. Не, не си по-късметлия, а по-предвидлив. Запази плодовете, които ти се полагаха, докато другите безгрижно ги излапаха. Въпреки предупрежденията ти.
