Онова чувство, което се изразява само на френски

Стивън КингОнова чувство, което се изразява само на френски

Флойд, какво е онова там? Мамка му!

Мъжкият глас, който произнесе тези думи, сякаш беше познат, ала самите думи представляваха само брънка от диалог като откъслечните изречения, които чуваш, докато с дистанционното устройство сменяш телевизионните канали. В живота й нямаше нито един мъж на име Флойд. И все пак така се започна. Думите прокънтяха в съзнанието й още преди да види момиченцето с червеното сукманче.

Но именно момиченцето подсили усещането.

— О-хо, обхвана ме онова чувство — каза Карол.

Зърна малката пред някакъв магазин, носещ ужасно дългото название „ПРИ КАРСЪН — БИРА, ВИНО, ХРАН. ПРОДУКТИ, ПРЯСНА СТРЪВ, ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ“ — клечеше, пъхнала между бедрата си полата на червеното сукманче, и си играеше с кукла. Куклата — русокоса и мръсна — беше от онези, чието тяло прилича на чорап, натъпкан с вата, от който висят крака и ръце.

— Какво чувство? — попита Бил.

— Ами… онова, което се изразява с френски думи. Как беше… Подсети ме.

— Deja vu.

— Именно — кимна Карол и се обърна още веднъж да погледне малката. „Ще видя как е хванала куклата за единия крак — помисли си. — Държи куклата с главата надолу, а мръсната руса коса се влачи по земята.“

Ала момиченцето беше захвърлило играчката върху нащърбените каменни стъпала пред магазина и съсредоточено наблюдаваше някакво куче, затворено в багажника на някакво комби. Малко след това пътят правеше завой и магазинът изчезна от погледа на Карол.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

Бил я погледна, вдигна вежда, в ъгълчето на устните му се хлътна трапчинка — неизменно вдигаше лявата си вежда, а трапчинката се появяваше от дясната страна на устните му. Изражение, което красноречиво говореше: „Смяташ, че ми е забавно, а всъщност съм вбесен. Случва се за около сто милионен път, откакто сме женени. Ти обаче не го знаеш, защото хабер си нямаш какво става в душата ми. Виждаш само онова, което е на повърхността.“

Ала тя бе много по-проницателна, отколкото Бил предполагаше, което бе една от малките й тайни. Кой знае, може би и той криеше нещо от нея. Разбира се, имаше и тайни, които двамата споделяха и ревностно пазеха.

— Не зная — отвърна той. — Никога не съм бил там.

— Сигурен си обаче, че не сме сгрешили пътя.

— След като се премине по шосето върху дигата, свързваща със сушата остров Синабел, пътят е само един и свършва в Каптива. — Отговори Бил. — Но преди да стигнем края му, ще бъдем в Палм Хаус, повярвай ми.

Вдигнатата вежда постепенно зае нормалното си положение, трапчинката започна да се запълва. Бил се връщаше към състоянието, което тя мислено наричаше „голямото самообладание“. С течение на времето бе намразила и „голямото самообладание“, но не колкото съчетанието от вдигнатата вежда и трапчинка, саркастичното „Моля?“, когато Бил чуеше нещо, което според него е глупаво, както и навика му да издава долната си устна в знак, че е потънал в дълбок размисъл.

— Бил?

— Ммм?

— Познаваш ли човек на име Флойд?

— Ами да, например Флойд Денинг. През последната ни година в гимназията заедно работехме в снекбара. Сигурен съм, че съм ти разказвал за него. Един петък обра автомата за кока-сола и с гаджето му заминаха за Ню Йорк за двата почивни дни. После го наказаха, а малката я изключиха. Как така си спомни за него?

— Не зная — отвърна тя. Беше много по-лесно, отколкото да му обясни, че съученикът му Флойд не е онзи Флойд, чийто глас звучи в съзнанието й. Поне така си мислеше.

„На това му казват «втори меден месец» — помисли си, докато пред погледа й се нижеха палмите от двете страни на шосе №867; голяма бяла птица като гневен проповедник крачеше по банкета, надписът на крайпътната табела гласеше: «РЕЗЕРВАТ НА СЕМИНОЛИТЕ». — Флорида — щатът на слънчевите лъчи, Флорида — щатът на гостоприемството. И още Флорида — щатът за прекарване на втори меден месец. Флорида, където Бил Шелдън и Карол Шелдън, по баща Карол О’Нийл, родена в Лин, Масачусетс, преди двайсет и пет години прекараха първия си меден месец. Само че тогава бяха в другия край на щата откъм Атлантическия океан, бяха наели бунгало, а в чекмеджето на шкафа гъмжеше от хлебарки. Той не можеше да се откъсне от мен, непрекъснато ме докосваше. Тогава обаче жадувах за ласките му. Какво ти жадувах, направо исках да ме изпепели като град Атланта в «Отнесени от вихъра» и той наистина го стори — изпепели ме, възкреси ме и отново ме превърна в пепел. Сега празнуваме сребърна сватба. Двайсет и пет години брак. А понякога ме обзема онова чувство.“

Наближаваха нов завой, в съзнанието й се мярна мисълта: „Три кръста вдясно от пътя. По- малките забити от двете страни на големия, са от дъски, заковани перпендикулярно. Онзи в средата е от брезово дърво и на него има снимка, мъничка фотография на седемнайсетгодишния младеж, който на този завой изгуби контрол над волана през една пиянска нощ, която беше последната пиянска нощ в живота му, а приятелката му и нейната приятелка поставиха кръст на лобното му място…“

Бил взе завоя. Две охранени врани с лъскави черни пера неохотно изоставиха „обяда си“ — нещо, което беше размазано на пътната настилка. Птиците така бяха натежали от храната, че до последния момент Карол си мислеше, че не ще могат да излетят и ще попаднат под колелата на автомобила. Нямаше кръстове нито вдясно, нито вляво от шосето. Само някакво животинче, сплескано на пихтия, в момента прегазвано от луксозна кола, която никога не е пътувала на север от границата Мейсън-Диксън.1

— Флойд, какво е онова там?

— Какво ти е?

— А? — Тя стреснато го изгледа, сякаш беше забравила за присъствието му.

— Седиш така, сякаш си глътнала бастун. Гърбът ли те боли?

— Малко. — Тя се облегна на седалката. — Отново ме обхвана онова чувство. Дето го наричат deja vu…

— А сега изчезна ли?

— Да — излъга тя. Чувството беше поотслабнало, но не беше изчезнало. И преди й се беше случвало, обаче никога не я държеше толкова дълго. Този път усещането беше като на приливи и отливи, ала не я напускаше. Завладя я още когато мисълта за Флойд връхлетя в съзнанието й… а като зърна момиченцето с червеното сукманче, го усети още по-натрапчиво.

Почакайте, почакайте! Нима не е имала същото чувство и преди — преди в съзнанието й да се вмъкне някой си Флойд, преди да види момиченцето с парцалената кукла? Нима не я връхлетя в мига, в който слязоха по стълбичката на малкия самолет „Лир 35“ и попаднаха сред палещата жега във Форт Майерс? Или дори по-рано. Когато напуснаха Бостън ли?

Наближиха кръстопът. Светофарът мигаше на жълто. Тя си помисли: „Вдясно ще видя магазин за коли на старо и крайпътна табела с плакат на общинския театър в Санибел.“

След миг й хрумна друго: „Не, ще бъде като с кръстовете, които ги нямаше. Чувството е силно, но измамно.“

Стигнаха до кръстовището. Вдясно наистина имаше магазин за коли на старо, наречен „Палмдейл Мотърс“. Когато Карол го зърна, сърцето й подскочи, прониза я нещо по-силно от тревога. Каза си, че е крайно време да престане да фантазира. Във Флорида вероятно има стотици магазини за коли на старо и ако на всеки кръстопът предричаш, че ще видиш паркинг с автомобили втора ръка, рано или късно ще те обявят за пророк. Стар трик, който медиумите използват отпреди стотици години.

Освен това липсваше табела с плакат на общинския театър.

Но имаше друга табела. С плакат на Дева Мария, която бе призрачен спомен от детството на Карол; Божията майка протягаше ръце като на медальона, който Карол получи от баба си по случай десетия си