Стивън Кинг
Понякога те се завръщат
Съпругата на Джим Норман с нетърпение го очакваше още от два часа следобед; когато колата му спря пред дома им, тя излезе да го посрещне. Беше приготвила празничен обяд: две пържоли с пикантен сос, бутилка хубаво вино, салата от маруля. Докато наблюдаваше как съпругът й излиза от колата, тя осъзна, че отчаяно си пожелава (за кой ли път през този ден) да имат повод за празнуване.
Джим тръгна по алеята към нея — в едната си ръка носеше чантата си, в другата — четири учебника. Тя видя заглавието на най-горния; „Увод в граматиката“. Постави ръце върху рамената му и попита:
— Как мина?
Джим се усмихна.
Ала през нощта за пръв път от много време насам, му се присъни същият кошмар, който го измъчваше в продължение на години наред. Той се събуди и едва се овладя да не изкрещи.
На събеседването присъстваха директорът на гимназията „Харълд Дейвис“ и шефът на катедрата по английска литература. Неизбежно бе повдигнат въпросът за нервното разстройство на Джим.
Директорът, плешив човек с лице като на скелет, се облегна в стола си и се загледа в тавана. Симънс, шефът на катедрата, запали лулата си.
— По това време бях подложен на огромно натоварване — отвърна Джим Норман. Изпитваше неудържимо желание да стисне пръстите си, докато кокалчетата им побелеят, но успя да се въздържи.
Фентън усмихнато заяви:
— Проявяваме разбиране към проблема ви. Нямам намерение да се бъркам в личния ви живот, но сигурно ще се съгласите, че преподавателят, особено гимназиалният, непрекъснато е подложен на стресови ситуации. Той е „на сцената“ цели пет часа, при това „играе“ пред най-строгата публика на света. Ето защо язвата е най-разпространеното заболяване сред учителите, както и сред контрольорите на въздушния трафик над летищата — гордо довърши той.
Джим колебливо отвърна:
— Нервното ми разстройство беше предизвикано от… извънредни обстоятелства…
Фентън и Симънс безмълвно кимнаха, сякаш го подканяха да продължи; Симънс щракна запалката си и я поднесе към угасналата си лула. Изведнъж на Джим се стори, че стените на канцеларията се стесняват около него, имаше странното усещане, че нагряват врата му с кварцова лампа. Забеляза, че нервно чупи пръсти и се овладя с огромно усилие на волята, после продължи разказа си:
— Бях последна година студент и стажувах в едно училище. Майка ми бе починала от рак предишното лято — когато разговаряхме за последен път, тя настоя на всяка цена да завърша следването. Разбирате ли, по-големият ми брат умря когато бяхме още деца. Той мечтаеше да стане учител, навярно за това мама…
По учудените им погледи разбра, че бърбори несвързано и си помисли:
— Подчиних се на волята й — продължи той, като изостави темата за сложните взаимоотношения между майка му и брат му Уейн — бедния, трагично загинал Уейн. — През втората седмица на стажуването ми годеницата ми беше блъсната от кола, чийто шофьор успя да избяга. Навярно е бил някой хлапак с бърз автомобил… така и не го заловиха.
Симънс издаде неопределен звук, който би могъл да се изтълкува като поощрение към Джим да продължи разказа си.
— Останах в училището, докато завърших стажа — нямах друг избор. Сали изпитваше силни болки — кракът й беше лошо счупен, имаше четири спукани ребра, но животът й не беше в опасност. Навярно не съм осъзнавал на какво напрежение съм подложен…
— Стажувах и живеех в училището за професионална подготовка „Сентър Стрийт“.
— „Най-райското кътче“ в града — намеси се Фентън. — Учениците са въоръжени с автоматични ножове, издокарани са с тежки мотоциклетни ботуши, в почти всяко шкафче е скрит пистолет и всеки трети ученик продава наркотици на другите двама; създадена е и мафия, която взима парите за закуска на по- малките ученици, за да ги предпази от побой… Да, слушал съм много за това училище.
— Имаше едно момче на име Макс Уимерман — продължи Джим. — Чувствително хлапе, свиреше на китара. Беше в класа ми по композиция и забелязах, че е доста талантливо. Една сутрин влязох в класната стая и заварих две момчета здраво да го държат, докато трето стоварваше китарата му „Ямаха“ върху радиатора… Уимерман неистово крещеше. Извиках им да престанат и да ми дадат китарата, сетне се втурнах към тях. Някой ме удари. — Той вдигна рамене. — Ето какво се случи, само дето аз получих нервно разстройство. Не крещях и не се сгушвах в ъгъла. Просто не можех да се върна в училището. Доближех ли се до сградата, гърдите ми се стягаха, не можех да дишам, обливаше ме студена пот…
— Понякога изпитвам същото — дружелюбно заяви Фентън.
— Не можех да си позволя посещения при психоаналитик, затова се записах в психотерапевтичен кръжок, който много ми помогна. Ожених се за Сали — тя понакуцва и има белег на крака, но иначе е напълно нормална. — Той ги изгледа право в очите. — Същото се отнася и за мен.
Фентън попита:
— Доколкото разбрах, довършили сте стажа си в гимназията „Кортец“?
— И тя не е цвете за мирисане — обади се Симънс.
— Исках да работя с „трудни“ деца — обясни Джим. — Смених се с един колега, за да отида в „Кортец“.
— Получил сте похвала от научния ви ръководител — отбеляза директорът.
— Да.
— И отлични оценки през четирите години на следването ви.
— То ми доставяше удоволствие.
Фентън и Симънс се спогледаха, сетне се изправиха. Джим ги последва.
— Ще ви си обадим, мистър Норман — каза директорът. — Налага се да изслушаме още няколко кандидати…
— Разбирам.
— …но между нас казано, академичните ви постижения и откровеността ви ни направиха отлично впечатление.
— Много мило от ваша страна.
— Сим, не забравяй да предложиш чаша кафе на мистър Норман — поръча той и подаде ръка на младия учител.
Когато Джим и Симънс излязоха в коридора, последният промълви:
— Между нас да си остане, но ми се струва, че ще получите мястото.
Джим кимна — знаеше, че е скрил доста подробности.
Гимназията „Дейвис“ представляваше мрачна каменна сграда, модернизирана отвътре — само за обзавеждането на лабораториите през миналата година бяха изразходвани милион и половина долара. Класните стаи, където все още витаеха духовете на работниците, изграждали сградата и на първото следвоенно поколение ученици, бяха обзаведени с модерни чинове и матирани черни дъски. Учениците бяха чисти, добре облечени, жизнерадостни, жадни за знания. Повечето от учащите се в горните класове притежаваха коли. Общо взето това бе идеалното учебно заведение — истински рай за преподавателите през седемдесетте, когато бунтът бе на мода сред младежите. В сравнение с него професионалното училище „Сентър Стрийт“ напомняше на най-отдалеченото кътче на Африка.
Но след като учениците се разотидеха по домовете, сякаш някакъв древен, мрачен дух се вселяваше в коридорите и шепнеше в празните класни стаи, сякаш в тях се бе притаил зловещ, невидим звяр. Понякога, докато вървеше по коридорите, стиснал новото си куфарче в ръка, на Джим Норман му се струваше, че долавя тежкото дишане на този звяр.
В края на октомври му се присъни същият кошмар, но този път той изкрещя. Събуди се, впил пръсти в
