Стивън Кинг
Последното стъпало
Вчера получих писмо от Катрина. Нямаше и седмица, откакто двамата с баща ми се бяхме върнали от Лос Анджелес. Писмото беше адресирано до Уилмингтън, щата Делауер, но междувременно бях успял да се преместя два пъти. В днешно време хората променят местожителството си толкова често. Може да ви прозвучи нелепо, но когато най-сетне получиш плика със задраскани адреси, покрити с лепенки „Сменен адрес“, имаш усещането, че се взират обвинително в теб. Пликът бе мръсен и смачкан, а единият му ъгъл — разкъсан, защото бе минал през толкова много ръце. Прочетох писмото и дойдох на себе си едва в хола, където, сграбчил телефонната слушалка, се канех да позвъня на баща си. Но се отказах, ужасен от онова, което можех да му причиня. Баща ми е възрастен и е прекарал два инфаркта. Как да му съобщя за писмото на Катрина веднага след връщането ни от Лос Анджелес? Това щеше да го убие.
Не му се обадих. А нямаше с кого друг да поговоря — писмото беше толкова лично, че можех да споделя съдържанието му единствено със съпругата си или с някой много близък приятел, какъвто нямах от доста време насам. С Хелън се разведохме през седемдесет и първа и сега контактувахме само чрез обичайните коледни картички: „Как си? Как върви работата? Честита Нова година…“
Цяла нощ не мигнах — писмото на Катрина не ми излизаше от ума. Съдържанието му можеше да се събере на обикновена пощенска картичка. Под обичайното обръщение „Скъпи Лари“ бе написано едно- единствено изречение, но значението му можеше да се изтълкува по много начини, да промени целия ми живот.
Спомних си как изглеждаше баща ми, когато летяхме със самолета от Ню Йорк към западното крайбрежие, на пет хиляди метра височина. Под светлината на безмилостното слънце лицето му изглеждаше старо и посърнало. Когато пилотът съобщи, че сме прелетели над Омаха, баща ми каза:
— Не мислех, че е толкова далеч, Лари.
Печалният му глас ме накара да изпитам неловкост, защото не бях в състояние да му съчувствам и да го разбера. Проумях го едва сега, след като получих писмото на Катрина.
Роден съм в градче на осемдесет мили западно от Омаха, наречено Хемингфорд Хоум. Живеех със семейството си — татко, мама и сестра ми Катрина. Бях две години по-голям от сестра си, която всички наричаха Кити. Тя бе красива дори като дете, не се промени и по-късно. Беше осемгодишна, когато се случи нещастието в хамбара, но вече си личеше, че копринената й коса с цвят на пшеница няма да потъмнее, а очите й ще останат тъмносини като скандинавските езера. Един неин поглед и всеки мъж щеше да е готов да й стане роб.
Навярно бихте ни нарекли провинциалисти. Баща ми притежаваше триста акра плодородна земя, която засяваше с пшеница, и голямо стадо. Подобни селца всички наричаха „у дома“. По онова време повечето пътища не бяха павирани, с изключение на шосе № 96 към Небраска и автомагистралата № 80. Ето защо пътуването до града отнемаше цели три дни.
Днес съм един от най-компетентните адвокати в Независимата американска корпорация (или поне така ми казват) и откровено казано, смятам, че репутацията ми е напълно заслужена. Веднъж президентът на голяма компания ме представи на дирекционния си съвет, като ме нарече „наемен убиец“. Нося скъпи костюми и обувки, изработени от най-фина кожа. Имам трима постоянни помощници, а ако ми потрябват, мога да наема още десет. Но в онези далечни времена премятах през рамо вързаните с колан учебници и двамата с Катрина газехме през калта към селското училище, състоящо се само от една стая. Понякога, през пролетта, ходехме боси. По онова време още бе възможно да влезеш босоног в закусвалня или в супермаркет и да бъдеш обслужен.
После майка ми почина — ние с Катрина вече учехме в гимназията в Кълъмбия Сити, а две години по- късно баща ми загуби земята си и беше принуден да изкарва прехраната си с продажба на трактори. Така семейството ни се разпадна, въпреки че отначало нещата не вървяха толкова зле. Баща ми се справяше добре с работата, откупи търговски патент, а преди около девет години дори бе избран в управителния съвет. Колкото до мен, неоспоримите ми успехи на футболното поле ми помогнаха да спечеля стипендия за университета в Небраска, където понаучих и нещо повече, освен изкарване на топката от „коридор“.
А какво стана с Катрина? Всъщност исках да ви разкажа за нея.
Всичко започна със случката в хамбара, една събота, в началото на ноември. Честно казано, не си спомням годината, но Айк още беше президент. Мама замина на панаира в Кълъмбия Сити, а татко отиде при най-близкия ни съсед (на седем мили от нашето имение), за да му помогне да поправи сеносъбирачката. Новоназначеният помощник този ден не се яви на работа и след месец татко го уволни.
Баща ми заръча да изпълня куп задачи (имаше работа и за Кити) и изрично ни забрани да играем, докато не свършим всичко. Нямахме много време, но през ноември работата по полето е почти привършена и се знае дали имаш добър урожай или си на загуба. Тази година бяхме оцелели, но това едва ли можеше да продължи безкрайно.
Спомням си много ясно този ден. Небето бе облачно. Не беше студено, но се усещаше полъхът на зимата, сякаш всеки момент можеше да застудее, прозорците да се покрият със скреж, а пътищата — с лепкав сняг. Полята бяха голи, а домашните животни — лениви и оклюмали През къщата сякаш преминаваха странни въздушни течения, каквито не бяхме усещали преди.
В ден като този най-приятно беше в хамбара. Там бе топло, лъхаше на сено, кожа и оборски тор, а някъде от висините долиташе тайнственото чуруликаме на лястовичките. Вдигнали поглед нагоре, виждах ле как бледата ноемврийска светлина се процежда през процепите в покрива и се опитвахме да изпишем по букви имената си. Тази игра бе сякаш нарочно измислена за подобни мрачни есенни дни.
Към третия етаж на високия хамбар водеше стълба, горе прикована към напречната греда, спускаща се право към пода на хамбара. Беше ни изрично забранено да се катерим по нея, защото стълбата беше стара и разклатена. Баща ми бе обещавал хиляди пъти на мама, че ще я махне и ще постави по-здрава, но винаги, когато имаше свободно време, му се налагаше да свърши нещо по-важно: например да помогне на съседа да поправи сеносъбирачката си. А наемният работник изобщо не си помръдваше пръста.
Щом се изкатерехме по разклатената стълба, състояща се от четирийсет и три стъпала — двамата с Кити ги бяхме броили стотици пъти, — се озовавахме върху напречната греда, на около двайсет метра височина от покрития със сено под на хамбара. След като преминехме с треперещи колене към четири метра по гредата, при което глезените ни пропукваха от напрежение, а в пресъхналите си усти усещахме вкус на изгорял бушон, се озовавахме точно над огромната купа сено. После се хвърляхме от гредата право надолу, със смесено чувство на страх и удоволствие, и се приземявахме в дебелия сламен дюшек. Повярвайте, нищо не може да се сравни с уханието на сеното, което носи миризмата на възкръсналото лято. Лежиш сред него, усещаш празнота в стомаха, сякаш вътрешностите ти са останали горе във въздуха и се чувстваш… чувстваш се като възкръсналия от гроба Лазар. Решил си да скочиш и си оживял, за да разкажеш преживяванията си.
Естествено, този „спорт“ ни беше строго забранен. Ако ни заловяха, мама щеше да нададе вой до небесата, а татко щеше да ни нашиба с колана, въпреки че вече бяхме големи. Първо, заради паянтовата стълба, второ, ако загубехме равновесие и паднехме от гредата преди да сме достигнали купата сено, щяхме да се размажем като пихтия на твърдия дървен под. Но изкушението беше прекалено голямо. Нали знаете пословицата: „Когато котките ги няма, мишките танцуват.“
И този път изпитвахме същите чувства: болезнено-сладко усещане на страх, примесено с нетърпение. Двамата с Кити стояхме в подножието на стълбата и се взирахме един в друг. Лицето й беше поруменяло, потъмнелите й очи проблясваха особено.
— Е, ще се качваш ли? — попитах я.
— Пръв ще се качи по-смелият — моментално отговори Кити.
Опитах се да я предизвикам:
— Дамите са с предимство.
— Но не и в случай на опасност — промълви тя със смирено сведени очи, въпреки че се славеше като една от най-големите мъжкарани в градчето. Винаги правеше така: беше решила да скочи, но след мен.
— Добре, тогава гледай!
По това време бях навършил десет години, бях слаб като скелет и едва ли тежах повече от четирийсет килограма. Осемгодишната Кити беше по-лека от мен с девет килограма. Досега стълбата винаги ни бе издържала, това означаваше, че и занапред ще ни издържи — подобна житейска философия води до
