Стивън Кинг
Пресата
Полицай Хънтън пристигна в пералнята точно когато линейката си тръгваше — бавно, без включена сирена и проблясваща лампа на покрива. Това бе зловещ признак. Канцеларията на управителя бе претъпкана със смълчани хора, някои плачеха. Целият персонал беше напуснал работните си места; огромните автоматични перални в дъното на залата дори не бяха изключени. Хънтън изпита лошо предчувствие. От опит знаеше, че тълпата трябва да бъде на местопроизшествието, не в канцеларията. Неизменно в хората се пробуждаше животинското и ги караше да се взират в кървавите останки. Но сега бяха в канцеларията — следователно трябваше да е подготвен за особено неприятна сцена. Хънтън усети как стомахът му се свива, както винаги, когато присъстваше на тежка катастрофа. Дори след четиринайсет години, прекарани в събиране на човешки останки от магистралите, улиците и от тротоарите под небостъргачите, все още усещаше странна тежест в стомаха, сякаш някакво зло се беше загнездило там.
Човекът в бялата риза съгледа Хънтън и колебливо пристъпи към него. Беше едър като бик мъжага с къс врат, носът и бузите му бяха осеяни с червени жилчици, резултат от високо кръвно или от любов към бутилката. Непознатият напразно се опитваше да проговори. Разбрал затруднението му, Хънтън делово запита:
— Вие ли сте собственикът мистър Гартли?
— Не… не. Казвам се Станър и съм надзирател. Господи, това е…
Полицаят извади бележника си.
— Моля, заведете ме на местопроизшествието, мистър Станър, и ми разкажете какво се случи.
Надзирателят пребледня още повече, жилките по лицето му се откроиха като белези.
— Н-н-налага ли се?
Хънтън повдигна вежди.
— Боя се, че се налага. По телефона ми съобщиха, че инцидентът е сериозен.
— Сериозен… — Станър преглътна, сякаш едва се сдържаше да не повърне; адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу като маймунка на пружина. — Мисис Фроули е мъртва. Господи, как съжалявам, че Бил Гартли не е тук!
— Какво се случи?
Станър промълви:
— Последвайте ме.
Поведе полицая покрай редицата ръчни центрофуги и приспособлението за автоматично сгъване на прането, но когато стигнаха до автомата за маркиране, той спря и избърса с трепереща ръка челото си.
— Налага се да отидете сам, господин полицай. Не мога да издържа тази гледка втори път. Става ми… Не мога, съжалявам.
Хънтън заобиколи маркировъчната машина, изпълнен с негодувание към надзирателя. Използват стари и скапани машини, правят икономии от поддръжката им, пускат пара през лошо заварени тръби, работят с опасни химикали без необходимите предпазни мерки — естествено, накрая някой работник неминуемо ще пострада. Или ще загине. Тогава началниците не могат да понесат гледката. Не могат…
Хънтън се вцепени.
Машината продължаваше да работи — никой не се беше досетил да я изключи. Това беше експресна машина за гладене и за сгъване на прането „Хадли-Уотсън“ — дълго и трудно за запомняне название. Хората, които работеха в задушното и влажно помещение, я наричаха с по-подходящо име: пресата.
Полицаят се взря с изцъклени очи в кошмарната гледка, сетне стори нещо, каквото не бе правил никога през четиринайсетте години на служба в полицията: извърна се, конвулсивно притисна ръка към устните си и повърна.
— Май нямаш апетит — подхвърли Джексън.
Съпругите им бяха влезли в къщата да измият съдовете и да поговорят за децата си. Джон Хънтън и Марк Джексън седяха в сламени столове до скарата на двора. Хънтън леко се усмихна на заобиколния начин, по който се изразяваше приятелят му — всъщност изобщо не беше докоснал вечерята си.
— Имах кошмарен ден — отвърна той. — Не съм виждал по-отвратителна гледка.
— Катастрофа?
— Не, нещастен случай в обществена пералня.
— Кървава работа, а?
Хънтън не отговори веднага, но лицето му се изкриви в гримаса на отвращение. Извади кутия бира от хладилната чанта и я пресуши до половината.
— Предполагам, че вие, университетските преподаватели, не познавате условията в промишлените перални.
— Грешиш, като студент цяло лято работих в такава пералня.
— Значи си виждал машината за експресно гладене?
Джексън кимна.
— Разбира се. Пускат в нея влажни чаршафи и покривки. Огромна продълговата машина.
— Точно така. Днес в пералнята „Синята панделка“ жена на име Адел Фроули паднала в гладачката и направо била погълната от нея.
Джексън пребледня.
— Но… това е невъзможно, Джони. Има предпазен лост. Ако някоя от работничките, зареждаща машината, случайно пъхне вътре ръката си, лостът автоматично спира мотора.
Хънтън кимна.
— Така е според правилата за безопасност. Но все пак се е случило.
Затвори очи и отново видя експресната машина „Хадли-Уотсън“. Тя представляваше правоъгълник с размери девет на два метра. От едната й страна брезентова трансмисия минаваше под предпазния лост, издигаше се под ъгъл, сетне отново се спускаше надолу. Тя пренасяше влажните и смачкани чаршафи върху и под шестнайсет въртящи се валяка. Тъканите бяха притиснати между тях като тънки резенчета шунка. Температурата на парата във валяците можеше да достигне триста градуса за максимално изсушаване. Налягането върху прането беше четиристотин килограма на квадратен метър, за да отстрани всяка гънка.
Незнайно как, мисис Фроули беше попаднала в машината. Стоманените, изолирани с азбест цилиндри, бяха червени, сякаш бяха боядисани с миниум, а от облаците пара, кълбящи се от машината, лъхаше отвратителната миризма на гореща кръв. Окървавени парчета от бялата блуза и от сините панталони на жертвата, дори от сутиена и от пликчетата й, изскачаха от другия край на машината; по-големите бяха прилежно сгънати от автомата. Но дори това не бе най-кошмарното.
— Опитваше се да сгъне всичко — сподели Хънтън с приятеля си, въпреки усещането, че отново му прилошава. — Но човешкото тяло не е чаршаф, Марк. Онова, което видях… което беше останало от нея… — подобно на изплашения надзирател, той се задави, сетне тихо промълви:
— Наложи се да я съберат в кошница.
Джексън подсвирна.
— Интересно кой ще загази — собственикът на пералнята, или инспекторите по охрана на труда.
— Нямам представа — отвърна полицаят. Кошмарната картина все още беше пред очите му: пресата хърка, боботи и свисти, кръвта се стича на ручейчета от двете страни на боядисания й в зелено корпус, разнася се зловоние… — Зависи кой е одобрил проклетия предпазен лост й при какви условия.
— Питам се дали на собственика ще му се размине, ако злополуката е станала по негова вина.
Хънтън кисело се усмихна.
— Жената е мъртва, Марк. Ако Гартли и Станър са икономисвали от средствата по поддръжката, положително ще влязат в затвора, независимо какви връзки имат в общинския съвет.
— Смяташ ли, че са го правили?
Хънтън си спомни мизерното осветление в „Синята панделка“, мокрия и хлъзгав под, старомодните, износени машини, и тихо изрече:
— Твърде е вероятно.
