— Но…
— Без възражения!
Джексън му подаде плика и полицаят го постави върху масичката пред машината. Извади Библията и я връчи на професора. Последният прошепна:
— Ще започна да чета. Когато ти дам знак, напръскай машината със светена вода и кажи: „В името на Отца и Сина и Светия Дух, излез оттам, Сатана!“ Запомни ли го?
— Да.
— Когато втори път ти направя знак, разчупи нафората и повтори заклинанието.
— Как ще разберем дали е подействало?
— О, не се притеснявай; при излизането си онова адско изчадие положително ще изпочупи всички прозорци в пералнята. Ако заклинанието няма ефект първия път, ще го повтаряме, докато подейства.
— Умирам от страх — заяви Хънтън.
— Честно казано — аз също.
— Ако сме сгрешили за „ръката на славата“…
— Не сме — успокои го професорът. — Хайде, започваме.
Гласът му призрачно отекна в безлюдното помещение.
— Не се обръщайте към идоли и излени богове не си правете. Аз съм Господ, Бог ваш. — Думите му падаха като камъни в тишината, която внезапно бе станала зловеща. Машината стоеше мълчаливо под луминесцентните лампи; Хънтън имаше чувството, че тя продължава да му се хили.
— … и земята ще те низвергне, защото си я осквернил, както е низвергнала много народи преди теб.
Джексън вдигна очи — лицето му беше напрегнато — и направи знак.
Хънтън поръси със светена вода захранващата трансмисия.
Внезапно се разнесе оглушително стържене на извиващ се метал. От брезентовите трансмисии, поръсени със светената вода, изригна дим, който постепенно се обагри в червено, за миг във въздуха се мярнаха гърчещи се силуети. Машината отново заработи.
— Хванахме го! — Джексън се опитваше да надвика адския шум. — Опитва се да избяга!
Той отново зачете, гласът му се извисяваше над воя на машината. Направи знак на Хънтън и полицаят посипа върху гладачката трошички от нафората. В този миг усети смразяващ страх, обзе го предчувствие, че са сгрешили, че машината е отговорила на предизвикателството им и сега им се подиграва.
От двата мотора заизскачаха искри, миризмата на озон изпълни въздуха, както и отвратителната воня на гореща кръв. Главният мотор димеше — машината работеше с лудешка скорост; ако някой докоснеше с пръст централната трансмисия, моментално щеше да бъде погълнат от пресата и само за пет секунди тялото му щеше да се превърне в окървавена дрипа. Циментовият под се разлюля и завибрира като обтегната струна.
Някакъв електрически кабел се прекъсна — проблесна синкава светкавица, отново се разнесе миризмата на озон… но въпреки това машината продължаваше да работи все по-бързо: трансмисии, валяци и зъбни колела се движеха с такава скорост, че сякаш се сливаха, разтапяха, видоизменяха…
Хънтън стоеше като хипнотизиран. Изведнъж отстъпи назад и изкрещя, като се опитваше да надвика машината:
— Бягай!
— Още малко и ще успеем! — провикна се в отговор Джексън. — Защо…
Разнесе се адски трясък, циментовият под се разцепи и пукнатината се стрелна към тях, като непрекъснато се разширяваше. Късчета цимент полетяха във въздуха.
Джексън впери очи в машината и изпищя.
Тя се опитваше да се изтръгне от циментовия под, подобно на динозавър, стремящ се да излезе от раззинатите земни недра. Това вече не приличаше на машина за гладене и все още продължаваше да се променя. Високоволтовият проводник падна върху валяците сред дъжд от синкави искри и моментално беше погълнат. За миг две огнени кълба се втренчиха в двамата приятели като блестящи очи, изпълнени с ненаситен, жесток глад.
Още един, кабел се скъса. Машината се наклони напред, още секунда и щеше да се освободи от бетонните си окови. Предпазният лост се беше вдигнал и Хънтън съзря раззинатата, жадна паст, пълна с пара — гладачката сякаш им се подиграваше.
Двамата приятели се обърнаха и понечиха да побягнат но в този миг циментът пред краката им се пропука Дочуха страховит звук — машината се бе изтръгнала от пода. Хънтън прескочи пукнатината, но професорът се спъна и се просна на земята.
Когато полицаят се обърна, за да му помогне, върху него падна огромна, безформена сянка, която затъмни луминесцентното осветление.
Адското изчадие се надвеси над Джексън. Професорът лежеше по гръб и го наблюдаваше с изкривено от ужас лице — все едно бе човек, когото всеки момент ще принесат в жертва на боговете. Хънтън се скова от ужас; стори му се, че съзира великанско тяло, извисяващо се над него и над приятеля му — огромните като футболни топки очи проблясваха зловещо, през раззинатата уста се виждаше езикът — движеща се брезентова трансмисия…
Той се обърна и побягна, последван от предсмъртния писък на Джексън.
Когато Роджър Мартин отиде да отвори вратата в отговор на продължителното звънене, той все още беше полузаспал. Ала щом Хънтън залитайки нахлу в коридора, шокът сякаш грубо разтърси инспектора и го накара напълно да се събуди.
С изцъклени от ужас очи Хънтън сграбчи Мартин за реверите на халата. На бузата му имаше дълбока драскотина, лицето му беше покрито с циментов прах.
Косата му беше напълно побеляла.
— Помогнете ми… за Бога, помогнете ми. Марк е мъртъв… Джексън е мъртъв…
— Успокойте се — прекъсна го инспекторът. — Влезте в хола.
Хънтън го последва — виеше тихо като куче.
Мартин му наля чаша бърбън. Полицаят я хвана с две ръце и я пресуши на един дъх. Сетне я изпусна и пръстите му, подобно на неспокойни призраци, отново се вкопчиха в реверите на инспектора.
— Машината уби Марк Джексън! Той… о, Господи, Той може да излезе навън! Не бива да… о… — закрещя той, — да го допуснем!
Задавените му писъци ту се засилваха, ту заглъхваха. Мартин му наля втора чаша, но полицаят я отблъсна и извика:
— Трябва да я унищожим преди Той да излезе! Не знам какво би станало в противен случай… Какво…
Внезапно клепачите му потръпнаха, той обърна очи и припадна.
Мисис Мартин застана на прага на хола, с една ръка придърпваше деколтето на пеньоара около шията си.
— Кой е този човек, Родж? Луд ли е? Стори ми се, че… — Тя потръпна.
— Не мисля, че е луд. — Жената изведнъж се стресна от страха, изписан по лицето на съпруга й. — Господи, дано да е реагирал достатъчно бързо…
Той се втурна към телефона, вдигна слушалката и се вцепени.
Откъм източната страна на къщата, откъдето бе дошъл Хънтън, се разнесе някакво отмерено потракване, което постепенно се усилваше. През открехнатия прозорец долетя воня, понесена от нощния ветрец — миризма на озон… или на кръв.
Инспекторът замръзна с ръка върху безполезния телефон, докато звукът се усилваше. Нещо, някой се движеше със скърцане и пухтене по улиците, от него се излъчваше нетърпима топлина и се вдигаше пара. Миризмата на кръв изпълни стаята.
Роджър Мартин бавно отдръпна ръка от телефона.
