— И на мене ми се излиза — унило промърмори Бил. Джордж колебливо пристъпи от крак на крак.
— Ами аз…
— Сложи си дъждобрана — предупреди го Бил, — че ще хванеш г-грип като мене. А пък може вече и да си го хванал от моите ми-микроби.
— Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.
И Джордж направи нещо, което отдавна не се бе случвало, нещо, което Бил никога нямаше да забрави — приведе се и целуна брат си по бузата.
— Сега вече сто на сто ще се разболееш, д. такова — каза Бил, но изглеждаше развеселен. Усмихна се. — И върни всичко на място. На мама ще й прилошее, ако види к-как сме разхвърляли.
— Дадено.
Джордж събра всички принадлежности за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, сложена накриво в паничката.
— Дж-дж-джорджи?
Джордж се озърна през рамо към брат си,
— Да се п-пазиш.
— Непременно — отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, също тъй странно, както това, че бе целунал Бил. — Непременно ще се пазя.
Той излезе. Бил вече никога не го видя.
3.
И ето го сега — гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм стрийт. Тичаше бързо, но течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бучене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от малкото незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и мрачен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна как в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За миг клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.
— Ох, мама му стара! — отчаяно се провикна той. Препусна с все сила и за момент му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болка в одраното коляно. От тази нова гледна точка, ниско над асфалта, видя как корабчето поспря за миг в нов водовъртеж, завъртя се веднъж, дваж и изчезна.
—
Стана и тръгна към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, влажен тътен. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му…
— Хъ!
Джордж се отметна назад и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.
Вътре имаше жълти очи — очи, каквито винаги си представяше, но всъщност никога не бе виждал в мазето.
И все пак той беше готов да побегне — щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се справи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхност на асфалта и тънкия слой течаща студена вода. Представи си как се изправя, за да тръгне назад и точно в този момент от канала заговори глас — съвършено спокоен и любезен глас.
— Здрасти, Джорджи — изрече гласът.
Джордж примига и отново надзърна вътре. Едва повярва на очите си гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с десет години по- голям, той не би повярвал на очите си, но Джордж не беше шестнадесетгодишен. Едва бе навършил шест години.
В канала имаше клоун. Светлината вътре беше съвсем оскъдна, но все пак стигаше, за да разсее съмненията на Джордж Денброу в онова, което виждаше. Клоун, истински клоун, като в цирка или по телевизията. Приличаш на нещо средно между Бозо и Карабел, който (или която? — Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в сутрешното предаване „Здрасти, как си“ и вместо да говори само бибипкаше с тромбата си. Боб Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж винаги си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а широките изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж сигурно би го сравнил най- напред със знаменития смешник Роналд Макдоналд, а чак след това с Бозо и Кларабел.
В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.
В другата държеше книжното корабче на Джордж.
— Искаш ли си корабчето, Джорджи? — усмихна се клоунът.
Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи — усмивката беше просто заразителна.
— Как да не го искам — рече той. Клоунът се разсмя.
— „Как да не го искам.“_Добре! Много добре!_ Ами балонче?
— Аз… разбира се! — Той протегна ръка… после колебливо я отдръпна. — Не трябва да взимам нищо от непознати. Така казва татко.
— Татко ти е много умен човек — отново се усмихна клоунът в канала.
Джордж се изкиска.
— Май че да. — Той пак посегна напред… и пак отдръпна ръка. — Как попадна там долу?
— Бурята ме издууууха преди малко — обясни Пениуайз, танцуващият клоун. — Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?
Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, за да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едва доловимия, ала мрачно вълнуващ дъх на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с радост аромата на дървени стърготини по арената. И все пак…
И все пак под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.
Но другите миризми бяха по-силни.
— Мирише ми и още как — каза той.
— Искаш ли си корабчето, Джорджи? запита Пениуайз. — Повтарям се, но то е само защото ти май не бързаш много.
Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с огромни оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше големи бели ръкавици, каквито винаги носят Мики Маус и Доналд Дък.
— Ясна работа — отвърна Джорджи, надничайки в канала.
— Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини…
— А те могат ли да се реят из въздуха?
— Да се реят ли? — Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. — О, да, разбира се. Реят се! Имам и захарен памук…
Джордж протегна ръка.
Клоунът я сграбчи.
И Джордж видя как се променя лицето му.
Онова, което видя в този миг, бе толкова страшно, че и най-мрачните му фантазии за чудовището от
