Таен прозорец, тайна градина

до Дери и обратно за рекордно време, само с кратко спиране, за да изгори къщата си. Дори не беше спрял, за да зареди бензин на връщане. Все пак бяха го очаквали по места, на които да отиде, и котки, които да убива, нали? Работа, работа, работа.

Спря на средата на стаята и се обърна, за да погледне през остъклената стена.

— Ако съм направил всичко това, защо не мога да си спомня? — попита той сребристата пукнатина в стъклото. — Защо не мога да си спомня дори сега!

Не знаеше… но знаеше откъде беше дошло това име, нали? Наполовина от южняка, чийто разказ беше откраднал в колежа, наполовина от мъжа, който беше откраднал жена му. Беше като някаква странна литературна шега.

„Тя казва, че го обича, Морт. Казва, че го обича сега.“

— Глупости. Мъж, който спи с жената на друг мъж, е крадец. А жената е негов съучастник.

Той погледна предизвикателно към пукнатината. Пукнатината не каза нищо.

Преди три години Морт беше публикувал разказ, наречен „Семейство Делакорт“. Обратният адрес на разказа на Шутър беше Деллакорт, щата Мисисипи. Той…

Той се втурна за енциклопедиите в кабинета си толкова бързо, че се хлъзна и едва не падна върху разбърканите страници, пръснати на пода. Извади тома с буквата М и най-после откри статията за Мисисипи. Проследи с пръст списъка от градове — той заемаше почти цяла страница — с напразна надежда.

Не.

Нямаше нито Делакорт, нито Деллакорт в Мисисипи.

Помисли си да погледне за Пъркинсбърг — града, в който Шутър беше казал, че е купил изданието с меки корици от „Всеки дава своята лепта“, преди да се качи на автобуса на „Грейхаунд“, но после просто затвори енциклопедията. Защо да се мъчи? Може би имаше Пъркинсбърг в Мисисипи, но и да имаше, това не би означавало нищо.

Името на писателя, който беше преподавал в курса, в който Морт се беше запознал с Джон Кинтнър, беше Ричард Пъркинс. Ето откъде беше дошло името.

„Да, но не си спомням нищо от това, така че как…?“

„О, Морт — проплака гласецът. — Ти си много болен. Ти си много болен човек.“

— Не съм съгласен — каза той отново, ужасен от треперещия си слаб глас, но какъв друг избор имаше? Не си ли беше мислил веднъж, че може би прави разни неща насън и предприема непоправими стъпки?

„Ти уби двама души — прошепна гласецът. — Уби Том, защото той знаеше, че този ден ти беше сам, уби и Грег, за да не може да разбере. Ако беше убил само Том, Грег щеше да повика полицията. А ти не би искал това, НЕ БИ МОГЪЛ да понесеш това. Поне докато не свърши докрай тази ужасна приказка, която разказваш. Ти имаше толкова болки, когато стана вчера. Толкова вдървен и с толкова болки. Но те не са били само от счупването на вратата на банята и разкъсването на завесата на душа, нали? Бил си доста по- зает. Трябвало е да се погрижиш за Том и Грег. И си бил прав за това как са се придвижвали колите им… но ТИ си бил този, който е тичал обратно до къщата на Том, за да вземеш буика, и ТИ си бил този, който се е обадил на Съни Тротс и се е престорил на Том. Човек, който просто е дошъл в града от Мисисипи, не би знаел, че Съни е малко глух, но ТИ го знаеш. Ти си ги убил, Морт, ти си УБИЛ тези мъже!“

— Не съм аз! — изкрещя той. — Всичко това е част от плана! Само част от игричката му! От игричката на въображението му! А аз не… не приемам…

„Престани“ — прошепна гласецът в главата му и Морт престана.

За миг настана пълна тишина и в двата свята — този в главата му и този извън нея.

А след малко гласецът тихо попита: „Защо го направи, Морт? Цялата тази сложна и кървава история? Шутър непрестанно твърдеше, че иска разказ, но НЯМА никакъв Шутър. Какво искаш ТИ, Морт? За какво създаде Джон Шутър?“

Тогава отвън се чу шум на кола, която идваше по алеята. Морт погледна часовника си и видя, че стрелките показват точно дванайсет. Искра от триумф и облекчение премина през него като пламък, който излиза от гърлото на комин. Че списанието е у него, но няма доказателство, вече нямаше значение. Можеше да умре щастлив, просто със знанието, че има Джон Шутър и че самият той не е отговорен за всички тези ужаси.

— Той е тук! — изкрещя радостно Морт и изскочи от кабинета. Диво размахаше ръце над главата си, дори леко подрипна, докато заобикаляше ъгъла и излизаше в хола.

Спря и погледна към алеята над полегатия капак на сандъка за боклук, където беше висяло приковано тялото на Бъмп. Ръцете му бавно се отпуснаха. Тъмен ужас надвисна над мозъка му. Не надвисна — спусна се, сякаш някаква безмилостна ръка дръпна щорите. Последното парче от мозайката попадна на мястото си. Преди минути в кабинета му се стори, че той може да е създал убиец във фантазията си, защото не му е стигнал кураж да се самоубие. Сега разбра, че Шутър беше казвал истината, когато му заяви, че никога няма да убие Морт.

Не беше въображаемото комби на Джон Шутър, а удобната малка „Субару“ на Ейми, която тъкмо спираше. Зад кормилото беше Ейми. Тя беше откраднала любовта му, а жена, която открадне любовта ти, когато любовта ти е наистина всичко, което имаш, не е никаква жена.

Въпреки това той я обичаше.

Шутър обаче я мразеше. Шутър искаше да я убие и да я зарови долу при езерото до Бъмп, където не след дълго тя щеше да стане загадка и за двамата.

— Върви си, Ейми — прошепна той с треперещ старчески глас. — Върви си, преди да е станало твърде късно.

Но Ейми излизаше от колата и когато затвори вратата след себе си, една ръка дръпна щорите в главата на Морт докрай и той потъна в мрак.

47

Ейми опита вратата и видя, че е отключена. Влезе, понечи да извика Морт, но се отказа. Заразглежда къщата слисана, с широко разтворени очи.

Каква бъркотия! Кофата за боклук беше пълна и беше преляла на пода. Няколко лениви есенни мухи пълзяха по захвърления в ъгъла алуминиев тиган. Ейми усещаше миризмата на престояло готвено и престоял въздух. Помисли си, че долавя, мирис и на развалена храна.

— Морт?

Никакъв отговор. Тръгна да обикаля из къщата, вървеше с малки крачки, не беше съвсем сигурна, че иска да види останалата й част. Госпожа Гейвин беше почиствала само преди три дни — как можеха нещата да бъдат запуснати толкова много оттогава? Какво се беше случило?

Тя се беше тревожила за Морт през цялата последна година от брака им, но беше още по- разтревожена след развода. Разтревожена и, разбира се, виновна. Смяташе се отчасти за виновна и мислеше, че винаги ще бъде. Но Морт никога не беше бил силен… и най-голямата му слабост беше в упоритото му (и понякога почти истерично) отказване да признае този факт. Тази сутрин гласът му звучеше като на човек, докаран до точката на самоубийството. И единствената причина, — поради която беше приела забележката му да не взима със себе си Тед, беше, защото тя мислеше, че при вида му Морт може наистина да обезумее и да…

Мисълта за убийство никога не беше минавала през ума й, не минаваше и сега. Дори и когато той беше размахал пистолета към тях онзи ужасен следобед в мотела, тя не се беше уплашила. Поне от това не. Морт не беше убиец.

— Морт? М…

Тя обиколи кухненския плот и думата замря на устните й. Вгледа се в голямата дневна поразена, с разширени очи. Навсякъде беше разхвърляна хартия. Изглеждаше така, сякаш Морт в един момент беше изровил всеки екземпляр от всеки ръкопис, който беше намерил в чекмеджетата на бюрото си и в картотеката си и беше пръснал страниците наоколо като конфети на някакво черно празнуване на Нова година. На масата имаше куп мръсни чинии. Кафеварката лежеше счупена до остъклената стена, която беше пукната.

И навсякъде, навсякъде, навсякъде имаше една дума. Думата беше „ШУТЪР“.

„ШУТЪР“ беше написано на стените с цветни тебешири, които Морт трябва да беше извадил от