— Какво, Карл? — това беше гласът на Ренди Ърл.
— Виждате ли това?
На стената се появи нова сянка. Ловджийският нож на тате, неразделен партньор във всички ловни излети, с който само няколко дни по-късно го видях да разпаря корема на огромна мечка, с издути от напрежение мускули и целият изпръскан от съдържимото на нейните черва. Огънят и ъгълът, под който падаше светлината превръщаха ножа в огромно копие.
— Виждаш ли това, кучи сине? Ако сгащя някой с жена ми, ще го просна и ще му отрежа топките.
— И ще трябва да пикае клекнал до края на дните си, така ли, Карл? — това беше водачът, Хюби Левескю. Вдигнах колене към гърдите си и ги обвих с ръце. Никога преди това не ми се е пикаело така неудържимо.
— Абсолютно прав си — отвърна Карл Декър, моят верен баща.
— А к-к’во шъ стане с жената, Карл? — попита Ал Латръп. Беше ужасно пиян. Вече можех да различа сянката му. Поклащаше се напред-назад сякаш гребеше в лодка, а не седеше край лагерния огън. — Т’ва искам да з-знам. Какк-кво шъ направиш с жената, която пус-ска ч-чужд мъж през задната врата. Хъ?
Ловджийският нож, превърнал се в копие започна да се движи бавно напред-назад. Баща ми рече:
— На такива чероките обикновено им цепят носовете. Смисълът на този обичай е да заприличат в лицето на минджи, та всички от племето да знаят какво ги е вкарало в беля.
Пуснах колене и бавно плъзнах ръце към слабините. Сграбчих тестисите си, без да откъсвам поглед от огромния нож на баща ми, който бавно се поклащаше. Коремът ми се свиваше от страшни спазми. Чувствах, че всеки миг ще се напикая в спалния чувал.
— Цепят им носовете, а? — рече Ренди. — Страхотна идея. По тая логика половината от жените на Плейсървил трябва да са със сцепени носове.
— Не и моята — отвърна с тих, почти кротък глас баща ми и смехът внезапно замря.
— Не, разбира се не, Карл — чу се притеснения глас на Ренди. — Ей, майната му. Айде, наздраве!
Сянката на тате надигна бутилката.
— Аз не бих й цепил носа — каза Ал Латръп. — Направо ще й пръсна главата.
— Право казваш — кимна Хюби. — Да пием за това.
Повече не можех да се сдържам. Изпълзях от спалния чувал и студения октомврийски въздух се впи в голите ми крака. Имах чувството, че пишката ми иска да се прибере обратно в тялото. Единственото, което се въртеше в главата ми — все още бях сънен и целият разговор ми се струваше като някакъв кошмарен съм, някакво странно продължение на историята със страшното чудовище, дето ме преследваше по улицата — беше споменът за това, че като бях малък обичах да се мушкам в леглото при мама след като тате отидеше на работа и с нея си спяхме гушнати чак докато стане време за закуска.
Леден полъх, мрак, кървавочервен пламък, сенки като на богомолки. Не исках да съм тук, в тези пущинаци, на седемдесет мили от най-близкия град, в компания на пияни мъже. Исках да съм при мама.
Измъкнах се от палатката и баща ми обърна глава. Още стискаше в ръка ловджийския нож. Погледна ме, погледнах го и аз. Никога няма да забравя тази сцена — лицето на баща ми, покрито с червеникава брада, накривената ловджийска шапка и огромният нож в ръката му. Разговорът замря. Сигурно се чудеха каква част от него съм чул. Може би дори ги беше срам.
— Какво, по дяволите, искаш? — запита тате, прибирайки ножа в калъфа.
— Дай му нещо да пийне, Карл — обади се Ренди и всички избухнаха в смях. Ал дори тупна по гръб. Беше яко подпийнал.
— Имам пиш — рекох аз.
— Отивай тогава да пикаеш, какво чакаш? — каза тате.
Влязох в гората и се опитах да се изпикая. Дълго време не се получаваше. Имах чувството, че в долната част на корема се е наместила някаква гореща оловна топка. От студа пенисът ми се бе свил до размерите на нокът. Най-накрая лимонадата потече като огромен, буен водопад. Когато свърших, върнах се обратно в палатката и се пъхнах в спалния чувал. Никой от компанията не погледна към мен. Говореха за войната. Всички са участвали в нея.
Три дена по-късно, на последния ден от ловния излет, баща ми най-сетне докопа своята мечка. Оцели я точно в шията и тя се просна в миг на земята.
Приближихме се бавно към нея. Баща ми се усмихваше щастливо. Той измъкна ножа от калъфа. Знаех какво ще се случи, знаех също, че едва ли ще се сдържа да не повърна, но нищо не можех да сторя. Той обкрачи огромното туловище, дръпна една от лапите назад и заби ножа. С едно единствено движение разпори корема и червата се изсипаха на горската поляна. Обърнах се и избълвах закуската на тревата.
Когато се извърнах отново, той ме гледаше. Нищо не каза, но в очите му се четеше съжаление и разочарование. И друг път ги бях виждал там. Мълчах и аз. Но ако само можех, щях да му кажа: Не е това, което си мислиш.
Това беше първият и последният път, в който излязох на лов с баща ми.
Шеста глава
Докато Ал Латръп се ровичкаше из учебниците и упорито се правеше, че не ме познава, телефонът пред мис Марбъл иззвъня и тя ми се усмихна, сякаш с нея деляхме някаква страхотна сексуална тайна.
— Сега вече можеш да влезеш, Чарли.
Изправих се.
— Дано продадеш тези учебници, Ал.
Той ми отвърна с нервна, объркана усмивка.
— Сигурен съм, че ще успея, ах-хъм, Чарли.
Минах по късия коридор, покрай огромния, вграден в стената сейф и бюрото на мис Марбъл. Точно пред мен имаше стъклена врата с надпис „ТОМАС ДЕНВЪР ПРИНСИПАЛ“. Влязох вътре.
Мистър Денвър четеше „Рог“ — училищният стенвестник. Беше висок мъж с мъртвешки бледо лице и лъскава, оплешивяла глава. Имаше дълги, кокалести ръце. Вратовръзката му беше разтегната, а горното копче на ризата — разкопчано. Кожата на лицето и шията му беше направо изтъркана от честото бръснене.
— Седни, Чарли.
Седнах и скръстих ръце. Много ме бива да скръствам ръце. Научил съм го от баща ми. През прозореца, непосредствено зад мистър Денвър, виждах далечния край на моравата. Намирахме се твърде високо, за да видя отсамния край, който дръзваше да се докосва до училищната стена. Това ме подтискаше.
Мистър Денвър остави вестника и се облегна назад в креслото.
— Интересно е да се разбере какво мислят другите, а? — изсумтя той. Мистър Денвър е нашият водещ специалист по сумтене. Ако някога организират Национална среща по надсумтяване бих заложил всичките си пари на мистър Денвър. Отметнах падналия през очите ми кичур.
На бюрото имаше снимка на семейството на мистър Денвър. Всички имаха охранен и загладен вид, жена му дори беше малко пухкавичка. Момчетата се бяха изпънали като струни, а момичетата естествено бяха руси.
— Дон Грейс ми предаде доклада си още миналия четвъртък и оттогава обмислям внимателно неговите изводи и препоръки. Всички ние осъзнаваме сериозността на проблема и дори решихме да го обсъдим с Джон Карлсон.
— Как е той? — запитах.
— Много добре. Мисля, че след около месец ще се върне на работа.
— Е, това поне е нещо.
— Така ли? — той се облещи към мен като гущер.
— Не съм го убил. Това поне е нещо.
— Да — мистър Денвър бе впил поглед в мен. — Съжаляваш ли, че не си успял?
— Не.
Той се наклони напред, придърпа стола си към бюрото, поклати глава без да откъсва очи от мен и поде:
