След това се отправи към ескалаторите, като си проправяше път сред навалицата. Морисън взе картичката, изгледа я замислено, после я пъхна в портфейла си и забрави за съществуването й.
Месец по-късно Морисън се намираше в друг бар, когато картичката изпадна от портфейла му. Беше напуснал службата много преди края на работното време с намерението да прекара следобедните часове в пиене. Работата му в агенцията на Мортън не вървеше по мед и масло, всъщност изобщо не вървеше.
Подаде десет долара на бармана, после взе картичката и отново я прочете — 46-та улица, № 237 беше само на две крачки оттук, навън грееше хладно октомврийско слънце, защо пък да не се поразходи и да си направи майтап?
Барманът му върна рестото, той допи чашата си и се запъти към посочения адрес.
Дружество „Отказване с гаранция“ се намираше в нова сграда, месечният наем за която вероятно надхвърляше годишната заплата на Морисън. Съдейки по указателя във фоайето, канцелариите на дружеството заемаха цял етаж, а това означаваше пари, и то в изобилие.
Вратите на асансьора се отвориха, Морисън пристъпи в застлан с дебел килим коридор, който водеше към елегантно обзаведена приемна. Големият прозорец гледаше към улицата, където хората пълзяха като забързани мравки. Трима мъже и една жена седяха на подредените до стената столове и четяха списания. Имаха вид на делови хора. Морисън се приближи до бюрото.
— От един приятел взех това — каза той и подаде картичката на секретарката. — Сигурно го броите за своего рода ваш възпитаник.
Тя се усмихна и постави нов формуляр в пишещата машина.
— Името ви, господине?
— Ричард Морисън.
„Трак — трака — трак.“ Но дори потракването беше приглушено — машината беше IBM.
— Адресът ви?
— Мапъл Лейн, двайсет и девет, Клинтън, Ню Йорк.
— Женен ли сте?
— Да.
— Имате ли деца?
— Едно.
Мисълта за Алвин го накара да се намръщи. Думата „едно“ не беше съвсем точна, по-скоро би трябвало да каже „половин“. Синът му беше умствено недоразвит и живееше в специален пансион в Ню Джърси.
— Кой ви препоръча нашата клиника, мистър Морисън?
— Джеймс Маккан, стар приятел от ученическите години.
— Прекрасно. Седнете, ако обичате. Днес програмата ни е страшно натоварена.
— С удоволствие.
Морисън се настани между жената, облечена в елегантен син костюм, и младеж с модни бакенбарди, издокаран със сако в десен „рибена кост“, който имаше вид на директор. Извади цигарите си, огледа се, но не видя пепелник.
Прибра пакета — можеше да издържи още няколко минути. Щеше да потърпи фокусите им още малко и да запали цигара на излизане. Дори щеше да изтръска пепелта върху бежовия килим, ако го накарат да чака прекалено дълго. Взе списание „Таим“ и го запрелиства.
Повикаха го петнайсет минути по-късно, след жената със синия костюм. Привикналите му към никотина сетива жадуваха за цигара. Някакъв човек, който дойде след него, извади табакера, отвори я, видя, че няма пепелници и я прибра с гузен вид, както се стори на Морисън. Това го накара да се почувства горд.
Най-сетне секретарката го удостои с лъчезарна усмивка.
— Заповядайте, мистър Морисън.
Морисън отвори вратата зад бюрото й и се озова в коридор без прозорци. Посрещна го пълен човек с побеляла коса, която приличаше на перука. Той се усмихна приветливо, стисна ръката му и каза:
— Последвайте ме, мистър Морисън.
Преведе го покрай редица затворени врати без табелки, после отключи една по средата. Влязоха в оскъдно обзаведена стая, чиито стени бяха облицовани с надупчен бял корк. Вътре имаше само едно бюро, с по един стол пред и зад него. На стената зад бюрото се виждаше отвор, подобен на продълговато прозорче, закрит с къса зелена завеска. На стената вляво от Морисън висеше картина. На нея бе изобразен висок мъж с посребрена коса, стиснал някакъв свитък. Лицето му изглеждаше познато.
Пълният човек каза:
— Името ми е Вик Донати. Ако решите да изпълните нашата програма, аз ще се занимавам с вашия случай.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Морисън. Ужасно му се пушеше.
— Седнете, моля.
Донати постави пред себе си попълнения от секретарката формуляр, после измъкна друг от чекмеджето на бюрото. Погледна Морисън право в очите.
— Искате ли да се откажете от пушенето?
Морисън се изкашля, скръсти крак върху крак и се опита да измисли някакъв уклончив отговор, но не успя.
— Да — отвърна той.
— Подпишете се — Донати му подаде формуляра. Морисън набързо прочете: „Долуподписаният се задължава да не издава методите за лечение и т.н., и т.н.“.
— С удоволствие — съгласи се той и Донати пъхна писалката в ръката му. Морисън надраска името си, а белокосият се подписа под него. След секунда документът изчезна обратно в чекмеджето.
„Е — помисли си подигравателно Морисън, — вече дадох обет да се откажа.“ Беше го правил и преди, дори веднъж издържа цели два дни.
— Прекрасно — възкликна Донати. — Нашата организация не се занимава с пропаганда, мистър Морисън. Не се интересуваме защо искате да се откажете от цигарите: заради разклатеното си здраве, разходите или за издигане в службата. Ние сме прагматици.
— Добре — отвърна озадачено Морисън.
— Не използваме лекарства нито проповедници от типа на Дейл Карнеги. Не ви препоръчваме специална диета. И не приемаме пари, докато не се уверим, че не сте пушили цяла година.
— Божи мили! — възкликна Морисън.
— Сигурен съм, че Маккан ви е казал това.
— Не.
— Между другото, как е той? Надявам се, добре.
— Така е.
— Прекрасно! Отлично! Сега… няколко въпроса, мистър Морисън. Може би ще ви се сторят прекалено лични, но ви уверявам, че отговорите ще бъдат запазени в пълна тайна.
— И какви са те?
— Как се казва жена ви?
— Лусинда Морисън, по баща Рамзи.
— Обичате ли я?
Морисън го изгледа изненадано, но лицето на Донати беше непроницаемо.
— Разбира се — отвърна той.
— Имали ли сте някога брачни проблеми? Може би сте разделен с жена си?
— Какво общо има всичко това с отказването от цигарите? — гласът на Морисън прозвуча по-гневно, отколкото възнамеряваше, но организмът му се нуждаеше — по дяволите, той
— Много — отвърна Донати. — Бъдете търпелив.
— Не, нищо такова — тук малко поизлъга, защото напоследък отношенията им наистина бяха обтегнати.
— Виждам, че имате само едно дете.
