Стивън Кинг

Дългата разходка

ПЪРВА ЧАСТ

СТАРТЪТ Е ДАДЕН

„За мен Вселената беше лишена от Живот, от Смисъл, от Воля, дори от Враждебност; тя беше като огромна, безчувствена и безразлична Парна машина, която изпълнява своя безкраен и вечно повтарящ се ритуал. О, ти огромна, мрачна и самотна Голгота, Мелница на Смъртта! Защо Животът ти е гръб обърнал? Не е ли това на Дявола работа, или пък Дяволът ще да е твоят Господ Бог?“

Томас Керлайл

„Бих препоръчал на всички американци да се разхождат колкото се може по-често. Разходката е не само здраве, тя е и забавление.“

Джон Ф. Кенеди(1962)

„Помпата не щеше да припали,

вандали бяха ръчката прибрали“

Боб Дилан

ПЪРВА ГЛАВА

„Който познае тайната думичка печели сто долара. Е, Джордж, кои са първите? Джордж? Къде си, Джордж?“

Гручо Маркс, „Залагай живота си“

Раздрънкан син Форд сви към охраняемия паркинг през тази сутрин, приличаше на дребно, изтощено от дългия бяг псе. Един от пазачите, млад мъж с безизразно лице, облечен във военна униформа и препасан с широк кожен колан поиска да види пропуска. Момчето от задната седалка го подаде на майка си. Тя, от своя страна го протегна към войника. Войникът го взе и го пъхна в процепа на компютърния терминал, който изглеждаше някак не на място сред този провинциален покой. Терминалът сдъвка картата и на екрана блесна надпис:

ГАРАТИ РЕЙМЪНД ДЕЙВИС

У-ЦА 1 ПОУНАЛ МЕЙН

ОБЛАСТ ЕНДРОСГГОГИН

РЕГИСТРАЦИОНЕН НОМЕР 49-801-89

ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ ОКЕЙ

Войникът натисна друг клавиш и посланието изчезна, оставяйки след себе си нежнозеленото сияние на опразнения екран. Той им махна да продължат.

— Няма ли да ни върнат пропуска? — попита мисис Гарати. — Няма ли…

— Не, мамо — отвърна с равен глас Гарати.

— Е, никак не ми харесва тази работа — рече тя и паркира в празното място между две коли. Все това повтаряше, откакто бяха потеглили в два сутринта. Приличаше на хленчене.

— Не се безпокой — отвърна почти машинално той. Мислите му бяха някъде другаде, потънал бе в собствените си тревоги и страхове. Изхвърча от колата още преди двигателят да издаде своят финален, астматичен акорд. Беше едро, добре сложено момче, носеше позахабено бледозелено войнишко яке.

Майка му също беше висока, но слаба. Почти нямаше гърди, по-скоро две щръкнали пъпки. Очите й бродеха разтревожено наоколо, изглеждаха шокирани. Лицето й беше като лице на инвалид. Посивели коси, сред които в безпорядък стърчаха фиби. Роклята й висеше, сякаш съвсем наскоро бе отслабнала.

— Рей — промълви заговорнически тя и той потрепери при този звук. — Рей, слушай…

Той наведе глава и се престори, че е зает да си оправя ризата. Един от войниците нагъваше лакомо от метално канче без да изпуска от очи подпрения пред него комикс. Гарати впи поглед в лицето на войника и си помисли за хиляден път: „Всичко това е реално.“ Но сякаш едва сега тази мисъл започна да се изпълва със съдържание.

— Все още не е късно да промениш решението си…

И с това нахлу страхът и тревогата.

— Не, вече не мога да го направя. Последният срок беше вчера.

И отново този заговорнически тон, който така ненавиждаше:

— Но те ще те разберат, знам че ще те разберат. Майорът…

— Майорът ще… — понечи да заговори Гарати, но в същия миг майка му се разтрепери. — Знаеш какво ще направи Майорът, мамо.

Още една кола премина през тържествения ритуал на вратата и паркира наблизо. Отвътре излезе дребничко чернокосо момче. Родителите му го последваха и за миг заприличаха на групичка разтревожени бейзболни състезатели. Подобно на всички останали момчето носеше малка раница. Гарати се зачуди дали не сбърка като също не си взе.

— Няма ли да промениш решението си?

В нея говореше вината, вината с разтревожено лице. Макар да бе едва на шестнадесет Рей Гарати знаеше нещичко за вината. Майка му усещаше, че е твърде изтощена, буквално смазана от ежедневните проблеми, за да успее да спре в зародиш лудостта на сина си — да го спре преди да го сграбчи в желязната си хватка машината наречена Държава, със своите войници и компютърни терминали, която с всеки изминат ден все повече го отдалечаваше от нея, докато вчера не падна с оглушителен трясък и последната бариера.

Той сложи ръка на рамото й.

— Идеята е моя, мамо. Ти нямаш нищо общо. Аз… — той се огледа. Никой не им обръщаше внимание. — Аз те обичам, но така е най-добре, друг начин няма.

— Не е — прекъсна го тя, готова да се разплаче. — Рей, знаеш че не е така, ако баща ти беше тук, той щеше да те спре…

— Да, но го няма, нали? — прозвуча грубо, но се надяваше, че така ще спре сълзите… ами ако я отведат насила? Чувал бе, че и това се случвало понякога. Тази мисъл го накара да потрепери. Продължи с по-мек глас:

— Безсмислено е да се съпротивляваш, мамо — той се усмихна насила. — Нали? Така си е — отвърна вместо нея.

Брадичката й продължаваше да трепери, но тя намери сили да кимне. Не беше прав, просто бе твърде късно. Вече никой нищо не можеше да направи.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец. Небето беше ярко синьо. На пътя пред тях масивен бял камък маркираше границата между Канада и Съединените щати. Изведнъж тревогата надделя над страха и му се прииска час по-скоро да тръгне, да поеме по дългия път.

— Аз ги направих. Можеш да ги вземеш, нали? Не са никак тежки — тя пъхна в ръцете му увити в хартия

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×