иззвъни за хора като Джон Кофи, и извика на Джак Ван Хей:
— Включи на едно!
Разнесе се онова бръмчене като от включване на стар хладилник и крушките замъждукаха. Сенките ни се откроиха малко по-силно, черни сенки, които пълзяха по стената и като че ли кръжаха около сянката на стола като лешояди. Джон рязко си пое дъх. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели.
— Боли ли го вече? — пресекливо изкрещя госпожа Детерик, притиснала се до рамото на съпруга си. — Надявам се да го боли! Надявам се адски да го боли! — Клаус стисна ръката й. От носа му се стичаше кръв, видях го, тънка червена струйка, която се скриваше в малките му мустачки. Когато следващия март отворих вестника и видях, че е умрял от удар, изобщо не се изненадах.
Бруталния застана в полезрението на Джон. Докато говореше, той докосваше рамото му. Не беше редно, но от свидетелите го знаеше единствено Къртис Андерсън, който, изглежда, не възразяваше. Помислих си, че прилича на човек, който иска само да свърши със сегашната си работа. Отчаяно иска да свърши. След Пърл Харбър той се записа в армията, но не успя да прекоси океана, защото загина във Форт Браг при автомобилна злополука.
Междувременно Джон се отпусна под пръстите на Бруталния. Струва ми се, че не разбираше много, а може би и нищо от онова, което му казваше той, но ръката върху рамото му го успокояваше. Бруталния, който почина от инфаркт около двайсет и пет години по-късно (когато се случило, ядял сандвич с риба и гледал борба по телевизията, каза сестра му), бе добър човек. Мой приятел. Може би най-добрият от нас. Той наистина разбираше как един човек може едновременно да иска да си иде и все пак да се страхува от пътуването.
— Джон Кофи, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?
Той отново навлажни устните си, после заговори с ясен глас:
— Съжалявам за това, че съм такъв.
— И трябва да съжаляваш! — изкрещя майката на двете убити момиченца. — О, чудовище, трябва да съжаляваш! ТРЯБВА АДСКИ ДА СЪЖАЛЯВАШ!
Джон обърна очи към мен. Не видях в тях примирение, нито надежда да попадне в рая, нито наченки на покой. Как ми се иска да ви кажа, че съм ги видял. Как ми се иска да убедя самия себе си в това. Но онова, което видях, беше страх, мъка и недоумение. Това бяха очите на хванато в капан, ужасено животно. Сетих се за разказа му как Уортън отвлякъл Кора и Кати Детерик от верандата, без да го чуят в къщата: „Той ги уби с обичта им. Ето така е всеки ден. По целия свят.“
Бруталния свали новата маска от месинговата й кукичка на облегалката на стола, но щом Джон я видя и разбра какво е, очите му се разшириха от ужас. Той погледна към мен и сега можех да видя по голия му череп огромни капки пот. Изглеждаха големи колкото яйца на червеношийка.
— Моля те, шефе, не ми слагай това на лицето — тихо простена. — Моля те, не ме затваряй в мрака, не ме карай да потъвам в мрака, страхувам се от мрака.
Вдигнал вежди и замръзнал на място, Хауъл ме гледаше с маската в ръце. Очите му казваха, че думата имам аз, че ще се подчини каквото и да е решението ми. Опитах се да мисля колкото мога по-бързо и по- добре — трудна задача при екота, който кънтеше в главата ми. Маската беше традиция, а не закон. Всъщност тя бе предназначена да спести гледката на свидетелите. И изведнъж реших, че гледката не трябва да им бъде спестена, не и този път. В края на краищата през живота си Джон не бе извършил нищо престъпно, за да умре с маска на лице. Те не го подозираха, но ние го знаехме и реших да изпълня това му последно желание. Що се отнася до Марджъри Детерик, тя навярно ми беше благодарна.
— Добре, Джон — прошепнах.
Бруталния върна маската на кукичката. Зад нас Хоумър Крибъс възмутено извика с южняшкия си глас:
— Хей, момчета! Сложете му онази маска! Да не мислите, че искаме да гледаме как му изскачат очите?
— Запазете тишина, сър — без да се обръщам, наредих аз. — Това е екзекуция и тук вие нямате никаква власт.
— Още повече, че ти си виновен за залавянето му, дебелак такъв — прошепна Хари. Той почина през 1982 година почти на осемдесетгодишна възраст. Старец. Не колкото мен, разбира се, но малцина доживяват до моите години. Умря от рак, не зная точно на какво.
Бруталния се наведе и извади кръглата гъба от кофата. Той я натисна с пръст и облиза върха му, но не се налагаше — можех да видя, че от грозния кафяв сюнгер капе вода. После я постави в шапката и я сложи на главата на Джон. За пръв път забелязах, че Хауъл също е пребледнял — смъртноблед, готов да припадне. Сетих се как ми каза, че за пръв път в живота си се страхува от ада, защото сме се готвели да убием дар Божи. Внезапно започна силно да ми се гади. Овладях се, но с огромно усилие. Водата от гъбата се стичаше по лицето на Джон.
Дийн Стантън закопча ремъка — специално разпънат до максимум за случая — през гърдите на Кофи и се отдръпна. Бяхме положили такива усилия, за да се опитаме да предпазим Дийн през нощта на пътуването си заради децата му, без изобщо да подозираме, че му остават по-малко от четири месеца живот. След Джон Кофи той подаде молба и го прехвърлиха в блок В, където един от затворниците заби самоделния си нож в гърлото му и остави кръвта му да изтече върху мръсния дъсчен под. Изобщо не разбрах защо. Не мисля, че някой е разбрал. Когато си спомням за онези дни, Стария Светльо ми се струва такава гадост, такова смъртоносно безумие. Ние сме крехки като тънко стъкло, дори при най-добрите обстоятелства. Да се убиваме един друг с газ или електричество, при това най-хладнокръвно? Безумие. Ужас.
Бруталния провери ремъка, после отстъпи назад. Изчаках го да изрече думите, но той мълчеше. Когато скръсти ръце зад гърба си и застана леко разкрачен, разбрах, че няма да го направи. Навярно не можеше. Аз също не мислех, че мога, но после погледнах към ужасените, разплакани очи на Джон и осъзнах, че трябва. Даже това да ме прокълнеше завинаги, трябваше да го сторя.
— Превключи на две — наредих със стържещ, треперещ глас, който не успях да разпозная.
Шапката забръмча. Осем огромни пръста и два огромни палеца се надигнаха от краищата на широките дъбови странични облегалки на стола и рязко се разпериха в десет различни посоки. Върховете им трепереха. Големите му колене подритваха, но скобите на глезените издържаха. Три от висящите от тавана електрически крушки се пръснаха — Бам! Бам! Бам! При този звук Марджъри Детерик извика и припадна в ръцете на съпруга си. Тя почина в Мемфис осемнайсет години по-късно. Хари ми прати некролога й. Загинала при злополука с тролейбус.
Джон се тласна напред и опъна ремъка на гърдите си. За миг очите му срещнаха моите. Беше в съзнание — аз бях последното нещо, което видя, преди да го бутнем от ръба на света. После се отпусна назад, шапката леко се накриви на главата му и изпод нея като гореща влага се надигнаха струйки дим. Но като цяло, разбирате ли, всичко свърши бързо. Съмнявам се, че е било безболезнено, както винаги твърдят поддръжниците на електрическия стол (в това, изглежда, не искат лично да се уверят дори най-запалените от тях), но стана бързо. Пръстите му отново се отпуснаха, допреди малко синкавобелите полумесеци в основата на ноктите му сега станаха тъмноморави, от все още мокрите му от солената вода бузи се надигаше струйка дим… и сълзите.
Последните сълзи на Джон Кофи.
11.
Когато се върнах вкъщи, вече бях добре. Разсъмваше се и птиците пееха. Паркирах стария си форд, излязох, отидох до задното стълбище и тогава върху мен се стовари втората най-силна мъка, която някога съм изпитвал. Помислих си как се страхуваше от мрака. Спомних си първия път, когато го видях, и как ме попита дали нощем оставяме лампите да светят, и краката ми се подкосиха. Седнах на стъпалата, наведох глава и заплаках. Като че ли не плачех само за Джон, а за всички нас.
Джанис излезе навън и седна до мен. После ме прегърна през раменете.
— Направил си всичко възможно, за да не го мъчиш, нали?
Поклатих глава.
