преди Клей да помогне на кестенявата тийнейджърка, русокосата се стрелна напред и оголи зъби и ги заби във врата на деловата дама. От раната изригна кървав фонтан и блондинката наведе лице към него, сякаш искаше да се изкъпе под алената струя или дори да отпие от нея (художникът бе почти сигурен, че го направи), а междувременно ръцете й разтърсваха бизнес дамата, сякаш бе парцалена кукла. Жената бе по- висока и навярно тежеше с двайсет килограма повече от момичето, но тийнейджърката я тресеше с такава сила, че главата й се мяташе, а от разкъсаната й артерия пръскаше още повече кръв. В същото време русокосата вирна оплисканото си в червено лице към кристално синьото октомврийско небе и нададе победоносен вой.
В същия миг тъмнокосата изкрещя:
— Коя си ти? Какво става?
Щом чу гласа на приятелката си, блондинката светкавично завъртя глава по посока на звука и от острите кичури, надвиснали над челото й, се разхвърча кръв. От дълбините на осеяните й с алени капки орбити проблясваха очи, подобни на зловещи бели фенери. Брюнетката се обърна към Клей, в погледа й се четеше смесица от изумление и ужас.
— Коя си ти? — повтори, след което добави: — Коя съм яз?
Русокосата фея пусна жената с официалния костюм — тя се строполи на тротоара (от разкъсаната й сънна артерия още шуртеше алена кръв) и се нахвърли върху момичето, с което само до преди няколко минути бе споделяла своя мобилен телефон.
Художникът не се поколеба и за секунда. Ако не беше реагирал веднага, тъмнокосата щеше да лежи на земята със зейнало гърло като деловата дама. Ето защо Клей се наведе, грабна шнура на пазарския плик с надпис „Малки съкровища“ и замахна към главата на светлокосата тийнейджърка в мига, в който тя с протегнати ръце се мяташе към доскорошната си приятелка, а сгърчените й като нокти на хищна птица пръсти зловещо се открояваха на фона на лазурносиньото небе. Ако пропуснеше…
Ала не пропусна. Стъкленото преспапие на дъното на кафявия плик се стовари с глух звук върху темето на русокосата фея. Ръцете й увиснаха — едната оплискана с кръв, а другата — все още чиста, и тялото й застина за миг, преди да рухне на тротоара като пощенски чувал, натъпкан с писма.
— Какво става, мамка му? — извика човекът от „Мистър Софти“. Гласът му прозвуча необичайно високо; навярно шокът го бе направил тенор (за неизвестен период от време).
— Не знам — отвърна Клей. Сърцето му биеше като парен чук. — Веднага ми помогни — онази жена губи много кръв.
Някъде зад тях от Нюбъри Стрийт се дочу онзи кух трясък на метал в метал, който недвусмислено говореше за автомобилна катастрофа, придружен от викове и крясъци. Те бяха последвани от оглушителна експлозия, от която въздухът потрепери. Зад камиона на „Мистър Софти“ някаква кола, която криволичеше из трите платна на Бойлстън Стрийт, изскочи на тротоара, помете двама пешеходци и се вряза в задната част на друг автомобил, паркиран пред „Четири сезона“. Ударът запрати първото возило право във въртящата се врата на хотела и то се вклини там с ужасен скърцащ звук. Клей не можеше да види дали някой се бе заклещил — пушекът, който се издигаше от радиатора на първата кола, закриваше вратите, — ала писъците на агония пораждаха във въображението му ужасяващи картини.
Продавачът от камиона за сладолед, който нямаше видимост в тази посока, се бе подал от прозорчето на гишето и се взираше в Клей.
— Какво става? — попита.
— Не знам — вдигна рамене художникът. — Няколко катастрофи. Ранени хора. Няма значение. Помогни ми, човече. — Коленичи до дамата с бизнес костюма в кръвта и парчетата от счупения телефон на русокосата фея.
— Както гледам, димът се издига над Нюбъри — отбеляза човекът от „Мистър Софти“, без да се осмели да напусне убежището на хладилния камион. — Нещо е гръмнало там. Нещо голямо. Може да са терористи.
— Сигурно — кимна Клей. — Сега ми помогни.
— КОЯ СЪМ АЗ? — внезапно изкрещя Тъмнокосата фея.
Художникът съвсем бе забравил за нея. Той вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как момичето се плесва по челото с опакото на дланта си, след което се завърта бързо три пъти, заставайки почти на пръсти. Тази гледка пробуди спомена за едно стихотворение, което беше чел в часовете по литература в колежа: „Трижди опишете кръг около него.“ На Самюъл Коулридж ли беше? Брюнетката се олюля, след което, залитайки, хукна по тротоара право към една улична лампа. Не направи никакво усилие да я заобиколи и дори не протегна ръце, за да се предпази. Лицето й се удари в металния стълб и тя отстъпи назад, олюлявайки се за момент, след което отново се засили към лампата.
— Спри веднага! — изкрещя й Клей и се втурна към нея, ала се подхлъзна в кръвта на деловата дама и за малко да падне; в крайна сметка успя да запази равновесие и отново продължи, но само след миг се препъна в Русокосата фея и пак залитна.
Тъмнокосата тийнейджърка го погледна. Носът й беше счупен и долната част на лицето й бе плувнала в кръв. Над веждите й се виждаше вертикален белег, който прорязваше челото й като мълния в летен ден. Едното й око бе хлътнало в орбитата си. Момичето отвори уста, сякаш за да демонстрира как бе съсипала навярно скъпоструващия зъболекарски труд, и му се изсмя. Клей никога не забрави този смях.
После тя се обърна и побягна по тротоара, надавайки пронизителни писъци.
Зад него се чу изръмжаване на двигател, придружено от звънката мелодия на „Улица Сезам“. Клей се обърна и видя как камионът на „Мистър Софти“ се отдалечава от бордюра; в същото време един от прозорците на най-горния етаж на хотела се строши сред дъжд от стъклени парченца, които хвърляха бляскави отблясъци на фона на ясното октомврийско небе. В следващия момент от прозореца изхвръкна нечие тяло, което описа дъга в ясния есенен въздух и тупна тежко на асфалта пред „Четири сезона“. От входа на хотела се чуха още писъци. Писъци на ужас; писъци на болка.
— Не! — изкрещя Клей, докато тичаше след камиона за сладолед. — Ела и ми помогни! Трябва да ми помогнеш, копеле такова!
Шофьорът обаче не го удостои с отговор — вероятно не го чуваше заради силната музика. Клей помнеше добре думите на песничката от дните, когато още нямаше основания да вярва, че бракът му няма да продължи вечно. Тогава Джони седеше на малкото си синьо столче, стиснал купичката си за хранене, и всеки ден гледаше „Улица Сезам“.
Клей забеляза мъжа с деловия костюм, който тичаше като обезумял из парка и ревеше като див звяр, издавайки нечленоразделни звуци, а полите на палтото му се развяваха зад него като шлейф. Художникът го разпозна по рядката козя брадичка. Човекът се затича по Бойлстън Стрийт, отървавайки се на косъм от колите, но в крайна сметка стигна до отсрещния тротоар, без да спира да крещи и да размахва ръце. Сетне изчезна под сянката на платнения навес пред входа на „Четири сезона“ и се изгуби от поглед, но там сигурно се натъкна на други като него, защото нечленоразделните му крясъци внезапно се замениха от писъци на агония.
Клей се отказа от преследването на хладилния камион и се спря, стъпил с единия си крак на тротоара, а с другия — в канавката. Возилото с надписа „Мистър Софти“ премина в централното платно на Бойлстън Стрийт, а мелодията на „Улица Сезам“ продължаваше да звучи от високоговорителите му. Клей тъкмо щеше да се обърне към лежащата в безсъзнание тийнейджърка и умиращата жена, когато в полезрението му изникна друг туристически автобус, който се носеше с главоломна скорост срещу движението и описваше протяжни зигзаги от единия до другия край на улицата. Пътниците бяха пребледнели от страх и умоляваха — някои дори крещяха — шофьора да спре, впили побелелите си кокалчета в стоманените парапети на возилото.
Внезапно някакъв мъж с анцуг сграбчи водача на автобуса изотзад и Клей чу още един от онези нечленоразделни викове, при това усилен през високоговорителите на туристическия автобус. Този път обаче не прозвуча като „Раст!“ — звукът бе доста по-гърлен, нещо като „Глъх!“ Тогава шофьорът на откритото возило забеляза камиона на „Мистър Софти“ (Клей бе абсолютно сигурен в това) и се насочи директно към него.
— О, Боже мили, не! — изпищя една жена, която седеше в предната част на автобуса, и докато гледаше
