Тя стоеше до печката и пържеше бекон. Тад бе в другата стая и гледаше предаването за новите животни в Зоопарка, похапвайки пръчици „Туинкъл“ от купата си. Пръчиците „Туинкъл“ бяха от серията тестени изделия на „Шарп“, а Трентънови получаваха всички тестени изделия на „Шарп“ безплатно.
— Ъъъ? — Измънка Вик въпросително.
Беше се зачел в спортните вести. Той бе пришълец в Ню Йорк и не успяваше да се запали по отбора на „Ред Сокс“. Но нямаше как да не изпита макар и болезнено удоволствие от факта, че играчите на „Метс“ се готвеха за още една блестяща победа.
— Одеялата в килера на Тад. Пак бяха на стола. А и той също бе на старото си място. Вратата пак беше отворена. — Дона донесе на масата все още цвъртящия бекон, а мазнината капеше върху книжната салфетка. — Ти ли си ги поставил обратно върху стола?
— Откъде накъде?! — отвърна Вик, обръщайки страницата. — Там така смърди на нафталин!
— Странно. Тогава Тад трябва да ги е преместил.
Вик бутна вестника встрани и погледна жена си.
— За какво говориш, Дона?
— Помниш ли кошмара от снощи…
— Как няма да го помня?! Помислих си, че малкият умира или че е получил гърч… знам ли?
Дона кимна.
— Тад мислеше, че одеялата са нещо като…
Тя не довърши и сви рамене.
— Някакъв таласъм — рече Вик и се ухили.
— Май че да. Ти му даде мечето и сложи одеялата навътре в килера. Но днес, когато влязох да оправя леглото му, те пак бяха върху стола. — Дона се засмя. — Надникнах вътре и за момент ми се стори…
— Ето значи откъде на Тад му се виждат такива неща — каза Вик и отново взе вестника. — Имаш да вземаш, че е от трите сандвича — додаде той закачливо.
По-късно, когато Вик излетя навън, забързан за работата си, Дона попита Тад защо е поставил одеялата пак върху стола, след като така са го уплашили през нощта.
Тад погледна нагоре към нея и иначе веселото му и живо лице сега изведнъж се състари — стана бледо и замислено. Книжката му за оцветяване „Звездни войни“ лежеше отворена пред него. Той тъкмо работеше върху картината с междузвездната кръчма, стиснал зелената си боичка, за да оцвети Лакомчо.
— Не съм аз.
— Но Тад, ако не си ти, татко ти не е и аз не съм…
— Чудовището ги е преместило — рече Тад. — Чудовището в килера ми.
И той отново се наведе над картината. Дона стоеше до него и го гледаше, разтревожена и леко уплашена. Тад беше умно момче и може би твърде впечатлително. Това не бе много радостно. Трябваше да поговори с Вик тази вечер. И то сериозно.
— Спомни си какво каза баща ти, Тад — рече Дона. — Такива неща като чудовища няма.
— Поне не и през деня — отвърна й той и се усмихна така открито и лъчезарно, че Дона за миг забрави страха си. Тя разроши косата му и го целуна по бузата.
Дона възнамеряваше да говори с Вик, ала докато Тад беше в детската градина, дойде Стийв Кемп и тя забрави. Същата нощ малкият отново нададе писък. Пищеше, че то е в килера му. Чудовището… чудовището!
Вратата на килера бе отворена, одеялата бяха върху стола. Този път Вик ги отнесе на третия етаж и ги пъхна в килера там.
— Заключих го, Тадър — рече Вик и целуна сина си. — Сега всичко е наред. Заспивай и приятни сънища.
Но Тад дълго не можа да заспи. А преди да заспи, вратата на килера се отключи сама като щракна тихо и коварно и мъртвешката паст отново зейна, разкривайки черния си мрак — черния мрак, където нещо космато и с остри зъби и нокти чакаше. Нещо, което миришеше на престояла кръв и зла прокоба.
Най-възрастната старица в Касъл Рок, все още жива през тази късна пролет, бе Евелин Чалмърс, известна сред най-старите жители на Касъл Рок като леля Еви, а на Джордж Миара известна като „дъртата кресливка“. Той носеше пощата й (състояща се главно от каталози, талони от „Рийдърс Дайджест“ и брошури с молитви на Вечния Христос) и слушаше безкрайните й монолози.
„Единственото, за което я бива дъртата кресливка, е да предсказва времето“, казваше понякога Джордж, когато сядаше на чашка с приятели в „Мелоу Тайгър“. Името беше глупаво за кръчма, но тъй като бе единствената в Касъл Рок, нямаше как, мъжете я посещаваха.
Всички се съгласяваха с Джордж. Като най-старата жителка на Касъл Рок, през последните две години леля Еви вечно ходеше с бастун, щом като старият Арнълд Хийбърт, който бе на сто и една години и страдаше от такова старческо оглупяване, че да говориш с него се равняваше на интелектуалното предизвикателство да говориш с празна тенекия, падна в задния двор на старческия дом „Касъл Ейкърс“ и си счупи врата точно двадесет и пет минути след като за последен път си бе подмокрил гащите.
Леля Еви не бе и наполовина толкова оглупяла, колкото стария Арни Хийбърт, нито пък бе толкова стара. Но на деветдесет и три години, тя бе достатъчно възрастна, за да може да се излъже като Арни и да напусне собствения си дом, както обичаше да вика с все сила на мрачния и често налегнат от махмурлук Джордж Миара, когато последният й носеше пощата.
Но пък я биваше да предсказва времето. По всеобщо съгласие сред възрастните хора, които се интересуваха от такива неща, леля Еви никога не грешеше за три неща: през коя седмица на лятото да се окоси тревата, дали ще бъде добра или лоша реколтата от боровинки и какво ще е времето.
Един ден, рано през този юни, Евелин се дотътри до пощенската кутия в края на пътеката с димяща цигара и облегната на бастунчето, дадено й от в. „Бостън Поуст“ („което ще отиде у Вин Марчънт, щом дъртата кресливка хвърли топа и най-после ще се отървем от тебе, Еви“, мислеше си Джордж Миара.). Тя изрева някакъв поздрав към Джордж (очевидно собствената й глухота я бе убедила, че в знак на съчувствие към нея целият свят бе също оглушал) и завика, че това лято щяло да бъде най-горещото от тридесет години насам.
— Горещо в началото, горещо и в края! Горещо и по средата! — дереше се леля Еви, огласяйки пладнешкия покой на града и напъвайки меховете на дробовете си.
— Така ли? — попита Джордж.
—
—
Това беше още една забележителна черта у леля Еви: караше те да викаш заедно с нея. Човек можеше да си спука някой кръвоносен съд.
—
— Така ли, Еви? — рече Джордж, защото все пак трябваше да каже нещо. Започваше да го боли главата.
—
—
—
