че през ноември ще навърши двадесет и четири.
И така, Брайън сгъна внимателно мечтите си по ръбовете, както човек би сгънал ценен документ, и ги пъхна на рафта в дъното на съзнанието си, където им беше мястото. После намести колелото си и смяташе да се прибере веднага вкъщи, но табелата пред новия магазин привлече вниманието му.
Нещо в нея се бе променило. Той спря и се вгледа.
беше изчезнало и бе заменено от малка квадратна табелка, на която с червени букви на бял фон пишеше:
И толкоз. Просто
Брайън стоеше с колелото между краката, гледаше надписа и сърцето му заби по-често.
„Да не мислиш да влезеш? — попита се той. — Искам да кажа, дори да са отворили един ден по-рано, нямаш намерение да влизаш, нали?“
„Защо не?“ — отвърна си.
„Ами-ии… защото витрината още е матирана, щората на вратата — спусната. Ако влезеш, всичко може да ти се случи.
Брайън вече си представяше как ще каже на майка си. Как ще влезе и ей така небрежно ще подхвърли: „Мамо, онзи новия магазин, «Неизживени спомени»… отворили са го един ден по-рано. Влязох и поразгледах малко.“
Можете да се хванете на бас, че тя незабавно ще изключи звука на телевизора! И ще иска да чуе всичко от игла до конец!
Тази мисъл бе прекалено примамлива за Брайън. Той пусна стъпенката на колелото си, пъхна се бавно под сянката на тентата — отдолу беше поне десет градуса по-хладно — и тръгна към вратата на „Неизживени спомени“.
Щом сложи ръка на голямата старинна месингова топка, изведнъж му хрумна, че табелата може да не е вярна. Вероятно е стояла зад вратата, приготвена за следващия ден, и някой по погрешка я е сложил. Иззад спуснатата щора не се чуваше нито звук и мястото изглеждаше пусто.
Ала вече стигнал дотам, Брайън врътна топката… и тя поддаде. Езикът щракна и вратата на „Неизживени спомени“ се отвори.
3
Вътре беше мрачно, но не и тъмно. На тавана бяха монтирали релси със спот-лампи (специалитет на Дик Пери и фирмата му) и някои от крушките светеха, насочени към няколко стъклени витрини, подредени из просторната стая. Повечето от витрините обаче бяха празни. Лампите осветяваха малкото предмети, които все пак бяха изложени.
Дървеният под, който беше гол, когато тук се помещаваше кантората на „Уестърн Мейн“, сега бе покрит с плътен мокет с цвят на бургундско вино. Стените бяха боядисани в ослепително бяло. Мека светлина, бяла като самите стени, се процеждаше през матираната витрина.
„Е, явно е грешка — помисли си Брайън. — Дори не са подредили стоката още. Онзи, дето по погрешка е сложил табелката ОТВОРЕНО на входа, също по погрешка е оставил и вратата незаключена.“
Доброто възпитание изискваше в този случай момчето да затвори отново вратата отвън, да се качи на колелото и да се прибере у дома.
И все пак не му се тръгваше. В края на краищата намираше се в новия магазин и наистина
(или стоки) във витрините и лампите наистина бяха насочени към тях — може би за проба — само дето Брайън изобщо не можеше да разбере какво представляват те. Е, поне със сигурност можеше да каже, че това не бяха месингови легла и плесенясали стари телефони.
— Е-хо? — викна той неуверено, без да помръдва от входа. — Има ли някой тук?
И тъкмо се канеше да хване топката на вратата отново и да си излезе, когато някой отвърна:
— Тук съм.
Висока фигура — в първия момент му се стори
— Вратата ви беше отключена — подхвана Брайън, — та си помислих…
— Разбира се, че е отключена — отвърна високият мъж. — Реших да отворя за малко. Нещо като… предпремиера. А ти си първият ми клиент. Ела, приятелю. Влез спокойно и остави част от щастието, което носиш със себе си!
Той се усмихна и протегна ръка. Усмивката му беше заразяваща. Брайън изведнъж почувства симпатия към собственика на „Неизживени спомени“ и нищо друго не му оставаше, освен да прекрачи прага и да стисне ръката на високия господин, без дори да се замисли. Вратата зад него се залости сама, но той дори не забеляза. Вниманието му бе привлечено от очите на високия мъж — тъмносини, като тези на мис Ратклиф. Сякаш двамата бяха баща и дъщеря.
Ръкостискането на мъжа беше здраво и уверено, но не болезнено. И все пак в него имаше нещо неприятно. Нещо… мазно и някак студено.
— Приятно ми е — каза Брайън.
Тъмносините очи се ококориха срещу лицето му като семафори.
— На мен също ми е приятно да се запознаем — отвърна високият мъж и така Брайън Раск се срещна със собственика на „Неизживени спомени“ преди когото и да било от Касъл Рок.
4
— Казвам се Лийлънд Гонт — представи се високият мъж. — А ти си…
— Брайън. Брайън Раск.
— Чудесно, господин Раск. А тъй като сте първият ми клиент, мисля, че мога да ви предложа специална цена за онова, което си харесате.
— О, благодаря — смути се момчето, — но не мисля, че мога да си купя нещо от такъв магазин. Няма да ми дадат пари до петък, пък и… — Той отново огледа полупразните витрини. — … изглежда, още не сте подредили цялата стока.
Гонт се усмихна. Зъбите му бяха неравни и изглеждаха жълтеникави на слабата светлина, но Брайън въпреки всичко намери усмивката му за изключително чаровна и отново не можа да се сдържи и й отвърна.
— О, да! — възкликна Лийлънд Гонт. — Това съвсем не е всичко. По-голямата част от… стоката ми — както я определихте — ще пристигне тази вечер. Но все пак имам няколко интересни неща. Разгледайте, млади ми господине Раск. Ако не друго, то поне с удоволствие бих изслушал мнението ви… Пък и сигурно имате майка, нали? Разбира се, че имате. Такъв прекрасен младеж като вас не може да бъде сирак. Прав
