Стивън Кинг
Момичето, което обичаше Том Гордън
На моя син Оуен,
от когото научих за играта бейзбол
много повече от това, което самият аз му бях казвал за нея.
ПРЕДВАРИТЕЛНА ИГРА
Светът има зъби и може да те захапе с тях, когато си пожелае. Триша Макфарлънд откри това, когато беше на девет години. В десет часа през едно утро в началото на юни тя седеше на задната седалка в майчиния си „Доджер“-комби, облечена в синьото си горнище от бейзболния екип на „Ред Сокс“ (с надпис „36 ГОРДЪН“ на гърба, и си играеше с куклата си Мона. В десет и половина тя вече се бе изгубила в гората. Около единадесет се опитваше да запази спокойствие и да не мисли: „Това е сериозно, това е много сериозно.“ Опитваше се да не мисли, че понякога, когато хората се загубваха в гората, сериозно се нараняваха. Понякога дори умираха.
„И всичко това само защото ми се припишка“ — Мислеше тя… Не че бе толкова наложително, а и във всеки случай можеше да каже на майка си и Пийт да я изчакат на пътя, докато отиде зад някое дърво. Те отново се караха, господи, как се караха, и точно заради това бе изостанала малко зад тях, без да каже и дума. Точно заради това се отклони от пътеката и навлезе зад един висок храсталак. Просто имаше нужда да си поеме дъх. Беше се уморила да ги слуша как спорят, да звучи бодро и весело, почти на ръба да не изкрещи на майка си: „Остави го да си отиде тогава! Щом толкова иска да се върне в Малдън и да живее с татко, защо просто не го оставиш да си иде? Самата аз бих го откарала, ако имах шофьорска книжка, само да настъпи спокойствие!“ А после? Какво щеше да каже майка й? Какво изражение щеше да се изпише на лицето й? А Пийт? Почти на четиринадесет и съвсем не глупав, защо не се замислеше малко? Защо просто не можеше да спре? „Престани с тези глупости — искаше да му каже Триша (всъщност и на двама им), — просто престанете с тези глупости“.
Разводът приключи преди година и майка им получи попечителството над тях. Пийт ожесточено негодуваше срещу преместването им от покрайнините на Бостън в Южен Мейн. Една от причините наистина бе, че искаше да живее с баща им — оръжието, което винаги използваше срещу майка им (разбираше с безпогрешен инстинкт, че с него най-дълбоко я наранява), но Триша знаеше, че това не беше единствената причина, дори не бе най-голямата. Истинската причина, поради която Пийт искаше да се махне, беше, че мразеше Санфордското средно училище.
В Малдън той доста добре се беше устроил. В компютърния клуб се чувстваше като в собствено царство; имаше приятели — тъпанари, разбира се, но те се движеха в група и лошите момчета не ги закачаха. В Санфорд нямаше компютърен клуб и той се сприятели само с едно момче, Еди Рейбърн. После, през януари, Еди се премести, жертва също на родителска раздяла. Това превърна Пийт в самотник. Което бе по-лошо, много от момчетата му се присмиваха. И си спечели прякор, който ненавиждаше: Пийт Компютъра.
През по-голямата част от почивните дни, когато тя и Пийт не бяха в Малдън с баща си, майка им ги водеше на излети. Правеше го с мрачно постоянство. Макар че Триша желаеше с цялото си сърце майка й да се откаже от излетите — точно тогава ставаха най-ожесточените караници — знаеше, че това нямаше да се случи. Куила Андерсън (бе върнала моминското си име и човек можеше да се обзаложи, че Пийт мразеше този факт) твърдо прилагаше идеите си. Веднъж, докато бяха в къщата в Малдън заедно с татко, Триша чу баща си да говори по телефона със своя баща.
— Ако Куила участваше при Литъл Биг Хорн, индианците щяха да загубят — каза той. — Триша не харесваше, когато баща й говореше подобни неща за майка им — изглеждаше детинско и нелоялно, но не можеше да отрече, че в думите му имаше зърно истина.
През последните шест месеца, докато отношенията между Пийт и майка й неудържимо се влошаваха, тя ги бе водила до автомузея в Уискасет, до Шейкър Вилидж в Грей, до „Ню Ингланд Плант-Ей-Ториум“ в Норт Уайндхъм, до Сикс Гън Сити в Рандолф, Ню Хампшър, на разходка с кану по река Сако и на ски-екскурзия до Шугърлоуф (където Триша си навехна глезена, едно нараняване, заради което майка й и баща й после имаха смешна караница; какво забавно нещо беше разводът, наистина забавно).
Понякога, когато мястото наистина му харесваше, Пийт даваше отдих на устата си. Той каза, че Сикс Гън Сити е „за бебета“, но майка им му разреши да прекара по-голямата част от времето в залата с електронните игри, и Пийт се върна в къщи, ако не напълно щастлив, то поне мълчалив. От друга страна, ако Пийт не харесаше някое от местата, които избираше майка им (най-омразното му беше „Плант-Ей- Ториум“; на връщане оттам бе в отвратително настроение), той бе особено язвителен. „Карай да върви“ не беше в характера му. Нито пък беше в характера на майка им. Самата Триша намираше това за отлична философия, но всеки, който я погледнеше, казваше, че е цял бащичко. Понякога това я дразнеше, но предимно й харесваше.
За Триша бе без значение къде ходеха в съботите и щеше да е напълно щастлива от увеселителните паркове и миниголф курсове, защото там все по-честите и ужасни спорове стихваха. Но мама искаше екскурзиите също така и да са поучителни — следователно „Плант-Ей-Ториум“ и Шейкър Вилидж. Извън всичките му други проблеми, Пийт негодуваше да му се набиват знания в главата през съботите, когато можеше да се качи в стаята си и се захласне в любимите си компютърни игри „Санитериум“ или „Райвън“. Веднъж или два пъти той така остро сподели мнението си за екскурзиите („Това са идиотщини!“), че майка им го прати директно в колата „да се успокои“, докато тя и Триша се върнат.
Триша смяташе, че майка й греши, като се държи с него като с дете от детската градина, което има нужда от таймаут — някой ден щяха да се върнат и да намерят колата празна, а Пийт през това време щеше да пътува на автостоп към Масачузетс — но не каза нищо, разбира се. Самите излети в събота бяха грешка, но майка й никога не би го признала. В края на някои от тях Куила Андерсън изглеждаше поне с пет години по-стара от сутринта, когато тръгваха, с дълбоки бръчки покрай устата и ръка, която постоянно разтриваше слепоочията, като че ли имаше главоболие… но въпреки това нямаше да се откаже. Триша го знаеше. Може би, ако майка й наистина участваше при Литъл Биг Хорн, индианците пак щяха да победят, но жертвите им щяха да са значително повече.
Излетът тази седмица бе до отдалечен район в западната част на щата. Пътечката на Апалачите се извиваше през територията по трасето си до Ню Хампшър. Седейки до кухненската маса предната вечер, майка им показа фотографии от една брошура. На повечето от снимките имаше щастливи туристи, които или крачеха по горски път, или бяха застанали пред живописни изгледи, заслонили очите си с ръка, отправили взор през величествени горски долини към ерозиралите от времето, но все още страховити върхове на централните Уайт Маунтинс.
Пийт седеше до масата с катастрофално отегчение, отказвайки да отдели на брошурата повече от един поглед. От своя страна майка им отказваше да забележи неговата показна липса на интерес. Триша, това вече й ставаше навик, прояви силен ентусиазъм. В тези дни се чувстваше като участник в телевизионна игра, който насмалко да се изпусне в гащите при мисълта, че печели сервиз тенджери за готвене без вода. Чувстваше се като лепило, слепващо две счупени парчета. Слабо лепило.
Куила затвори брошурата. На гърба й имаше карта. Майка им посочи една криволичеща линия.
— Това е Шосе 68 — каза тя. — Ще оставим колата тук, на този паркинг.
Тя посочи малко синьо квадратче. После проследи с пръст по една криволичеща червена линия.
— Това е Пътеката на Апалачите между Шосе 68 и Шосе 302 в Норт Конуей, Ню Хампшър. Тя е само шест мили1 и е обозначена като „умерено трудна“. Е… тази малка отсечка в средата е маркирана като „умерено трудна до трудна“, но не до степен, че да ни трябват приспособления за катерене или каквото и да било друго.
Тя посочи друго синьо квадратче. Пийт беше подпрял глава на ръката си и гледаше в друга посока. Изпъкналата част на дланта му беше разтеглила лявата страна на устата му в подигравателна усмивка. Тази година бяха започнали да му излизат пъпки и нова реколта лъщеше върху челото му. Триша го обичаше, но понякога и мразеше — като миналата вечер около кухненската маса, когато мама обясняваше техния
