всичко? Това ли е всичко, което изобщо бе то?“ Всеки възрастен би се обърнал и би побягнал от тази
По лъскавата й козина бяха полепнали листа и репеи. В едната си ръка — да, тя имаше ръка, поне зачатък на такава, завършваща с дълги нокти — стискаше клон, кората на който беше обелена. Държеше го като горски жезъл или скиптър. Стигна до средата на пътя, като се клатушкаше от едната на другата страна. За миг остана на четири крака, а после, с кратко изсумтяване, се вдигна и застана на задните си крака. Тогава Триша видя, че това изобщо не беше никаква черна мечка. Беше познала от първия път. Това, което изглеждаше като мечка, в действителност бе Богът на изгубените. И той беше дошъл за нея.
Очите, вторачени в нея, не бяха черни очи, а кухини. С жълтеникавокафявата си муцуна душеше въздуха, после вдигна счупения клон, който стискаше към устата си. Муцуната се нагърчи назад, откривайки два реда големи, зеленясали зъби. То засмука края на своя клон, напомняйки на Триша бебе с биберон. После много внимателно зъбите го захапаха и го прегризаха. Гората бе стихнала и тя много ясно чу звука, който издадоха зъбите, бе като трошене на кости. Звукът, който щеше да издаде и ръката й, когато забиеше зъбите си в нея. Когато забиеше зъбите си в нея.
То протегна врата си напред, потрепвайки с уши, и Триша видя, че се движеше в своя собствена, тъмна галактика от мухи и мушици, също като нея. Неговата сянка, дълга в светлината на утрото, стигаше почти до протритите маратонки на Триша. Те стояха на не повече то шестдесет фута един от друг.
То беше дошло за нея.
„Бягай — зовеше Богът на изгубените. — Бягай от мен, състезавай се с мен до пътя. Моето мечешко тяло е бавно, все още неподсилено с летен фураж; пролетната беритба беше оскъдна. Бягай. Може да те оставя жива.“
„Да, бягай!“ — помисли тя. Но тогава моментално се обади студеният глас на пакостливата сладурана: „Ти не можеш да бягаш. Ти едва стоиш на краката си, скъпа.“
Това нещо, което не беше мечка, стоеше и я гледаше. Ушите му потрепваха от мухите, които заобикаляха голямата му триъгълна глава. По страните й лъскаше здрава козина. То стискаше остатъка от пръчката в едната, завършваща с нокти, лапа. Челюстите му се движеха сякаш с премислена бавност, а между зъбите се подаваха надробени тресчици — някои падаха, други се полепваха по муцуната. Очите му бяха кухини, оградени с дребен, бръмчащ живот — личинки и пълзящи мухи-бебета, ларви на комари и бог знае още какво, една жива супа, която й напомни за блатото, през което бе газила.
„Аз убих сърнето. Аз те наблюдавах и очертах моя кръг около теб. Бягай от мен. Преклони се пред мен чрез своя бяг на краката си и може да те оставя жива.“
Гората бе стихнала напълно, дъхайки настойчиво с киселия си мирис на зелено. Дъхът на Триша скриптеше навън и навътре през болното й гърло. Онова нещо, което приличаше на мечка, я гледаше от своите седем фута височина. Главата му беше в небето, а ноктите му държаха света. Триша погледна нагоре към него и разбра какво трябваше да направи.
Тя трябваше да завърши играта.
„Божа работа е да спечелиш в края на деветия ининг“ — бе казал Том. И каква бе тайната на завършването на играта? Да се установи кой е по-добият. Ти можеш да бъдеш победен… но не трябва сам да се побеждаваш.
Първо обаче, постигни онази неподвижност. Онази неподвижност, която се излъчва от раменете и обвива тялото ти, докато то стане пашкул от увереност. Може да те победят, но не трябва сам да се побеждаваш. Устои на едно силно хвърляне и не се опитвай да бягаш.
— Ледена вода — каза тя. Онова нещо, което стоеше по средата на черния път, наклони глава и заприлича на огромно, ослушващо се куче. То наостри уши. Триша вдигна ръка, завъртя шапката си, както трябваше да бъде, и дръпна извитата козирка ниско над очите си — по същия начин, както правеше Том Гордън. После изви тялото си, обърнато към дясната страна на пътя, и направи крачка напред, за да раздалечи краката си, като левият сочеше нещото-мечка. Докато правеше крачката, фиксира погледа си върху очните кухини, гледайки през танцуващия облак мушици. „Най-важното е — казваше Джо Кастиглън, — всички да затегнат колони.“
— Хайде, идвай, ако ще идваш — извика Триша.
Триша дръпна уокмена от колана на дънките, изскубна кабела и пусна слушалките на земята. Уокменът отиде зад гърба й и тя започна да го върти в ръката си, търсейки най-добрия захват.
— Във вените ми тече ледена вода. Дано замръзнеш при първата хапка. Хайде, мръсно чудовище! Проклет, гаден батър!
Нещото-мечка пусна пръчката, а след това се спусна пак на четири крака. То заудря с лапа по твърдата повърхност на пътя като разярен бик, издълбавайки буци пръст с ноктите си, а после, клатушкайки се, тръгна към нея с учудващо измамна бърза скорост. Докато приближаваше, прилепи ушите си плътно към черепа. Муцуната му се нагърчи назад и от гърлото му излезе бръмчащ звук, който тя разпозна веднага — това не бяха пчели, а оси! То беше приело външната форма на мечка, но отвътре бе истинско: беше пълно с оси! Точно така! И черната роба край потока бе неговият пророк!
„Бягай“ — казваше то, докато идваше към нея. Големите му задни бутове се полюшваха насам-натам странно грациозно, оставяйки отпечатъци от нокти и разпръсната тор по утъпканата земя. „Бягай, това е последният ти шанс.“
Само че последният й шанс бе неподвижността.
Неподвижността и може би една много добра за хвърляне топка.
Триша събра ръцете си заедно и зае позиция. Уокменът вече не беше уокмен; той беше бейзболна топка. Тук нямаше поддръжници от „Фенуей“, които ставаха на крака в Бостънската църква на бейзбола; нямаше ритмични ръкопляскания; нямаше съдия и нямаше батър. Само тя и зелената тишина, и топлото утринно слънце, и нещото, което отвън изглеждаше мечка, а отвътре бе пълно с оси. Само тя и неподвижността. Разбра как се чувстваше Том Гордън, когато стоеше в позиция за хвърляне в тишината на силиконовата сърцевина, където всички напрежения бяха сведени до нула, всички звуци — изключени. Всичко си свеждаше до едно: затегнете коланите.
Тя стоеше в позиция за хвърляне и остави неподвижността да се вие около нея, да се излъчва от раменете й. То можеше да я изяде; то можеше да я победи. То можеше да направи и двете. Но тя нямаше сама да победи себе си.
„И няма да бягам.“
То спря, проточи врат и приближи лицето си към нейното като че ли за целувка. Нямаше очи, а само два кръга, червясали вселени, пълни с плодящи се насекоми. Те бръмчаха и се гърчеха, блъскаха се една с друга за място в тунелите, които водеха към неразгадаемия мозък на бога. Устата му се отвори — и там, в гърлото му, бръмчаха стотици оси, дебели и тромави фабрики за отрова, пълзяха по езика с остатъци от сдъвканата пръчка и възрозовите вътрешности на сърнето. Дъхът му бе калната воня на блатото.
Тя видя тези неща, отбелязвайки ги набързо, после погледна отвъд него. Въритек даде знак. Тя трябваше да направи своето хвърляне, своето последно хвърляне. Но се бавеше… Тя беше самата неподвижност. Нека батърът чака, нека гадае, да изгуби търпение; нека се чуди, да мисли, че предугаждането му за траекторията на топката е погрешно.
Съществото-мечка подуши внимателно цялото й лице. Насекоми пълзяха навътре и навън от ноздрите му. Две големи мухи пърхаха с криле между двете доближени лица. Мушици се стрелкаха срещу широко отворените, немигащи очи на Триша. Зачатъкът на лице на нещото се местеше и променяше, непрекъснато се местеше и променяше — то беше лицето на учители и приятели; то беше лицето на родители и братя; то беше лицето на мъжа, който може да дойде и да ти предложи разходка с колата, когато се връщаш вкъщи от училище. Опасният непознат, така ги учеха в първи клас: опасният непознат. То вонеше на смърт и на болест, и на всичко гадно; бръмченето на неговите отровни фабрики, мислеше тя, истинското Подразбиращо се.
То отново се вдигна на задните си крака, полюшвайки се, като че слушаше някаква музика за зверове, която единствено то можеше да чуе, и после замахна към нея… все още на игра, само на игра все още, пропускайки лицето й само с няколко инча. Движението на косматата лапа с ужасните нокти развя косата от челото й. Косата падна обратно, леко, като пух на глухарче. Триша не мърдаше. Стоеше в позиция за
