тя наистина бе счупена. Нищо не бе останало от прозорчето за електронните фигурки освен няколко парчета жълто стъкло. Пакетчето с чипса се беше разкъсало и бялата кутия на играта бе покрита с мазни трохи.
И двете пластмасови бутилки — с водата и швепса, бяха смачкани, но цели. Хартиената торба с обяда бе сплескана като катастрофирала кола (и покрита с още картофен чипс). „Моят уокмен“ — хлипаше тя, докато разкопчаваше ципа на вътрешния джоб. „Горкият ми, беден уокмен.“ Да бъде откъсната от гласовете на човешкия свят бе по-ужасно от преживяното досега.
Бръкна и извади навън чудо: уокменът, непокътнат. Кабелът, слушалките, тялото, всичко бе здраво. Тя го държеше в ръка и гледаше невярващо ту него, ту електронната игра, която лежеше разбита на земята. Как беше възможно — едното цяло, другото не?
„Не е възможно — информира я студеният и омразен глас в главата. — Изглежда здрав, но вътре е счупен.“
Триша оправи кабела, постави слушалките и докосна бутона за включване. Бе забравила ужилванията, ухапванията, раните и драскотините. Затвори подутите си, тежки клепачи.
— Моля те, Господи — прошепна, — не позволявай уокменът ми да е счупен.
И натисна бутона.
— Току що получено съобщение — каза говорителката (може би предаваше от мозъка на Триша). — Една жена от Санфорд, на излет с двете си деца по Пътеката на Апалачите в района на окръг Касъл, съобщава, че дъщеря й, деветгодишната Патриша Макфарлънд, е изчезнала и вероятно се е изгубила в гората източно от район TR-90 и град Мотън.
Очите на Триша се разшириха от учудване; тя слушаше в продължение на още десет минути дълго след като станция УКАС се бе върнала към кънтри музиката и съобщенията за продажби на старо. Патриша Макфарлънд се бе изгубила в гората. Официално съобщение. Скоро щяха да влязат в действие хората, предполагаше тя, с хеликоптерите, готови за излитане, с кучетата — готови да душат по следите. Майка й сигурно е уплашена до смърт… Въпреки това Триша изпита странен гъдел на задоволство при тази вероятност.
„Никой не ме наглеждаше — помисли си не без самодоволство. — Аз съм едно малко момиче, което не бе наглеждано както трябва. Ако започне да ми се кара, ще кажа: «Вие не спирахте да се карате и аз просто не издържах».“ На Пепси това ще й хареса; то е точно в стила Ви Си Андрюс.
Изключи уокмена, нави кабела, несъзнателно погали черната пластмасова кутия и с нежност го прибра обратно в страничния джоб. Забеляза смачканата торба с обяда и реши, че няма сили да провери в какво състояние са сандвичът с риба тон и останалата бисквита от „Туикс“-а. Добре, че изяде яйцето, преди да се превърнеше в пихтия. Ако по-рано това можеше да я разсмее, сега — не. Кладенецът на остроумията бе пресъхнал.
Триша седеше на брега на потока, широк не повече от три фута, и печално ядеше картофен чипс, първо от скъсаното пакетче, а след това — от посипалите се върху торбата с обяда, накрая събра и най-малките парченца от дъното на раницата. Едно насекомо бръмна край носа й и тя се сви, като извика и вдигна ръка, за да предпази лицето си, беше обаче конска муха.
Най-сетне, движейки се като шестдесетгодишна жена след тежък работен ден (наистина се чувстваше така), Триша прибра всички неща в раницата си — дори и строшената електронна игра — и се изправи. Преди да закопчае капака на раницата, свали дъждобрана и го погледна. Тази дрипа изобщо не бе й послужила за зашита при плъзгането надолу по хълма. Сега се ветрееше по начин, който би счела за смешен при други обстоятелства — изглеждаше почти като синя пластмасова пола за хула-хула8 — но реши, че е по-добре да го задържи. Ако не друго, поне да я предпазва от мухите, които бяха обсадили злополучната й глава. Комарите, по-дебели от всякога, подушваха кръвта по ръцете й.
— Хей — извика Триша, като сбърчи нос и размаха шапката си срещу облака насекоми, — отвратителни сте!
Да благодари, че не си беше счупила ръката и нямаше фрактура на черепа, че не беше алергична към ужилвания, като онзи приятел на госпожа Томас? Доста трудно е да изпиташ благодарност, когато си уплашен, изподран, отекъл и целия натъртен.
Когато обличаше отново парцаливия дъждобран — после щеше да сложи и раницата — погледна към потока и видя колко кални бяха бреговете. Коленичи, потрепервайки от болка, когато коланът на дънките й се допря до ужилените места, и загреба с пръст от лепкавата сиво-кафява маса. Да опита или не?
— Е, какво толкова ще ми стане? — попита с лека въздишка и разплеска калта върху отока на хълбока си. Усети благодатна прохлада, сърбящата болка изчезна почти мигновено. Внимателно наплеска с кал всички отоци, които можеше да достигне, включително и този, който беше избил до окото й. После избърса ръцете си в дънките (в значително по-лошо състояние отпреди шест часа), намъкна скъсания дъждобран и напъха рамене в презрамките на раницата. След пет минути край потока отново навлезе в гората.
Следваше движението на водата четири часа, без да чуе нищо освен гласовете на птиците и бръмченето на мухите. Ръмеше почти през цялото време. Когато дъждът се засили, се скри под най-голямото дърво, което можа да намери. Този път нямаше гръмотевици и светкавици.
Никога досега не се беше чувствала толкова градско момиче, като в този окаян, ужасен ден, който угасваше. Струваше й се, че гората се сгъстява. Вървеше през величествени стари борове, както в рисуваните анимационни филмчета на „Дисниленд“. Тогава изникваха гори с преплетени клони, които сякаш се пресягаха към ръцете и очите й — с единствената цел като че ли да й препречат пътя към хората. Когато умората премина в изтощение, Триша започна да им приписва истински разум, хитро и съзнателно действие срещу натрапницата в парцаливия син дъждобран. Започна да й се струва, че желаят да я одраскат, да й извадят някое око, а всъщност — да я отклонят от потока, от пътя към другите хора, от шанса й да излезе от тази проклета гора.
Тя разбираше тази невидима сила, но не можеше да я назове. Имаше нещо общо с всички онези неща, за които нямаше имена. Някои познаваше, защото ги бе научила от майка си: брезите, буковите дървета, елшите, смърчовете и боровете; глухите почуквания на кълвача и дрезгавите грачения на враните; скърцащия звук на щурците с настъпването на нощта… но какво беше всичко останало? Ако майка й го бе казала, вече не си го спомняше. А може би никой не й го е казал? Майка й просто беше едно градско момиче от Масачузетс, известно време живяло в Мейн, което обичаше да се разхожда в гората и прочела няколко книги за природата. Какво обаче бяха гъстите храсти с лъскавите зелени листа (моля те, боже, само не отровен дъб)? Или малките безплодни дървета с пепелявосивите стволове? Или онези с тесните висящи листа? Горите около Санфорд, горите, които нейната майка познаваше и из които се разхождаше — понякога заедно с Триша, понякога сама — бяха детински гори. Тези тук бяха истински.
Триша се опита да си представи стотиците хора, които я търсеха, как се стичат към нея. Въображението й се разпалваше. Видя големи жълти автобуси, като тези, които караха децата на училище, с надпис „Специализирана група за издирване“, да спират в паркингите по протежение на цялата западна Пътеката на Апалачите. Вратите се отваряха и навън изскачаха мъже в кафяви униформи, някои водеха вързани на синджир кучета, други с радиостанции, закачени на коланите им, захранвани с батерии високоговорители; те щяха да бъдат първите, чиито усилени богоподобни гласове тя щеше да чуе: „Патриша Макфарлънд, къде си? Ако ме чуваш, тръгни в посока на гласа ми!“
Но когато сенките в гората се уголемиха и се преплетоха, там беше единствено звука на потока — нито по-широк, нито по-тесен от мястото, където се бе свлякла от склона, и звукът от собственото й дишане. Впечатляващата картина на мъжете в униформи постепенно избледняваше.
„Не мога да стоя тук цяла нощ — мислеше си тя, — никой не би очаквал, че ще стоя тук цяла нощ…“
Почувства как паниката отново се опитваше да я завладее — тя ускоряваше пулса й, караше устата й да пресъхва, а очите й да пулсират в гнездата си. Беше изгубена в гората, оградена от дървета, на които не знаеше имената, сама в едно място, където речникът й на градско момиче бе безполезен, и следователно разполагаше с тесен обхват от познания и възможности за действие. С един замах, от градско момиче — в пещерно момиче.
Тя се страхуваше от тъмното дори когато си беше вкъщи, в своята стая, при падащата през прозореца светлина от уличната лампа на ъгъла. Мислеше, че ако трябва да прекара нощта тук, би умряла от
