й го уплаши. Все едно се бе натъкнал на дълбока пропаст сред приветлива ливада, прикрита от летните цветя.
— Нима мислиш, че ще открадна нещо?
— Естествено, че не. Просто… „Просто, защото останалата част от живота ми е в него — помисли си той. — Животът ми извън тази стая, извън болката, извън начина, по който времето се разтяга като дъвка, което отегченото дете измъква от устата си. Точно така се чувствам час, преди, да ми даде таблетките.“
— Просто какво, мистър Мъжага? — упорито повтори тя и Пол с ужас установи, че присвитите й очи притъмняха. Пропастта се разширяваше, сякаш в главата й ставаше земетресение. Той дочу пронизителния вой на вятъра и внезапно си представи как Ани го премята през солидното си рамо, сякаш хвърля чувал през каменна ограда, изнася го навън и го запраща в преспите. Той неизбежно ще измръзне до смърт, но преди това счупените му крака ще го побъркат от болка.
— Баща ми ме е учил да пазя портфейла си — отвърна той и се учуди на лекотата, с която скалъпи лъжата. Всъщност баща му си бе поставил за цел да го забелязва колкото е възможно по-малко и доколкото си спомняше, Пол бе получил от него само един съвет. Когато навърши четиринайсет години, баща му му връчи презерватив в плик и каза:
— Сложи го в портфейла си и ако се възбудиш, докато натискаш мацето в колата си, не забравяй да го използваш. И без това светът е пълен с копелета, хич не ми се иска да влезеш в казармата на шестнайсет години.
Пол се сепна и продължи:
— Сигурно ми го е повтарял толкова пъти, че ми го е втълпил завинаги. Съжалявам, ако съм те засегнал.
Ани се отпусна. Усмихна се. Пропастта се затвори. Летните цветя отново кимаха приветливо. Хрумна му, че ако удари усмихнатото й лице, ръката му ще срещне само податлива тъмнина.
— Не съм се обидила. На сигурно място е. Почакай — имам изненада за теб.
Върна се с купичка супа, от която се вдигаше пара, на повърхността й плуваха парченца зеленчук. Отначало Пол мислеше, че няма да може да хапне нито лъжица, но за свое учудване супата му се услади. Ани изглеждаше доволна. Докато го хранеше, му разказа какво се бе случило и Пол постепенно си припомни всичко, без да разбере как се е озовал в дома й със счупени крака. Притесняваше се от начина, по който възприемаше фактите — сякаш бе герой от разказ или от пиеса, чиято невероятна съдба бе плод на въображението на автора.
Била отишла до Сайдуиндър с камионетката си, за да купи продукти и фураж за добитъка. А освен това — да разгледа книгите в Уилсънс Дръг Сентър. Това се случило в сряда, почти преди две седмици, а новите книги винаги пристигали във вторник.
— Всъщност си мислех за теб — продължи Ани, докато го хранеше и умело избърсваше със салфетка слюнката от крайчеца на устата му. — Ето защо съвпадението ми се стори невероятно. Надявах се да са получили джобното издание на „Рожбата на Мизъри“, но нямах късмет.
До обяд метеоролозите уверено предричали, че задаващата се буря ще се отклони на юг, към Ню Мексико и към Сангре де Кристос.
— Точно така — прекъсна я Пол и си спомни всичко. — Казаха, че ще промени посоката си. Ето защо тръгнах с колата — той се опита да премести краката си. Прониза го страхотна болка, която го накара да изстене.
— Не си прави експерименти — посъветва го Ани. — Ако краката ти проговорят, не ще ги накараш да млъкнат, а таблетки ти се полагат едва след два часа. И без това ти давам прекалено голяма доза.
„Защо не съм в болница?“ — този въпрос безспирно го терзаеше, но засега и двамата го избягваха.
— Когато отидох в магазина за фуражи, Тони Робъртс ме посъветва да натисна здраво педала, ако искам да се прибера, преди бурята да ме завари по пътя. Отвърнах му…
— Далече ли сме от града? — прекъсна я Пол.
— Доста — уклончиво отвърна тя и погледна през прозореца. Последва неловко мълчание и Пол се изплаши от лицето й. Изражението му подсказваше, че отново е откачила. Стори му се, че отново е изправен пред тъмната пропаст сред планинската поляна — в дълбините й не растяха цветя. Явно бе, че за миг жената се е откъснала от опорните точки на живота си, забравила е за какво говори, напълно е загубила паметта си, Преди време, когато правеше проучванията си за „Мизъри“ (първата книга от четирилогията, която през последните осем години бе главен източник за доходите му), Пол бе посетил приют за душевноболни и бе забелязал същото изражение, или по-скоро — липсата на изражение върху лицата на пациентите. Лекарите наричаха това състояние „кататония“. Но писателят се ужаси, защото Ани само донякъде приличаше на изпаднал в пристъп човек — стори му се, че в този миг в главата й е издигната солидна стена, в която не се забелязва дори най-малката пролука.
Сетне, лека-полека, лицето й се проясни, сякаш мислите й нахлуха обратно. Само че думата „нахлуха“ бе неточна. Ани се загряваше като скара за филийки или електрическа възглавничка.
— Казах на Тони, че бурята отминава на юг — отначало Ани говореше бавно, сякаш беше изтощена, но после гласът й стана нормален и отново прозвуча бодро. Само че Пол вече беше нащрек: всичко, което казваше, бе странно, някак си неестествено, сякаш слушаше фалшиво изпълнение на добре позната песен.
— … но той отвърна, че май не е така. Казах си: „Я по-добре да се метна на камионетката и да потеглям.“
— На ваше място бих останал в града, мис Уилкс — посъветва ме Тони. — Ей сега съобщиха по радиото, че се очаква страхотен ураган и никой не е подготвен.
— Но аз, естествено, трябваше да се прибера, за щото няма кой да нахрани животните. Най-близките ми съседи са семейство Родимън, пък и те са на доста мили оттук. При това не ме обичат.
Докато изричаше последните думи, тя отново го изгледа под око, но Пол не отговори и Ани повелително почука с лъжицата по ръба на купичката.
— Нахрани ли се?
— Да, благодаря, беше много вкусно. Имаш ли много домашни животни?
„Защото — помисли си той — това би означавало, че се нуждае от помощник, или поне от приходящ наемен работник.“ „Помощ“ беше ключовата дума. Бе забелязал, че Ани не носи венчална халка.
— Не са много. Шест кокошки и две крави. Плюс Мизъри.
Пол примигна, а Ани се засмя:
— Вероятно ще ме намразиш, защото съм нарекла свинята си на името на смелата и красива героиня от романите ти. Но не съм искала да те обидя — за миг тя спря и размисли, сетне добави: — Много е дружелюбна.
Ани набръчка нос и внезапно заприлича на свиня, приликата се подсилваше от щръкналите дебели косми върху брадичката й. Започна да грухти, а писателят я изгледа смаяно.
Тя не му обърна внимание, отново бе откачила, погледът й бе замъглен. Очите й бяха помътнели и отразяваха блещукането на нощната лампа.
След малко се сепна и продължи:
— Успях да измина около пет мили, после заваля сняг — бурята винаги връхлита неочаквано в нашия край. Продължих да пълзя по шосето със запалени светлини и внезапно забелязах встрани от пътя преобърнатата ти кола. Фаровете не бяха запалени — укоризнено отбеляза тя.
— Бурята ме изненада — отвърна Пол. По-късно щеше да си спомни, че отгоре на всичко бе мъртво пиян.
— Спрях, защото се намирах на върха на хълма и пътят беше равен. Ако се движех по нанагорнище, сигурно нямаше да го направя. Сигурно ще ти се сторя коравосърдечна, но снегът вече бе затрупал пътя и не бях сигурна, че ще мога да потегля отново. Много по-лесно бе да си кажа: „О, навярно пътниците са се измъкнали и са заминали на автостоп“ и т.н. и т.н., но бях на върха на хълма, точно след къщата на Родимънови, а там шосето е равно. Затова спрях и щом излязох, дочух стенания. Това бе ти, Пол.
Втренчи се в него със странна майчинска усмивка.
За пръв път в ума на Пол Шелдън ясно се оформи мисълта, че здравата го е загазил. На тази жена й хлопаше дъската.
