Той я погледна спокойно.
Изведнъж горната устна на Наоми се дръпна, долната й устна за миг се превърна във форма, която беше почти като рог.
— Върви на майната си! — каза тя. — Върви на майната си, Сам Пийбълс!
Той я погледна спокойно.
Приближаващият влак изсвири — пресичаше река Провърбия и навлизаше в Джънкшън сити. Беше следобедният товарен влак — онзи, който профучаваше, без да спре, към товарната гара в Омаха. Сега Сам го видя.
— Няма много време, Сара. Трябва да стане сега. Обърни се и погледни влака. Гледай го как идва.
— Да — бързо отвърна тя. — Добре. Направи каквото искаш, Сам. И ако видиш… ако видиш, че нищо не става… тогава ме бутни. Бутни ме пред влака. После можеш да кажеш на другите, че съм скочила… че е било самоубийство. — Тя го погледна умоляващо — смъртно уморени очи гледаха към неговите от изтощеното й лице. — Те знаят, че не съм на себе си — хората от програмата. От тях не може да се скрие как се чувстваш. След известно време това просто става невъзможно. Ако им кажеш, че съм скочила, те ще ти повярват и ще бъдат прави, защото аз не искам да продължавам по този начин. Но работата е там… Сам, работата е там, че не след дълго аз ще искам да продължавам.
— Тихо — каза той. — Няма да говорим за самоубийство. Погледни към влака, Сара, и помни, че те обичам.
Тя се обърна към влака, който вече беше на по-малко от една миля и се приближаваше бързо. Ръцете й се вдигнаха зад врата и повдигнаха косата й. Сам се наведе напред… и това, което търсеше, беше там — свито високо върху бялата плът на врата й. Той знаеше, че основата на мозъка й започваше на сантиметър под това място и почувства как стомахът му се свива от отвращение.
Наведе се към нарастващия мехур. Той беше покрит с паяжина от кръстосани бели нишки, но Сам виждаше и под тях — бучка от розово желе, което се вълнуваше и пулсираше с ритъма на сърцето й.
— Остави ме на мира! — внезапно изкрещя Арделия Лорц с устата на жената, в която Сам беше влюбен. — Остави ме на мира, кучи сине! — Но ръцете на Сара бяха спокойни и придържаха нагоре косата й, откриваха достъп за него.
— Можеш ли да видиш цифрите на локомотива, Сара? — промърмори той.
Тя изстена.
Той вкара палеца си в меката топка от дъвчащи бонбони, която държеше и тя стана малко по-голяма от паразита, който лежеше върху врата на Сара.
— Прочети ми ги, Сара. Прочети цифрите.
— Две… шест… о, Сам, о, главата ме боли… имам чувството, че две големи ръце разкъсват мозъка ми на две…
— Прочети цифрите, Сара — промърмори той и лепна червените дъвчащи бонбони „Десятка“ върху този пулсиращ, отвратителен мехур.
— Пет… девет… пет…
Внимателно натисна дъвчащите бонбони върху него. Изведнъж го усети как се извива и се гърчи под захарното покривало. „Ами ако се скъса? Ами ако просто се разкъса, преди да мога да го махна от нея? Това е цялата концентрирана отрова на Арделия… ами ако то се разкъса, преди да го махна?“
Приближаващият се влак отново изсвири. Звукът на свирката заглуши писъка от болка, който издаде Сара.
— Спокойно…
Той стисна и едновременно дръпна бонбонената маса. То беше у него — беше хванато в бонбоните, пулсираше и се вълнуваше като мъничко болно сърце. Върху врата на Сара имаше три мънички тъмни дупки не по-големи от убождания на игла.
— Няма го! — извика тя. — Сам, няма го!
— Още не — каза мрачно Сам. Бонбонената топка отново лежеше върху ръката му и на повърхността й се издигаше мехур, който се напрягаше да пробие…
Влакът вече преминаваше с рев през товарния склад на Джънкшън сити — склада, в който веднъж един човек на име Брайън Кели беше подхвърлил на Дейв Дънкан четири монети и после му беше казал да се пръждосва. Беше на по-малко от триста метра и се приближаваше бързо.
Сам избута Сара настрани и коленичи до линията.
— Сам, какво правиш?
— Ето сега, Арделия — промърмори той. — Опитай това. — Той плясна пулсиращата, разпъваща се маса от дъвчащи бонбони върху едната от блестящите стоманени релси.
В мозъка си чу писък на неизразим гняв и ужас. Изправи се, загледан в нещото, хванато вътре в бонбоните — то се извиваше и напираше навън. Бонбоните се разтвориха… той видя вътре по-тъмно червено, което се опитваше да се измъкне… и тогава влакът от 2,20 за Омаха профуча в организирана буря от тракащи оси и скърцащи колела.
Бонбоните изчезнаха, а в мозъка на Сам Пийбълс онзи пронизителен писък спря, отрязан като с нож.
Той отстъпи назад и се обърна към Сара. Тя се олюляваше, очите й бяха разширени и пълни с луда радост. Той я обхвана през кръста и я прегърна, а покрай тях минаваха и развяваха косите им товарни вагони, платформи и цистерни.
Те останаха така, докато не премина и последният вагон, отнасяйки малките си червени светлини на запад. После тя леко се отдръпна от него — но не извън пръстена, образуван от ръцете му — и го погледна.
— Свободна ли съм, Сам? Наистина ли съм свободна от нея? Чувствам, че е така, но не ми се вярва.
— Свободна си — потвърди Сам. — И твоята глоба е платена, Сара. От днес и завинаги глобата ти е платена.
Тя доближи лицето си до неговото и заобсипва устните, бузите и очите му с кратки целувки. Докато правеше това, не затвори очи — през цялото време го гледаше съсредоточено.
Най-накрая той взе ръцете й и каза:
— Защо не се върнем вътре при останалите? Приятелите ти ще се чудят къде си.
— Те могат да бъдат и твои приятели, Сам… ако го искаш.
Той кимна.
— Искам. Искам го много.
— Честност и вяра — каза тя и го докосна по бузата.
— Това са думите. — Той я целуна отново, после й подаде ръка. — Ще повървите ли с мен, госпожице?
Тя вплете ръката си в неговата.
— Където пожелаете, господине. Навсякъде.
Те бавно тръгнаха обратно през полянката на „Улица Ангъл“, хванати под ръка.
Информация за текста
© 1990 Стивън Кинг
© 1992 Йосиф Леви, превод от английски
Stephen King
The Library Policeman, 1990
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Стивън Кинг. Четири след полунощ. Сборник (в две части)
