— Но не споменавай на Тейг какво съм ти казал.
Той спря да се движи и ме погледна.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Мога да предположа.
— Аз си имам своята работа тука. И не искам нищо да става през главата ми. Не искам да бъда прекаран, разбираш ли? Не искам никой да ме прекарва.
10
Същия ден след обяда пазачът дойде да ме вземе отново и аз се качих с инструментите си в залата за конференции. Тейг ме чакаше там.
— Накарали сте Дичър да се развълнува много — каза той, след като седнах.
— Да, нещо го афектира.
— Всичко е наред — рече Тейг. — Говорих с него. Сега е в добро разположение на духа. — Той отвори папката с досиетата пред себе си и си сложи очилата. — Искам да задам няколко въпроса за процеса ви.
— Няма кой знае какво за казване. Привлякоха ме под отговорност като първокласен убиец, съдът реши, че случаят е доказан, и ме намериха за виновен.
— И съпругата ви също е била призната за виновна?
— Точно така. Казаха, че била съучастничка преди престъплението или след него. И те не можаха да решат кое. Така че й дадоха пет години, само и само да бъде на сигурно място.
— Процесът е бил в Марион, Индиана.
— Правилно, Индианаполис.
— Живеели сте там?
— Не. Живеех в Чикаго. Но човекът умря в мотела до Индиана полското летище. И там решиха, че съм го убил.
— Нека се върнем на жена ви за момент. Разбрах, че сега тя не е в затвора.
— Правилно.
— Знаете ли къде е сега?
— Не.
— Защо не?
— Не поддържаме връзка един с друг.
— По каква причина?
— Причината ли? Ами защо да й вися на врата? Тя е на свобода, аз съм тук. И ще бъда тук още петнайсет и повече години или докато пукна.
— Щом разсъждавате така, тогава защо се оженихте?
— Ето това е хубав въпрос.
— Тук се казва, че сте се оженили в марионския затвор, след като сте били осъдени.
— Точно така.
— И сега не знаете къде е тя?
— Не, но тя знае аз къде съм. Това изобщо не е тайна.
— Тя пише ли ви?
— Пишеше ми. Но след първата година и нещо помолих раздавача да праща писмата обратно веднага щом дойдат. Така че не знам дали още продължава да пише или не. Както ви казах, не искам да й тежа като воденичен камък.
— Но ако излезете…
— Да, но още не съм излязъл. Дори и не мисля за освобождаване. Е, ако някой ден, някой път… Това е единственият начин да оцелееш в скапаното ни заведение.
Той ме изгледа продължително. После каза:
— Този човек, когото сте убили…
— Не съм споменавал да съм го убивал. Прокурорът го каза.
— Добре, този мъж, заради когото сте осъден за убийството — Бърт Ригинс, — как се запознахте с него?
— Работех при него. Карах колата му, миех я и я смазвах и вършех всичко друго, каквото ми наредеше.
— Харесваше ли ви тази работа?
— Не много.
— А Ригинс?
— Никой не обичаше Ригинс.
— Тогава защо работихте при него?
— Защото имам досие. Колко бивши затворници държите на работа във вашата кантора?
Тейг не отговори. За минута прегледа нещо в папката, после попита:
— Какво стана с доктор Апългейт? Последния път, когато говорихме, казахте, че той е искал да ви помогне да получите образование, след като се уволните от армията.
— Да, но после разбра, че не съм лъжица за неговата уста.
— Как така?
— Ами аз бях вече двадесет и шест годишен, за да започвам. Второ, бях изкарал само една година от гимназията. И, трето, имах вече досие, дълго като ръката ми.
Апългейт не знаеше всичко това, докато не ме взе в дома си, в западно Чикаго, Оук парк. Реших, че е по-добре да бъда честен с него, за да няма неприятни изненади по-късно. Той прие всичко съвсем добре — каза, че това няма да промени нещата. Но все пак забелязах, че се позамисли. Апългейт живееше с жена си и трите си деца и се канеше да субсидира момче, на което са нужни три години гимназия и четири години колеж, преди да бъде в състояние да си помисли за медицинско образование. Въпросът не беше в парите. Робърт беше претоварен, също и жена му. Изведнъж ми хрумна, че той започва да ме смята за излишна тежест. Виетнам и Япония — това беше друго нещо. Но вече вкъщи, в Оук парк, Илинойс, нещата изглеждаха по-различно. Една нощ ги чух да се карат с жена си в спалнята. Не можах да доловя за какво спореха, но реших, че аз бях причината. И така, почаках час-два, докато всичко утихна, и се измъкнах през вратата, за да не се върна повече. Прекарах в един луксозен хотел край Норт Сайд две седмици, после видях обявата на Ригинс във вестника. И отидох да работя при него.
— Казахте ли му, че сте били в затвора?
— Да.
— И той нямаше нищо против?
— Даже му хареса, струва ми се. Това му даваше коз срещу мен, който да бъде използван в случай на нужда.
— Колко време работихте при него?
— Около година. От март шейсет и осма до февруари шейсет и девета, когато той умря.
— Как се случи това?
— Карах го вкъщи от Лейк Форест до Индианаполис, следобеда на двадесет и седми февруари. Той смяташе да се срещне с някакво момче, което трябвало да отлети същата вечер от Денвър. Проверихме в мотела на летището, около пет часа. Ригинс имаше апартамент на втория етаж, а аз — единична стая, около трийсет стъпки по-нататък по коридора. Той каза, че няма да има нужда от мене до сутринта, така че бих могъл да взема колата и да се поразходя. Карах през търговската част на Индианаполис докъм седем, спрях да похапна и отидох на кино. И когато се върнах в мотела, полицията ме арестува.
— Тук се казва, че Ригинс е умрял от прекомерна доза морфин.
— Правилно. И в джоба му намериха писмо, адресирано до адвоката му, в което той пишел, че се страхува от нас с Телма. Подозирал, че кроим планове да го убием; че по пътя от Чикаго аз съм бил казал нещо, което го накарало да се чувства нащрек. И така, в съда сметнаха, че имат достатъчно улики, и продължиха нататък. Хванаха Апългейт за свидетел и той потвърди, че съм обучаван да поставям инжекции, когато съм бил в Япония. Така си и беше. И ме опънаха да се суша.
