поднесе букет?
— Тогава ще му захвърля букета право в лицето. Но той просто не би посмял. Та нали, ако нямаше сериозни намерения, нямаше да продължи да ме ухажва и след дуела си с Чарлз Уейд. Пък и се би само за да демонстрира претенциите си по отношение на мен.
— Ако беше така, досега да е имал дузина съпруги!
Хариет веднага съжали за импулсивно изречените думи, защото видя как устните на приятелката й се превърнаха в тънка бяла ивичка. Въпреки това продължи:
— Не можеш да отречеш, че е известен като женкар и казват даже, че…
— Не желая да слушам какво се приказва за него — прекъсна я хладно Катрин. — Знаеш, че го дрънкат завистливи дърти крави, дето само си чешат езиците и разпространяват зловредни слухове. Интересува ме само едно — на моя страна ли си, или не?
— Разбира се, че искам да ти помогна, но какво мога да сторя?
— Трябва да заглавичкваш Деймиън, докато не ти дам знак.
— Знак ли?
— Малко преди полунощ ще помоля Хамилтън да ме придружи на терасата, да си поема чист въздух. Ако всичко мине добре, на връщане в балната зала ще нося роза. — Тя се усмихна съзаклятнически. — Хванах се с Деймиън на бас за пет жълтици, а с тебе се хващам за половината от тази сума, че Хамилтън ще е откъснал собственоръчно розата, за да ми я поднесе.
Впечатлена от самоувереността на Катрин, Хариет също се засмя.
— Та в полунощ, значи?
— Да.
— Не си даваш кой знае колко време.
— Не ми е нужно много време. Той е в края на краищата само един мъж.
Дузина огромни полилеи осветяваха ярко балната зала и безбройните свещи се отразиха в теменуженосините очи на Катрин, когато тя спря на прага и плъзна поглед върху гостите. Не се съмняваше нито за миг, че в полунощ ще носи в ръката си роза. Хамилтън минаваше наистина за непоклатим ерген, но му беше крайно време да сложи край на авантюрите и да се превърне в любещ съпруг и баща. За него тя беше идеалната съпруга и като си представи каква сензация ще предизвика обявяването на годежа им, тя усети приятни тръпки да минават по гърба й. Всички млади дами жестоко ще й завиждат, задето е завоювала най-желания мъж в цялата околност. Тези глупави гъски бяха привличали в най-добрия случай вниманието му само за кратко, бяха се надявали, че такава ще е и нейната участ, но тя беше изплела изкусно мрежата, в която старши лейтенант Гарнър щеше скоро да бъде уловен.
Въпреки че в залата гъмжеше от червени парадни униформи, както и от бели перуки и вечерни рокли с ярки цветове, тя много бързо зърна избраника си. Той стоеше до баща й и се усмихваше на някаква забележка, от която двойната брадичка на сър Алфред се тресеше като пача.
— Чудесно — прошепна Катрин на приятелката си. — Той вече се подмазва на тъста си! Всемогъщи боже, не е ли великолепен?
В гиздавата си униформа Хамилтън Гарнър изглеждаше наистина богоподобен. Червеният кител подчертаваше широките рамене и мускулестия торс, а тесният бял панталон едва прикриваше нещо от другите му прелести. Лицето с квадратната брадичка и големите очи с цвят на нефрит лесно можеха да разтопят всяко моминско сърце. Беше служил под командата на херцог Къмбърланд, брата на крал Джордж и се бе завърнал от война като героя от Фонтеноа. Сега командваше драгунски полк и капитанските пагони бяха само въпрос на време.
Господа с напудрени перуки се трупаха около бащата на Катрин и Хамилтън, сред тях и полковник Лорънс Хафярд, сприхав и суров мъж, чиито къси изречения звучаха по-скоро като лай. Беше прекият началник на Гарнър и сигурно щеше да го поздрави, ако се ожени за племенницата му.
— По-идеално не може и да бъде — прошепна Катрин. — Сега трябва само да държиш Деймиън по- надалеч от Хамилтън, докато ти дам знак.
Хариет тихичко изпъшка.
— Доста трудно ще е, защото в момента той разговаря с твоя възлюбен.
— Какво? Къде? Катрин още не беше забелязала, че и брат й е в групата около нейния баща.
— Мислиш ли…
— Не, щом чичо Лорънс и Уилям Мериуедър са край тях, те положително не разговарят на частни теми — отвърна Катрин.
— Да ми отсекат главата, ако не става отново дума за Чарлз Едуард Стюарт. — Този път Хариет изпъшка много високо. — Смяташ, че пак бистрят политика? Кълна ти се, ако ми се наложи да чуя още една дискусия на тема, дали тронът принадлежи по право на един Стюарт или на мъж от Хановерския род, ще предпочета дори твоя Пелъм-Уайът като евентуален кандидат.
— Със Стюартите е свършено — заяви сър Алфред, след като се изсекна шумно в ленената си кърпа за нос. — Не проумявам защо тези папищаши не го разберат най-сетне. Всъщност би трябвало отдавна да съжаляват, че воюват за напълно безнадеждна кауза. Англия никога вече няма да търпи крал-католик на трона и най-малко такъв, който говори на шотландски диалект.
— В интерес на истината… — Уилям Мериуедър, съсед и приятел на семейството, беше нисък и дебел като сър Алфред, та един до друг двамата приличаха на две топки. Той всякога си умираше от желание да играе ролята на адвокат на дявола, на каквато тема и да беше разговорът. — Джеймс Франсис Стюарт говори английски без какъвто и да било акцент, не по-зле от вас и от мен, а след като е прекарал вече близо четиридесет години като изгнаник в Италия, сигурно е повлиян по-скоро от тази страна, отколкото от Шотландия.
— Папищаши! — изсумтя полковник Хафярд. — Този дърт глупак продължава да се държи в Рим като същински крал! За кого ли се има всъщност?
— За законен наследник и крал на Англия, Шотландия и Ирландия — натърти Мериуедър, — човек, който е бил принуден да освободи трона си за един немски узурпатор.
— Крал Джордж е пряк потомък на Яков първи!
— Но само по женска линия.
— Джеймс Стюарт е глупак, какъвто беше и баща му — упорстваше сър Алфред. — Да се благодари, че папистките убеждения му струваха само изгнание и не беше обезглавен. Кромуел нямаше да се церемони много-много с него. Същинско нещастие е, че днес вече нямаме генерали като Кромуел. Направо не проумявам защо тези яковисти не престават да заплашват и да отправят абсолютно несъстоятелни обвинения. Само преди месец арестуваха един от тях в самия парламент.
— Нечувано нахалство е, че са се изпокрили навсякъде — подкрепи го полковникът. — Вече наистина не знаем кой ни е приятел и кой враг.
— В едно можем да сме сигурни — след миналогодишното поражение френският крал Луи вече няма да подкрепи с флотата си претенциите на Стюартите.
— Беше истинска лудост! — кимна енергично Хафярд. — Как е възможно тъкмо през февруари, посред зимните бури, да се опиташ да преплуваш Ламанша? Потънаха му единайсет чудесни кораба и стотици, не, хиляди храбри мъже се простиха залудо със живота си.
— Можем само горчиво да съжаляваме, че Чарлз Едуард Стюарт не се удави заедно с флотата си.
— Да — сви презрително устни Мериуедър. — Това нагло кутре, което твърдеше, че няма да се успокои, докато не види баща си на английския трон. За такова нахалство наистина заслужаваше гроб в морските дълбини.
Сър Алфред не долови иронията на приятеля си и кимна енергично. Пурпурночервеното му лице издаваше, че вече е опитал доста от испанската мадейра.
— Длъжни сме да окачваме на най-високата бесилка всеки проклет яковист, когото успеем да заловим.
— За тази цел би трябвало да обезлюдим голяма част от Шотландия — намеси се живо Хамилтън, —
