— Може, аз не съм лекар. Аз…
— Но не сте луд, нали така казахте? Ами тогава, ако обичате, разкажете всичко поред така, както се случи, така, както вие го видяхте, това, което сте видели.
— Както се случи? Което видях? Не зная как е станало — мърмореше снабдителят. — Бих могъл да ви кажа това, което видях и чух… Заповядайте, запалете! Как беше? Аха! До четири работих. Да беше към четири и половина, когато се върнах в къщи. Според обичая си госпожица Гатц почиваше в този фотьойл и слушаше радио. Увертюра към „Роземунд“.
— Вие музикант ли сте?
— Любител съм. Обичам музиката, доставя ми естетическа наслада. Много добре се разбираме с Луизика. Разбира се, от гледна точка на музиката, въпреки че повече уважавам Моцарт от Шуберт, затова понякога поспорваме.
— Продължете, ако обичате. Стигнахме до „Роземунд“…
— Да, значи, слушаше радиото. Имаше навика да обядва в гостилничката на ъгъла, след това винаги сядаше тук, понякога чак до сутринта. Уморяваше я ходенето, изкачването на стълбите. Сами виждате, нямаме асансьор… Когато се прибирам в къщи, винаги се отбивам при нея да си поговорим малко, след това я оставям сама.
— И днес ли така стана?
— Да.
— За вашата стая имате и отделен вход, нали?
— Да, но тази врата е отворена до вечерта. Наистина, в добри отношения сме помежду си, пък и брат й понякога я вика на телефона и аз нямам нищо против, когато тя ми ползува телефона.
Сокач кимаше с глава.
— Продължете, ако обичате! Стигнахме дотам, когато днес след обяд, ако добре си спомням, в четири и половина сте разговаряли тук.
Снабдителят хвърли изгасналата цигара в пепелника и продължи:
— Да сме приказвали десетина-петнадесет минути. Луизика бе доста нервна, но не личеше твърде много, тъй като от няколко седмици бе в почти същото състояние. Виках й да отиде на лекар, тя само махаше с ръка: „Няма да може да помогне лекарят на моята болест“. Но каква й бе в действителност болестта, никога не каза. Винаги бе малко затворена, не обичаше да говори за личните си работи.
— Това също така означава, че не знаете дали Луиза Гатц е имала ценни предмети? Или по-точно, има ли?
Биро колебливо показа наоколо.
— Доколкото аз съм имал достъп до нея… Това, което е тук, е на стойност най-много десет-дванадесет хиляди форинта.
— Значи, не знаете. За какво разговаряхте днес?
— За всекидневни работи. За музикалната програма по радиото, за прогнозата на времето, за такива работи. Опитах се да й обясня, че по това време на активиране на слънчевите петна…
— Според вас Луиза Гатц нормална ли е?
Биро вдигна поглед, сви рамене.
— Кой всъщност е напълно нормален?
— Добре, продължете!
— Доста… Как да кажа… Доста чувствителна жена. Днес след обяд забелязах, че е по-уморена от обичайното и скоро я оставих сама. През вратата дочух, че все още въздиша известно време, след това включи радиото и затананика заедно с него.
— Има ли, или имала ли е някога професия тази дама?
Биро се хвана изненадан за главата.
— Не ви ли е познато името Луиза Гатц? Разбира се, вие сте още твърде млад, за да помните. Преди тридесет години бе една от най-известните пианистки в Европа. Участвуваше в концерти във Виена, Прага, след това поради някакво душевно сътресение, какво точно не знам, но вестниците така писаха тогава, се оттегли… Ах, да, спомням си, майка й почина. Оттогава десетилетия вече преживява като учителка по музика, напълно самотна. В четиридесет и шеста остави и учителството. Скоро след това аз се преместих тук. Получава някаква малка пенсия.
— Никой ли няма освен брат си?
— Доколкото знам, никой. Поне с други няма досег. С брат си също не толкова често. Той имаше навик повече да телефонира, въпреки че в последно време твърде често се обаждаше, дори няколко пъти и Луизика му позвъни. Така си правих сметка за телефонната такса, за щото аз си отбелязвам всеки мой разговор, за сверка с пощата. Но, разбира се, никога не отворих дума за това. Брат й също е пенсионер, преподавател. Доколкото знам, живее някъде в стара Буда. И той е такъв затворен в себе си, дори доста унил по природа.
— Странно семейство. Не мислите ли, че всичко това е фантасмагория на въображението на една душа на изкуството, на разклатените нерви на една стара мома?
— За луд ли ме смятате? — извика с упрек Биро. — И вие ли ме смятате за луд?! — Усещаше се как гласът му трепери. — Но впрочем, не само тя го видя, но и аз! И другите от къщата, и аптекарят също…
— Кой ви мисли за луд, господин Биро — Снабдителят мълчеше. — Успокойте се! Защо ви интересуват слънчевите петна?
Биро се засмя нервно.
— Заради ревматизма ми. Нищо не помага, затова препрочитам всякакви статии, свързани с него. Например в „Живот и наука“…
— Моля ви, по-добре говорете за козата! Добре, да приемем, че козата е била от плът и кръв. Но че се е появила като призрак, и то върху масата в гостната, извинявайте, но…
— Видях я, господине. С двете си очи я видях!
Няколко секунди Сокач гледаше снабдителя, след това махна с ръка.
— Добре, продължете!
— Да… Значи, тананикаше си с радиото. Помислих, че най-после се е успокоила малко, тъй като и аз бях уморен и нямах никакво желание да тичам за лекари и тям подобни. След това изведнъж… — мъжът с домашен халат и чехли се изправи и започна да обяснява с две ръце: — чух писък. Луизика крещеше: „Света Богородичке, господин Биро! Козелът…“. След това пък: „Помогнете ми, господине!“ Скочих, отворих вратата, Луизика лежеше неподвижно там, в безсъзнание, между масата и шевната машина, а тук на масата… — задъхвайки се, Биро пое въздух, очилата му се плъзнаха към върха на носа му, и треперейки от възбуда, отново посочи към масата. — Върху масата се виеше синьо-виолетово кълбо мъгла и от него се показваше само една глава на козел. Устата му бе отворена и блееше с някакъв призрачно болезнен глас. Нямах сили да мръдна. След това мъглата се дръпна малко назад и успях да видя задната част на козата, като едно размито бяло петно. Нямаше заден крак. Нямаше, другарю старши лейтенант — извика Биро, — нямаше! Но след това и той се появи. Скочи от масата и блеейки, тътреше левия си заден крак. После се разтича из стаята. Счупи с рогата си стъклото на библиотечния шкаф… Исках да го отклоня, но козелът почти ме изтласка и избяга през пролуката на отворената врата. Побягнах след него. Още го виждах как скача по стълбите. И портиерката го видя. Тогава повиках „Бърза помощ“… Разказах им всичко. Само се смяха.
Сокач мълчеше. Биро продължи на висок глас:
— Хайде, смейте се и вие, какво чакате?! Кажете, че съм луд, че съм побъркан глупак!
Следователят стана.
— Никой не е казал подобно нещо, господин Биро. Поне аз не съм установил, че… В безсъзнание ли е? — обърна се той към старши сержанта, който от няколко минути насам стоеше на вратата, слушайки със затаен дъх фантастичната история.
— В безсъзнание е. Невъзможно е да се разговоря.
— Чувате ли, господин Биро?
— Само не си въобразявайте, че…
— Нямам навик да си въобразявам, господин Биро. Кажете, ако ви помолим утре сутринта, вместо в завода за оптически прибори бихте ли дошли в милицията?
