Тъмните реки на сърцето

— Питах се дали ще можеш да го направиш — каза тя. — Инак щях да го сторя аз. И ръката щеше да ме заболи адски силно от отката.

Той я погледна в очите. Ели дори не се опитваше да го накара да се почувства по-добре от онова, което бе извършил. Тя говореше съвсем сериозно.

— Не ми достави удоволствие — каза Спенсър.

— А на мен щеше да ми достави удоволствие.

— Не мисля така.

— Огромно.

— Но не ми беше и неприятно да го сторя.

— Защо да не ти е неприятно? Винаги, когато имаш възможност, трябва да стъпчеш някоя хлебарка.

— Как е рамото ти?

— Боли ме, но не кърви силно. — Тя раздвижи дясната си ръка и изтръпна. — Ще мога да работя и с двете си ръце на клавиатурата. Само се моля на Бога да мога да работя достатъчно бързо.

Тримата забързаха през обезлюдените катакомби. Минаха през синята стая и жълтия вестибюл и излязоха в странния свят горе.

Рой не изпитваше болка. Всъщност не чувстваше нищо. И така беше по-лесно да се преструва на умрял. Щяха да го довършат, ако разберяха, че е жив. Спенсър Грант, или Майкъл Акблом, несъмнено беше откачен като баща си и способен на всякакви жестокости. Ето защо, Рой затвори очи и се възползва от парализата си.

След уникалната възможност, която даде на художника, Рой беше разочарован от него. Какво нагло предателство.

Но по-лошото беше, че Рой бе разочарован от себе си. Бе подценил Стивън Акблом. Гениалността и чувствителността, които бе доловил в художника, не бяха илюзия, но Рой бе допуснал да бъде подведен и да повярва, че онова, което вижда, е всичко. Не бе надзърнал в тъмната му половина.

Разбира се, Рой бързо обикваше хората, както бе казал Стивън. И болезнено усещаше страданията на всеки, веднага щом прекараше няколко минути с него. Това беше една от добродетелите му и той не искаше да бъде по-малко добър. Тежкото положение на Акблом силно го развълнува. Такъв умен и талантлив човек — заключен в килия до края на живота си. Състраданието бе заслепило Рой и му бе попречило да прозре цялата истина.

Той още се надяваше, че ще се измъкне жив от всичко това и отново ще види Ив. Нямаше чувството, че умира. Разбира се, надолу от врата си не усещаше нищо.

Рой потърси утеха в мисълта, че ако умре, ще отиде на голямо космическо увеселение, където ще го посрещнат множеството приятели, които изключително внимателно и грижливо бе изпратил там преди себе си. Искаше да живее заради Ив, но в известно отношение жадуваше за онзи по-висш свят, където имаше един-единствен пол, всички бяха със сияеща синя кожа, съвършено красиви хермафродити, никой не беше глупав, нито твърде умен, живееха в еднакви жилища с еднакво обзавеждане, и където имаше неограничени количества висококачествена минерална вода и пресни плодове. Трябваше отново да го запознаят с всеки, защото нямаше да ги познае в техните нови, съвършени, еднакви, сини тела. Това му се стори тъжно — да не вижда хората такива, каквито бяха. Но от друга страна, Рой не би искал да прекара цяла вечност със скъпата си майка, ако трябваше да гледа лицето й обезобразено, каквото беше, когато я изпрати на онова по-хубаво място.

Той се опита да говори и установи, че гласът му се е възвърнал.

— Мъртъв ли си, Стивън, или се преструваш?

Художникът не отговори.

— Мисля, че тръгнаха и няма да се върнат. Затова, ако се преструваш, може вече да се обадиш.

Стивън мълчеше.

— Е, тогава си умрял и злото в теб е напуснало това място. Сигурен съм, че в момента изпитваш угризения и желанието ти е да си бил по-състрадателен към мен. Затова, ако можеш, използвай част от космическата си сила и направи малко чудо, така че отново да мога да вървя. Мисля, че това би било уместно.

В стаята цареше тишина.

Рой още не усещаше нищо от врата надолу.

— Надявам се, че не са ми необходими услугите на спиритист, за да привлека вниманието ти. Това би причинило известно неудобство.

Тишина. Нищо не помръдваше. Студената бяла светлина на крушката на тавана пронизваше обграждащия я мрак.

— Ще чакам. Сигурен съм, че сътворяването на чудо изисква много усилия.

Рой не изгуби надежда.

Спенсър отвори вратата на пикапа и изведнъж се уплаши, че е изгубил ключовете. Но те бяха в джоба на якето му.

Седна зад волана и запали двигателя. Ели се настани до него, а Роки — на задната седалка. Ели сложи на коленете си възглавницата от мотела, а отгоре — преносимия компютър — и го включи.

— Още не потегляй — каза тя.

— Тук сме ясно забележима мишена.

— Трябва да се свържа с „Годзила“.

— „Годзила“?

— Системата, в която бях проникнала, преди да слезем от пикапа.

— Какво представлява „Годзила“?

— Докато стоим тук, те вероятно няма да предприемат нищо, освен да ни наблюдават и да чакат. Но щом потеглим, ще трябва да действат и аз не искам да се приближат до нас, докато не сме готови да ги посрещнем.

— Какво представлява „Годзила“?

— Тихо. Трябва да се съсредоточа.

Спенсър погледна полята и хълмовете. Снегът не блестеше така ярко, както преди, защото луната избледняваше. Той беше обучен да съзира тайно наблюдение и в градска, и в селска обстановка, но не видя следа от хората на агенцията, макар да знаеше, че са там.

Пръстите на Ели бързо се движеха по клавиатурата. На екрана пробягваха диаграми и данни.

Спенсър отново се съсредоточи върху зимния пейзаж и си спомни снежни крепости, замъци, тунели и грижливо утъпкани улеи за шейни. И нещо по-важно — радостта от изграждането им и въображаемите момчешки приключения. Онези невинни години. Детските фантазии. Щастието. Спомените бяха избледнели. Но вероятно щяха да оживеят, ако по-често мислеше за тях. Той отдавна не можеше да си спомни с обич нито един миг от детството си. Събитията в онзи юли промениха не само завинаги живота му после, но и възприятията за тогавашния му живот — преди бухала, плъховете, скалпела и ножа.

Понякога майка му помагаше да строи замъците от сняг. Спенсър си спомняше времето, когато заедно се пързаляха с шейни. Особено много обичаха да излизат след здрач. Нощите бяха меки, а светът — загадъчен и оцветен само в черно и бяло. В небето блещукаха милиони звезди и Спенсър си представяше, че шейната е ракета и пътува към други светове.

Той се замисли за гроба на майка си в Денвър и изведнъж изпита желание да го посети за пръв път, откакто с баба си и дядо си се бе преместил в Сан Франциско. Искаше да седне на тревата до нея и да си спомни нощите, когато се пързаляха заедно под милионите звезди и смехът им се разнасяше като музика по белите полета.

Роки се изправи, сложи лапи на предната седалка, наклони глава и с обич близна Спенсър по лицето.

Той се обърна и го погали.

— Господин Роки, по-силен от локомотив, по-бърз от свистящ куршум, способен да прескача високи огради с един-единствен скок, ужасът на всички котки и добермани. Откъде си наследил всичко това, а? —