Дийн Кунц
Непознати
Първа част
Безпокойство
Верният приятел е силна защита.
Верният приятел е лекарството на живота.
Над нас е паднал ужасен мрак, но ние не бива да му се предаваме. Трябва да съберем смелост и да намерим пътя до утрото.
Първа глава
Седми ноември — втори декември
1.
Лагуна Бийч, Калифорния
Доминик Корвези заспа под тънко вълнено одеяло и чист бял чаршаф, но се събуди на друго място — в мрака на големия дрешник във фоайето, между саката и якетата. Беше се свил на кълбо. Пръстите му бяха стиснати в юмруци. Мускулите на врата и ръцете го боляха от напрежението на неприятен, макар и вече забравен сън.
Той не си спомняше да е ставал през нощта, но не се изненада, когато установи, че се е разхождал насън. Наскоро това му се бе случило два пъти.
Сомнамбулизмът, потенциално опасен навик, интересуваше човечеството от незапомнени времена. Ходенето насън заинтригува и Доминик от момента, в който стана негова жертва. Той намери информация за сомнамбули, датираща от хилядната година преди Христа. Древните перси вярвали, че бродещото тяло на сомнамбула търси своя дух, който е избягал от него през нощта. Европейците от мрачното средновековие предпочитаха да го обясняват с обсебване от демони или с ликантропия1.
Доминик Корвези не се тревожеше за заболяването си, макар че се чувстваше неудобно. Като писател, той проявяваше интерес към тези нощни разходки, защото гледаше на всички нови преживявания като на материал за романите си.
Но макар че Доминик можеше да извлече печалба от творческото приложение на собствения си сомнамбулизъм, това си беше болест. Той изпълзя от дрешника и изтръпна, когато болката се стрелна по главата и раменете му. Едва се изправи, защото краката му бяха схванати.
Доминик се почувства глупаво. Сега знаеше, че сомнамбулизмът е състояние, на което са уязвими и възрастните, макар че още го смяташе за проблем на детството, като напикаването.
Той затътри крака към спалнята, после към банята и видя отражението си в огледалото. Приличаше на гуляйджия и развратник, отдал се на различни грехове.
Доминик почти нямаше пороци. Той не пушеше, не преяждаше и не взимаше наркотици. Пиеше малко. Харесваше жените, но не правеше безразборен секс, а вярваше във всеотдайността на постоянната връзка. Всъщност не бе спал с жена от четири месеца.
Доминик изглеждаше изтощен само когато се събудеше и разбереше, че през нощта отново е отишъл в импровизираното си легло. И всеки път се събуждаше капнал от умора. Макар че спеше, той не си почиваше в нощите, когато ходеше насън.
Доминик седна на ръба на ваната и огледа петите си. Нямаше драскотини и краката му не бяха мръсни, затова явно не бе излизал навън. Вече два пъти се бе събуждал в дрешниците — веднъж миналата седмица и дванайсет дни преди това — и краката му пак бяха чисти. Както и преди, той имаше чувството, че е пътувал километри, докато е бил в безсъзнание, но всъщност бе обикалял малката си къща.
Горещата вода отпусна мускулите му. Доминик беше трийсет и пет годишен, строен, в отлична физическа форма и бързо възстановяваше силите си. Той закуси и се почувства добре.
Доминик взе чашата с кафето и излезе на двора. Гледката беше приятна. Лагуна Бийч бе сгушен в подножието на хълмовете, спускащи се към океана. Доминик отиде в кабинета си. Беше убеден, че причината за сомнамбулизма бе работата му. Не толкова самият труд, колкото изумителният успех на първия му роман „Здрач във Вавилон“, който бе завършил през февруари. Издателство „Рандъм Хаус“ му даде забележително голям аванс за първа публикация. След месец агентът му продаде и правата за филмиране на книгата и с парите Доминик изплати къщата си. Той се бе трудил много месеци, работейки по шейсет, седемдесет, дори осемдесет часа седмично, докато пишеше романа, но въпреки това имаше чувството, че успехът дойде внезапно, сякаш забогатя за една нощ.
Някога бедният Доминик Корвези понякога гледаше забогателия Доминик Корвези в огледалото и се питаше дали наистина заслужава всичко онова, което му се бе паднало. От време на време се притесняваше, че му предстои голям провал. Защото обикновено триумфът и признанието се придружаваха от огромно напрежение.
Когато през февруари бъде публикуван, дали романът „Здрач във Вавилон“ щеше да бъде добре приет и да оправдае вложенията на „Рандъм Хаус“, или щеше да бъде пълен провал и да го унижи? Дали Доминик щеше да повтори успеха си, или „Здрач във Вавилон“ беше боклук?
Тези и други въпроси настойчиво се въртяха в главата му всеки ден и той предполагаше, че измъчват подсъзнанието му, докато спи. Ето защо ходеше насън. Явно се опитваше да избяга от тези безмилостни притеснения и търсеше тайно място за почивка, където тревогите нямаше да го намерят.
Доминик седна зад бюрото си, включи компютъра и извика на екрана осемнайсетата глава на новата си книга, която още нямаше заглавие. Предишния ден той бе спрял по средата на шестата страница на главата и възнамеряваше да започне оттам, когато видя, че страницата е пълна, а я бе оставил празна до половината.
За миг озадачено се вторачи в буквите, сетне поклати глава.
По гърба му полазиха ледени тръпки.
Не се уплаши от съществуването на непознатите редове, а от съдържанието им. Освен това имаше и седма страница, каквато Доминик не бе създавал. Имаше и осма.
Пръстите му станаха лепкави. Странната добавка към недовършената глава се състоеше от едно- единствено изречение, повторено стотици пъти.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Изречението бе написано двеста шейсет и осем пъти. Компютърът не го беше създал сам. Машината беше само покорен слуга, който изпълняваше заповедите на Доминик. Пък и никой не се бе промъквал в къщата му през нощта, за да работи с текста. В дома му нямаше следи от проникване с взлом и Доминик нямаше представа кой би му погодил този номер. Явно самият той бе отишъл до компютъра си и бе написал това изречение двеста шейсет и осем пъти, докато бе спал, макар че не си спомняше да е правил такова нещо.
Но от какво? От сомнамбулизма? Да, това наистина беше дезориентиращо преживяване, поне на сутринта, но не и изпитание, което би предизвикало чак такъв ужас.
Доминик се страхуваше от бързината, с която постигна успех като писател и от вероятността за също така стремглаво изпадане в забвение. Но в същото време той не можеше напълно да отхвърли обезпокоителната мисъл, че сомнамбулизмът няма нищо общо с кариерата му и заплахата, надвиснала над него, е от друго естество — нещо странно, което съзнанието му още не проумява, но подсъзнанието вече
