Робин Кук
Криза
ПРОЛОГ
Есента е чудесен сезон, макар често да я използват като метафора за наближаваща смърт. Никъде обаче тя не е толкова прелестна и с такова буйно разнообразие от цветове, както в североизточните щати. Дори в ранния септември топлите, натежали от влага мъгливи дни на лятото в Нова Англия се заменят постепенно от кристален, чист и сух въздух и лазурносиньо небе. Така беше и на осми септември 2005-а година. Ни едно облаче не помрачаваше прозрачното небе от Мейн до Ню Джърси, а температурата из павирания лабиринт на търговските улици на Бостън и бетонните криволици на Ню Йорк беше приятна.
Към края на деня двама лекари едновременно и неохотно посегнаха към звънящите си клетъчни телефони в тези два града. Никой от тях не се зарадва на обаждането. Всеки се страхуваше, че мелодичният звън може да известява за криза, която изисква професионалното им внимание и присъствие. Ненавременно прекъсване в момент, когато и двамата очакваха интересно прекарване на вечерта.
За съжаление, лекарската им интуиция се оказа вярна, тъй като и двете позвънявания бяха свързани с отдаване на дължимото на тъжната метафорика на есента. Обаждането в Бостън се отнасяше до смъртта на човек с остра болка в гърдите, необяснима слабост и затруднено дишане, докато в Ню Йорк ставаше дума за съвършено ясен и недвусмислен смъртен случай. И двете ситуации бяха спешни и изискваха лекарско присъствие, което означаваше отлагане на личните планове за вечерта. Това, което лекарите не знаеха, беше че едното обаждане ще предизвика поредица от събития, засягащи и двамата, ще ги въвлече в риск и ще ги превърне в жестоки врагове, а другото ще рефлектира по необикновен начин върху първото.
Бостън, Масачузетс
Д-р Крейг Бауман отпусна ръцете си за миг, за да облекчи напрегнатите си и болезнени мускули. Беше застанал срещу огледалото, закрепено от вътрешната страна на вратата на гардероба и се бореше с официалната си черна папийонка. Бе обличал смокинг най-много пет-шест пъти в живота си: първия път на бала при завършване на гимназията и последния — когато се беше оженил; и във всичките предишни случаи смокингът бе взет под наем и малко демоде. Но сега, в новото си превъплъщение, той искаше нещо истинско. Беше си купил чисто нов смокинг и нямаше да се примири с някаква фалшива вратовръзка. Бедата беше, че наистина не знаеше как да я върже, а се бе смутил да попита продавача. Тогава не се притесняваше кой знае колко, защото предполагаше, че е като връзване на обувки.
Опитът обаче показа, че е много по-различно и той се бореше да се справи с проклетото нещо най- малко от десет минути. За щастие Лиона, новата му секретарка и деловодителка в същото време, и дори нова приятелка, се занимаваше с грима си в банята. В най-лошия случай щеше да се наложи да я попита дали тя не знае как да го направи. Не се бяха срещали на обществено място толкова дълго и Крейг предпочиташе да поддържа очевидната й вяра в неговата изисканост, опасявайки се, че в противен случай подмятанията й никога няма да имат край. Лиона притежаваше онова, което административната му секретарка и медицинска сестра наричаха „уста“. Тактичността определено не беше силната й страна.
Крейг хвърли бърз поглед по посока на Лиона. Вратата към банята бе открехната и тя гримираше очите си, но всичко, което можеше да види бе страничен изглед към заобленото й двайсет и тригодишно дупе, стегнато в лъскава розова коприна. Стоеше на пръсти, наведена над мивката, за да е по-близо до огледалото. Лека усмивка прекоси лицето на Крейг, когато си представи как двамата минават между редовете в Симфоничната зала, за което всъщност бяха всичките тези приготовления и труфила. Като компенсация за безпардонността си Лиона беше красавица, особено в късата рокля, която наскоро бяха купили в „Нейман Маркъс“. Беше сигурен, че тя ще завърти доста глави и че към него ще се насочат завистливите погледи на доста четиридесет и петгодишни мъже. Крейг осъзна, че подобни чувства са по- скоро младежки, но не ги бе изпитвал от времето, когато за пръв път облече смокинг и не можеше да се нарадва.
Усмивката му помръкна, когато се запита дали сред публиката няма да се окаже някой от приятелите на семейството му. Целта му определено не беше да унижи някого или да нарани нечии чувства. Въпреки това се боеше да не срещне някои познати, тъй като той и съпругата му никога не ходеха на симфоничен концерт, нито пък неколцината им приятели, по-голямата част от които бяха претоварени с работа лекари като него самия. Предимствата на градския културен живот не бяха част от техния стил, благодарение на дългите и изнурителни часове медицинска практика.
Крейг и Алексис бяха разделени от шест месеца, така че не беше неестествено да има компания. Не смяташе възрастта за проблем. Доколкото беше с пълнолетна жена на следколежанска възраст, това не би трябвало да има значение. Освен това щеше да се случи рано или късно да го видят да излиза с гадже. В добавка към редовните посещения на Симфоничната зала той бе станал и редовен посетител на новия фитнес салон, както и на театрални постановки, балет и какви ли не още социални събития, които нормалните образовани хора не пропускат в един град от световна класа. Тъй като Алексис непрекъснато бе отказвала да го придружи в новото му амплоа още от получаването на научната му степен, сега се чувстваше оправдаван, че е съпровождан от друг човек. Нямаше намерение да се въздържа от превръщането си в личност каквато искаше да бъде. Беше започнал да членува дори в Музея за изящно изкуство и се интересуваше къде се откриват изложби, макар че никога преди не беше посещавал ни една. Беше се наложило да пожертва подобни дейности по време на тежкото, изнурително усилие да стане лекар — особено най-добрия лекар, какъвто можеше да бъде, което означаваше, че за десет години от живота си на възрастен човек бе отсъствал от болницата само за да спи. А когато завърши стажа си по вътрешна медицина и окачи лелеяната табелка с името си имаше дори по-малко време за лични дела, включително за семейството. Беше се превърнал в типичния интелектуален провинциален работохолик, който няма време за нищо друго, освен за пациентите си. Но всичко това се беше променило и разкаяния и вина, особено що се отнася до семейните въпроси, трябваше да почакат. Новият д-р Крейг Бауман беше оставил зад себе си забързания, неудовлетворителен и некултурен делничен живот. Знаеше, че някои хора може да нарекат ситуацията му криза на средната възраст, но той имаше друго име за това. Наричаше го прераждане, или още по-точно — пробуждане.
През изминалите години Крейг беше завладян — дори обсебен — от идеята да се трансформира в по- интересна, по-щастлива, изискана и по-добра личност и като резултат — в по-добър лекар. На бюрото в градския му апартамент лежаха купчина каталози от различни местни университети, включително Харвард. Имаше намерението да вземе курсове по класическа литература и древни езици: по един или два на семестър, за да навакса изгубеното време. И най-хубавото от всичко, благодарение на преместването му, да се върне към изследването си, което напълно бе изоставил при започване на лекарската си практика. Онова, което в медицинското училище смяташе за изгодна задача — да върши мръсната работа вместо професора, изследвайки натриевите пътища в мускулите и нервните клетки, се бе превърнало в съдба, когато се издигна до нивото на колега изследовател. Крейг беше дори съавтор в няколко възторжено приети научни статии, докато беше студент по медицина, а след това стажант. Сега бе отново на пейката, способен да прекара два следобеда в седмицата в лабораторията и това му харесваше. Лиона го наричаше ренесансов човек и макар да знаеше, че прозвището е пресилено, той смяташе, че след няколко години усилен труд може да е близо до това.
Произходът на метаморфозата на Крейг бе по-скоро внезапен и напълно го бе изненадал. Само година преди това и съвършено неочаквано професионалният му живот и практика се бяха променили драматично в две направления — значително покачване на заплатата, както и удовлетворение от работата. Изведнъж бе станало възможно за него наистина да практикува онзи вид медицина, който бе учил в медицинското училище, където нуждите на пациента засенчваха мистериозното господство на размера на здравните осигуровки. Изведнъж се оказа, че Крейг може да прекарва часове наред с някого, ако състоянието на пациента го изискваше. С един замах той се бе освободил от бича на намаляващите компенсации и покачващите се разходи, които го принуждаваха да вмъква все повече и повече пациенти в и без това претъпкания си работен график. За да му плащат вече нямаше нужда да се бори със застрахователните
