действали депресиращо.
Крейг се изсмя късо.
— Съвсем в стила му. Винаги ми съм го възприемал като странна птица.
Лиона остави настрана списанието и го последва навън. Прииска му се да каже нещо философско за смисъла на живота, но промени намерението си. Не смяташе, че тя ще разбере, а се притесняваше, че сега ще е в състояние да й обясни. И двамата не проговориха, докато стигнаха до колата.
— Искаш ли аз да шофирам? — попита Лиона.
Крейг поклати глава, отвори вратата към пасажерското място за Лиона, след това заобиколи и се качи зад волана. Не бързаше да запали двигателя.
— Очевидно пропуснахме концерта — каза той, взирайки се през предното стъкло.
— Меко казано. Минава десет. Какво ще правим?
Той нямаше представа. Знаеше, че трябва да телефонира на Джордан Станхоуп, но не изпитваше никакво желание за това.
— Сигурно най-трудното нещо за един лекар е да загуби пациент — каза Лиона.
— Понякога най-трудното се оказва разправията с оцелелите — въздъхна Крейг, без да предполага колко пророчески ще излезе коментарът му.
Ню Йорк, Ню Йорк
Д-р Джак Степълтън седеше в тесния си офис на петия етаж на Патологическия център от повече време, отколкото му се искаше да си признае. Колегата му, д-р Чет Макгавърн, бе излязъл след четири, за да отиде на тренировка в изискания си фитнес клуб в Мидтаун. Както често се случваше, той приканваше Джак да го придружи с пламенни истории за най-новото дамско попълнение в групата, чиито екипи не оставяли много за въображението, но Джак възразяваше както обикновено, че предпочита да е участник, а не наблюдател, когато става дума за спорт. Не можеше да повярва, че Чет продължава да се смее на неговия, станал вече изтъркан, отговор.
В пет часа д-р Лори Монтгомъри, колежка и приятелка на Джак, провря глава, за да каже, че се прибира да си вземе душ и да се приготви за романтичната среща, която той бе организирал за двамата тази вечер в любимия им нюйоркски ресторант „Елиъс“, където бяха прекарали безброй незабравими мигове през годините. Беше предположила, че той ще се прибере заедно с нея да се освежи, но той отказа с обяснението, че е затрупан с работа и че ще я чака в ресторанта в осем. За разлика от Чет тя не се опита да го склони. От нейна гледна точка беше такова рядко събитие Джак да прояви подобна изобретателност в една делнична вечер, че беше готова да застане на глава, само и само да насърчи подобно поведение. Обичайните му вечерни планове включваха препускане с велосипеда до вкъщи, бърза салата в някой от ресторантите на „Кълъмбъс авеню“ към девет, последвани скоро от нямо рухване в леглото.
Въпреки всичко Джак нямаше кой знае колко работа и по-скоро се ровеше наоколо и си търсеше занимание, особено през изминалия час. Дори преди да седне на бюрото си, бе достатъчно в течение на текущите аутопсии. Причината да се насилва да работи специално този следобед, беше че искаше да държи съзнанието си заето в напразен опит да контролира тревогата по отношение на тайните си планове за вечерта. Потъването в работа или в изнурителна тренировка бе неговата утеха и избавление в продължение на четиринайсет години, така че той нямаше да се поддаде на уловката сега. За съжаление работата не поддържаше интереса му, особено след като свърши належащите задачи. Мислите му се отплеснаха към забранени територии, което започна да го тормози дали няма някакви задни мисли по отношение на плановете за вечерта. Точно в този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той погледна часовника си. Оставаше по-малко от час до важния ден. Усети, че пулсът му се ускорява. Телефонен звън по това време бе злокобен знак. Тъй като шансовете това да е Лори бяха нулеви, то шансовете да е някой, който ще разбие на пух и прах разписанието за вечерта, се увеличаваха.
Той откопча телефона от колана си и погледна дисплея. Точно както се боеше, обаждаше се Алън Айзенбърг. Алън бе един от стажантите патолози, на когото плащаха да поема след работно време рутинни проблеми, които дежурните съдебни следователи смятаха, че изискват лекарско внимание. Ако проблемът беше извън компетентността на стажанта, тогава се уведомяваше съдебният патолог на повикване. Тази вечер това бе Джак.
— Съжалявам, че ви безпокоя, д-р Степълтън — каза Алън с дрезгав и стържещ глас.
— Какъв е проблемът?
— Самоубийство, сър.
— Окей, тогава какъв е въпросът? Какво, не знаете как да се справите ли? — Джак не познаваше много добре Алън, но за сметка на това познаваше Стив Мериът, съдебният следовател от вечерната смяна, който беше достатъчно опитен.
— Сложен случай, сър. Починалата е съпругата или любовницата на ирански дипломат. Той крещи на всички и заплашва да се обади в иранското посолство. Господин Мериът ме извика за подкрепление, но чувствам, че не мога да се справя сам.
Джак не отговори. Беше неизбежно. Трябваше да отиде на сцената на местопрестъплението. Такива случаи неизменно водеха до политически усложнения — тази част от работата му, която Джак ненавиждаше. Нямаше представа дали ще е в състояние да направи посещение на мястото и да успее да пристигне в ресторанта за осем часа, което само засили безпокойството му.
— Там ли сте още, д-р Степълтън?
— Последния път, като погледнах бях там — сопна му се Джак.
— Помислих, че може би са ни прекъснали — каза Алън. — Няма значение, мястото е апартамент 54 в Кулите на Обединените нации на Четиридесет и седма улица.
— Тялото местено ли е? — Джак облече сакото си от рипсено кадифе, несъзнателно поглаждайки четвъртития предмет в десния си джоб.
— Не и от мен и съдебните следователи.
— А полицията? — Джак излезе от офиса си и тръгна към асансьорите. Коридорът беше пуст.
— Не вярвам да са го местили, но не съм питал.
— А съпругът или любовникът?
— Ще трябва да попитате полицаите. Дежурният детектив е до мен, иска да говори с вас.
— Дайте ми го!
— Здрасти, приятел! — произнесе един висок глас, което принуди Джак да отдалечи телефона от ухото си. — Донасяй си задника по-скоро!
Джак разпозна в сухия глас детектив лейтенант Лу Солдано, негов приятел от десет години. Познаваше го от времето, когато се запозна с Лори. Всъщност точно тя ги бе запознала.
— Би трябвало да се досетя, че ти стоиш зад това! — простена Джак. — Надявам се помниш, че тази вечер в осем трябва да сме в „Елиъс“.
— Хей, не съм измислил аз тази глупост. Като ще стане — става.
— Какво правиш ти на местопрестъпление на самоубийство? Да не би вие, полицаите, да се съмнявате, че е такова?
— По дяволите, не! Съвсем явно самоубийство, с рана от огнестрелно оръжие в дясното слепоочие. Присъствието ми се дължи на специална молба от моя любим капитан, тъй като познава добре включените екипи и евентуалните бъркотии, които са в състояние да забъркат. Идваш ли или не?
— Тръгвам. Тялото местено ли е?
— Във всеки случай не и от нас.
— Кой крещи там около теб?
— Дипломатът. Съпруг или любовник, не знам. Трябва да разберем. Малко нахален е, но е силен и ме кара да оценявам сдържаната му мъка. Развика ни се от момента, в който пристигнахме, действа ни като началник, прави се на Наполеон.
— Какъв му е проблемът? — попита Джак.
— Иска да покрием голата му жена или любовница и направо е побеснял, защото настояваме нищо да не се пипа и мести, докато вие не разрешите.
