Криза

важно да присъства на случващото се.

Джак отново стисна ръката на сестра си, преди да стане.

— Ще доведа д-р Бауман — каза той и излезе.

Отвън се виждаха обичайните групички от хора. Джак ги заобиколи и тръгна към дъното на коридора. Погледна часовника си. Беше десет и петнадесет. Тоалетните бяха празни, с изключение на един азиатец, който си миеше ръцете. Кабинките бяха свободни, с изключение на последната. Джак се приближи до вратата и се поколеба дали да почака, или да извика. Колебанието му не трая дълго. Нямаше време за губене.

— Крейг?

Чу се пускане на вода от тоалетното казанче и миг по-късно отключващият механизъм изщрака. Вратата се отвори и отвътре се показа мъж с испанска физиономия. Той хвърли изпитателен поглед на Джак, преди да се отправи към мивката. Изненадан, че не вижда Крейг, Джак отново провери всички кабинки, за да се увери, че са свободни. Нямаше никого. Той интуитивно разбра, че Крейг е избягал.

24.

Бостън, Масачузетс

Петък, 9 юни 2006 г.

10:25 сутринта

След като се върна в съдебната зала, където Крейг не се бе появил, Джак отведе Алексис настрана. Набързо й разказа всичко, което се беше случило след разговора им предишната нощ. В началото тя го гледаше невярващо, вцепенена от ужас, докато до съзнанието й достигна степента на престъплението му. Предстоеше й да се справи с нещо, което не беше очаквала и което щеше да преобърне отново живота й. Тя тръсна глава. Сега трябваше да мисли за дъщерите си, за техните чувства. Стисна ръката на брат си и му каза, че е време да тръгва, ако не иска да пропусне собствената си сватба. След една силна прегръдка и обещание, че ще се обади следобеда, Джак грабна сака си и се затича към асансьора.

За негово облекчение, колата му си стоеше там, където я бе оставил. На път към летището трябваше да се отбие в полицията и да върне пистолета. Там свърши бързо и скоро се носеше към летище „Лоугън“. Времето летеше бързо и когато след половин час успя да се метне в автобуса, погледна часовника си. Беше малко след единадесет. Знаеше, че ако не хване самолета на „Делта“ в единадесет и половина, всичко отиваше по дяволите.

Следващото изпитание беше вземането на билет. За щастие, „Делта“ имаше собствено гише и опашката вървеше бързо. Мина през всички възможни проверки, докато накрая се озова на борда. Седна на първото място, което даваше възможност за най-скоростно слизане в Ню Йорк. Оказа се между пъпчив студент с МР плейър, от чиито слушалки се носеше неистова музика, и сериозен бизнесмен с лаптоп. Последният му хвърли неодобрителен поглед, когато Джак даде да се разбере, че иска да седне на средната седалка и се налага той да премести куфарчето и сакото си.

Джак се намести и облегна главата си назад, затворил очи. Въпреки изтощението, нямаше опасност да заспи. Продължаваше да разиграва в съзнанието си разговора, който беше провел с Алексис, осъзнавайки със закъснение, че не се е извинил задето лично той бе разкрил предателството на Крейг не само към професията, но и към семейството. Мисълта, че за сестра му и момичетата ще е по-добре да знаят истината, не го караше да се чувства по-добре. Не виждаше как биха могли да се съберат отново. На пръв поглед изглеждаше, че Бауман имат всичко: професионален успех, красиви деца и приказна къща. Но отвътре се бе развило нещо като болест, която го подкопаваше.

— Моля за внимание — раздаде се пукащ глас по уредбата. — Говори капитанът. Току-що ни информираха от „Наземен контрол“, че има проблем. Над Ню Йорк се е разразила силна гръмотевична буря. Надяваме се, че няма да трае дълго. Ще ви държим в течение.

По дяволите, — изруга наум Джак и започна да масажира с пръсти челото си. Тревогата и липсата на сън си казваха думата и главата го болеше безумно. Опита се да си представи какво ще стане, ако не успее за сватбата. Лори ясно му беше дала да разбере какви ще са последствията. Беше му казала, че никога няма да му прости и той й вярваше. Лори бе пестелива на обещания и когато ги дадеше, ги спазваше. Той отново се запита дали подсъзнателно не бе стоял толкова дълго в Бостън, за да избегне женитбата. Пое си дълбоко дъх и внезапно си даде сметка, че не иска това да е истина. В момента знаеше единствено, че иска да е навреме в църквата.

Сякаш в отговор на мислите му, уредбата отново пропука.

— Говори капитанът. Заповедта на „Наземния контрол“ се отменя. Готови сме за излитане. Очаква се да пристигнем в Ню Йорк по разписание.

Следващото нещо, което Джак знаеше, беше, че се събужда от сблъсъка на колелата с бетонната писта на летище „ЛаГуардия“. За своя голяма изненада бе заспал въпреки умората и притесненията си. Опипа лицето си. Брадата му беше набола. Трябваше да се избръсне, и още по-лошо — да се изкъпе, но един поглед към часовника му подсказа, че нито едното, нито другото е възможно. Беше дванадесет и двадесет и пет.

Той прокара ръце през косата си. Движението накара бизнесмена да се дръпне настрана и Джак се запита дали пък не се дължи на факта, че наистина се нуждае от един хубав горещ душ. Настина, по време на аутопсията беше работил с предпазен костюм, но да се занимаваш с труп, престоял осем месеца в земята, със сигурност после изискваше баня.

Усети, че краката му треперят и сложи ръце на коленете си, но това не оправи нещата. Изпитваше желание да излезе навън час по-скоро и да се затича.

Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато най-после вратата се отвори и той започна нетърпеливо да си проправя път, карайки останалите пътници да му хвърлят изпълнени с неодобрение погледи. Когато най-после се озова навън и се втурна към улицата с надеждата, че няма да има проблем да хване веднага такси, трябваше да преживее отново разочарование. Самолетът от Вашингтон за Ню Йорк беше пристигнал десет минути по-рано и половината пътници от него вече чакаха за коли.

Той решително пресече опашката и с нетърпящ възражение тон извика:

— Аз съм лекар и бързам за спешен случай. — Все пак не беше лъжа, нали така? Хората отпред го погледнаха с интерес, но никой не предложи да му отстъпи реда си. Без да се колебае, той се метна в първото такси.

Шофьорът беше от Индия или Пакистан, един бог знае, и говореше по клетъчния си телефон. Джак излая адреса на 106-а улица и колата се отлепи от асфалта.

Стрелките на часовника сочеха един без осемнадесет, което означаваше, че разполага само с четиридесет и осем минути, преди да влезе в църквата на „Ривърсайд“. Облегна се назад в седалката и се опита да се успокои, но не му се удаваше. Сякаш за да станат нещата още по-лоши, на всяко кръстовище хващаха червен светофар. Джак отново погледна часовника си. Струваше му се, че стрелката за минутите се движи много по-бързо от обикновено. Оставаха петнадесет минути до един.

Той започна да се пита дали не трябва да отиде направо в църквата и да се откаже да се отбива вкъщи. Ползата щеше да е, че ще пристигне навреме; недостатъкът — че е облечен неофициално и имаше нужда от бръснене и душ.

Шофьорът привърши първия си разговор и набра втори номер. В този момент Джак не издържа:

— Не знам дали ще има някаква разлика, но искам да ви кажа, че бързам — каза той. После добави: — Ако ме изчакате на адреса, който ви дадох, ще получите бакшиш от двайсет долара.

— Няма проблем, мой човек. Ще те чакам — сговорчиво отговори шофьорът с типичния очарователен индийски акцент.

Джак отново се облегна назад. До един оставаха десет минути.

Следващото задръстване беше на моста Трайбъроу. Очевидно някой се беше объркал и се опитваше да се престрои в друго платно. След ужасна какофония от клаксони и ругатни, най-после проблемът бе разрешен в рамките на пет-шест загубени минути. Когато Джак се озова в Манхатън, вече беше един часът.

Единствената полза от нарастващото му безпокойство беше, че напълно забрави за Алексис и Крейг и